Буря се надига

Тя се обърна рязко и го погледна в очите.

— Ще направя каквото трябва да се направи, Гавин. За доброто на Айез Седай и на Бялата кула. Дори да е болезнено. Дори да ме разкъса отвътре. Ще го направя, ако трябва да се направи. Винаги.

Той кимна мълчаливо. Тя тръгна към павилиона в центъра на лагера.

— Ти си виновна, Джеси — каза Аделорна. Очите й все още бяха зачервени: беше загубила Стражник предната нощ. Беше една от многото. Но също така беше корава като подивяла хрътка и явно бе решила да не издаде болката си.

Джеси Билал топлеше дланите си на чашата чай от върбица, решена да не се остави да я ядосат. Темата бе неизбежна. И може би Джеси заслужаваше укора. Разбира се, всички го заслужаваха, по един или друг начин. Освен може би Цутама, която в момента не беше глава на Аджа. Това отчасти бе причината да не я поканят точно на това събиране. Както и фактът, че другите в момента не гледаха с добро око на Червената Аджа.

Тясната стая едва побираше пет стола и малкия тумбест мангал до стената, който излъчваше уютна топлина. Нямаше място за маса, още по-малко за камина. Място едва колкото за пет жени. Най-могъщите жени на света. И петте най-глупави жени, изглежда.

Жалко Сестринство бяха тази сутрин — сутринта след най-голямата катастрофа в историята на Бялата кула. Джеси погледна жената до себе си. Ферейн Нееран — Първата Разсъдница на Бялата — беше дребна набита жена, която, странно за Белите, често се държеше по-скоро сприхаво, отколкото разсъдливо. Днес беше точно такъв момент: седеше навъсена и скръстила ръце. Беше отказала чай.

До нея беше Суана Драганд, Първа Тъкачка на Жълтите. Беше мършаво същество, само кожа и кости, но имаше неотстъпчив нрав. Аделорна, тази, която отправяше обвинения към Джеси, бе до нея. Кой можеше да обвини капитан-генерала за злобата й? Тази, която Елайда беше пердашила с брезова пръчка и която предната нощ едва не беше загинала от ръцете на сеанчанците? Слабата жена изглеждаше необичайно размъкната. Косата й беше припряно прибрана в кок, а светлата й рокля беше омачкана.

Последната жена в стаята беше Серанча Колвайн, Главната Чиновница на Сивата Аджа. Имаше светлокафява коса и измъчено лице. Винаги изглеждаше все едно, че е вкусила нещо много кисело. Днес тази особеност като че ли изпъкваше повече от обичайно.

— Тя е права, Джеси — каза Ферейн. Разсъдливият тон прозвуча в пълен контраст с видимия й яд. — Ти предложи този курс на действие.

— „Предложи“ е силно казано. — Джеси бавно отпи от чая. — Просто споменах, че в някои от по-… поверителните архиви на Кулата има описания на времена, когато главите на Аджите са управлявали вместо Амирлин. — Тринадесетият депозитар беше познат на главите на Аджите, въпреки че не можеха да го посещават, освен ако не са Заседателки. Това не пречеше на повечето от тях да пращат Заседателки, за да им събират информация от него. — Може и да бях пратеничката, но това често е ролята на Кафявата. Всички вие изобщо не се поколебахте да ви „принудят“ към този курс на действие.

Думите й бяха съпроводени от няколко коси погледа, после жените намериха повод да забият очи в чашите чай. Да, всички бяха замесени и го разбираха. Джеси нямаше да поеме вината за тази катастрофа.

— Няма много полза в това да приписваме вина. — Суана се опитваше да говори утешително, въпреки че в гласа й се прокрадна горчивина.

— Няма да ме отклоните толкова лесно — изръмжа Аделорна. Някои реагираха на загубата на Стражник с тъга, други — с гняв. Не беше трудно да се долови как е с Аделорна. — Допусната беше голяма, много голяма грешка. Бялата кула гори, Амирлин е пленена от нашественици, а Прероденият Дракон все още върви по земята необуздан. Целият свят скоро ще разбере за позора ни.

— А каква е ползата да се обвиняваме една друга? — отвърна Суана. — Толкова ли сме се вдетинили, че да се дърлим на тази среща коя трябва да обесим, в безполезно усилие да избегнем отговорността си?

Джеси мълчаливо благодари на кокалестата Жълта за думите й. Разбира се, Суана беше първата от главите на Аджите, съгласила се с плана на Джеси. Тъй че щеше да е следващата на опашката за метафоричното „бесене“.

— Права е — каза Серанча. — Трябва да сключим мир помежду си. Кулата се нуждае от здраво ръководство, а от Съвета няма да го получим.

— Това също отчасти е по наша вина — призна унило Ферейн.

Така беше. Планът им се беше сторил гениален. Разделението на Кулата, напускането на толкова много разбунтували се Сестри и издигането на нова Амирлин не бяха станали по тяхна вина. Но бяха предложили няколко изгодни възможности. Първата се бе оказала най- лесната: изпращат Заседателки при бунтовничките, за да ги озаптят и да постигнат помирение. Бяха избрани най-младите Заседателки, заместничките им в Кулата трябваше да служат само за кратко време. Главите на Аджи бяха сигурни, че тази вълна на бунта скоро ще се изглади.

Не го бяха взели достатъчно на сериозно. Това бе първата им грешка. Втората беше по-жестока. В миналото наистина бе имало времена, когато главите на Аджите — а не Амирлинският трон или Съветът на Кулата — бяха ръководили Айез Седай. Беше правено тайно, разбира се, но беше много успешно. Властването на Семейл Сорентейн например щеше да е пълно бедствие, ако не се бяха намесили главите на Аджите.

Този случай изглеждаше подобен. Дните на приближаването на Последната битка бяха особено време, изискваха особено внимание. Внимание от страна на жени със стабилни, рационални умове и голям опит. Жени, които можеха да разговарят помежду си доверително и да избират най-добрия курс, като избягват споровете, в които затъваше Съветът.

— Къде сгрешихме според вас? — попита кротко Серанча.

Жените се смълчаха. Никоя не искаше да признае открито, че планът им е пропаднал. Аделорна се отпусна в стола и скръсти ръце. Още й кипеше отвътре, но бе престанала да хвърля обвинения.

— Елайда сгреши — заяви Ферейн. — Тя изобщо не беше… много логична.

— Беше едно проклето бедствие, това беше тя — измърмори Аделорна.

— Не беше само това — призна Джеси. — Прекият избор на Заседателки, които можехме да контролираме, докато заместват пратените при бунтовничките, беше добро решение, но може би прекалено явно. Жените от нашата Аджа станаха подозрителни. Знам за няколко коментара от жени в Кафявата. Не сме толкова завеяни, за каквито ни мислят някои.

Серанча кимна.

— Замириса на конспирация. Това направи жените по-малко доверчиви. А освен това и бунтовничките. Оказаха се много по-трудни за контролиране, отколкото допускахме.

Жените закимаха. И те, както и Джеси, бяха очаквали, че с подходящо напътствие бунтовничките ще се върнат в Кулата и ще помолят за прошка. Разделението трябваше да приключи с не повече щети от малко наранено честолюбие.

Но не бяха преценили колко неотстъпчиви и ефективни ще се окажат бунтовничките. Цяла армия, появила се по бреговете около Тар Валон насред зимна виелица? Водена от един от най-великите военни умове? С нова Амирлин и отчайващо ефективна обсада? Кой можеше да го очаква? А някои от изпратените Заседателки бяха започнали да взимат по-скоро страната на бунтовничките, отколкото на Бялата кула!

„Изобщо не трябваше да позволим на Елайда да разтури Синята Аджа — помисли Джеси. — Сините можеше да пожелаят да се върнат, ако не се беше случило това. Но беше такова оскърбление, че се заинатиха.“ Светлината само знаеше колко опасно можеше да е това. Историята беше пълни с описания на това колко упорити могат да са Сините в домогванията си, особено ако са притиснати в ъгъла.

— Според мен е време да си признаем, че няма никаква надежда да спасим плановете си — каза Суана. — Съгласни ли сме?

— Съгласна — отвърна Аделорна.

Една по една жените закимаха, тъй че Джеси също се съгласи. Дори в тази стая бе трудно да се признае вината. Но беше време да се примирят със загубите и да започнат да пресъграждат.

— Това си има своите проблеми — каза Серанча вече с по-спокоен тон. Другите жени също изглеждаха