Буря се надига

присъедини към тези, които бързаха да му се преклонят. Човек, чиято вярност се печели толкова трудно, често се оказва тъкмо този, на чиято дума можеш да разчиташ, докато е далече от очите ти.

Дарлин се поклони на Ранд. Бледоликият Добрайн, със синьо палто и бели панталони, бе яхнал дорест кон до краля. Изражението му беше сдържано, макар Ранд да подозираше, че е разочарован от това, че бе отпратен толкова рано от Арад Доман.

Пред стената стояха редици Бранители, с вдигнати за почест мечове и с лъснати до блясък брони и шлемове с гребени. Бухналите им ръкави бяха нашарени с ивици от черно и златно, а над тях се вееше знамето на Тийр, наполовина червено, наполовина — златно поле с три сребърни полумесеца. Ранд видя, че площадът зад стената гъмжи от войници, много от тях в униформата на Бранителите, но също толкова много — без униформа, освен лентата в червено и златно, вързана на ръцете им. Това трябваше да е новото попълнение, мъжете, които Ранд бе заповядал на Дарлин да събере.

Беше гледка, която трябваше да предизвика възхита. Или може би да погъделичка нечия гордост. Ранд спря Тай’дайшар пред Дарлин. За жалост, перкото Вейрамон придружаваше краля, яхнал коня си точно зад Дарлин. Вейрамон беше толкова тъп, че Ранд едва ли щеше да му повери каквато и да е работа без контрол, да не говорим за командване дори на взвод. Вярно, ниският мъж беше смел, но това сигурно се дължеше на неспособността му да помисли за повечето опасности. Както винаги, Вейрамон изглеждаше още по-глупаво в усилието си да прилича на всичко друго, но не и на шут. Брадата му бе намазана с восък, косата му бе нагласена грижливо, за да крие колко е оплешивял, а облеклото му беше пищно — палто и брич, скроени уж като полева униформа, но никой не би тръгнал с такова фино облекло в сражение. Никой освен Вейрамон.

„Харесвам го“ — помисли си Луз Терин.

Ранд се сепна. „Ти не харесваш никого!“

„Той е искрен — отвърна Луз Терин и се изсмя. — Повече от мен, определено! Човек не избира да е идиот, но избира да е верен. Може да направим нещо по-лошо от това човек като него да ни следва.“

Ранд си замълча. Споренето с лудия беше безсмислено. Луз Терин взимаше безпричинни решения. Добре поне, че не мрънкаше пак за някаква хубава жена.

Дарлин и Добрайн сведоха почтително глави пред Ранд, а Вейрамон побърза да ги имитира. Зад краля имаше и други, разбира се. Сред тях — и лейди Каралайн. Стройната кайриенка бе толкова красива, колкото я помнеше Ранд. На челото й висеше бял опал, златната му верижка бе сплетена в тъмната й коса. Ранд трябваше да извърне очи. Твърде много напомняше за братовчедка си Моарейн. Луз Терин започна да изрежда имената в списъка, естествено, с Моарейн начело.

Ранд се стегна, заслушан в шепота на мъртвия, докато оглеждаше останалите в групата. Всички останали Върховни лордове и лейди на Тийр бяха тук — на конете си. Превзетата Анайела на червеникавокафявия кон до Вейрамон. И… не носеше ли кърпа с неговия герб? Ранд я беше смятал за малко по-придирчива. Тореан бе изписал усмивка на грубоватото си като на селяк лице. Жалко, че все още беше жив, докато много по-добри мъже сред Върховните лордове бяха загинали. Симаан, Естанда, Тедосиан, Хеарне — и четиримата се бяха противопоставили на Ранд, начело на обсадата на Камъка. Сега му се кланяха.

Аланна също бе тук. Ранд не погледна към нея. Беше тъжна, усещаше го през връзката им. И имаше защо.

— Милорд Дракон — заговори Дарлин и изправи гръб. — Благодаря ви, че изпратихте Добрайн с желанията ви. — Гласът му издаваше недоволство. Бързал бе да събере армия по спешната заповед на Ранд, а след това Ранд го бе принудил да бездейства няколко недели. Е, войниците скоро щяха да са благодарни за няколкото недели повече тренировка.

— Армията е готова — продължи колебливо Дарлин. — Подготвени сме да тръгнем за Арад Доман.

Ранд кимна. Първоначално бе смятал да прехвърли Дарлин в Арад Доман, за да може да изтегли айилците и Аша’ман и да ги постави другаде. Обърна се и погледна тълпите отзад, осъзнал защо има толкова много чужденци сред тях. Повечето местни мъже бяха събрани за армията, която сега стоеше строена зад стените на Камъка.

Може би хората на площада и по улиците не бяха тук, за да приветстват неговото идване. Може би мислеха, че приветстват тръгващите на победен поход свои армии.

— Свършили сте добра работа, крал Дарлин — каза Ранд. — Време е някои в Тийр да се научат да се подчиняват на заповеди. Зная, че хората ви са нетърпеливи, но ще трябва да изчакат още малко. Осигурете ми стаи в Камъка и се погрижете за настаняването на войниците на Башийр и айилците.

Дарлин се обърка още повече.

— Разбрано. Няма да трябваме в Арад Доман значи?

— Каквото им трябва в Арад Доман, никой не може да им го даде — отвърна Ранд. — Вашите сили ще дойдат с мен.

— Разбира се, милорд. А… накъде ще тръгнем?

— Към Шайол Гул.

Глава 43Впечатано в Пламъка

Егвийн седеше кротко в палатката си, с ръце в скута. Удържаше под контрол стъписването, изгарящия гняв и неверието си.

Пълничката миловидна Чеса седеше тихо на възглавничка в ъгъла и шиеше везмо по една от роклите, доволна колкото може да е доволна предана слугиня, след като господарката вече се е върнала. Палатката бе закътана в отделна горичка сред лагера на Айез Седай. Тази сутрин Егвийн не бе допуснала никакви слуги освен Чеса. Върнала беше дори Сюан, която несъмнено бе дошла, за да поднесе някакво извинение. Трябваше й време да помисли, да се подготви и да се справи с провала си.

А беше провал. Да, беше й наложен от други, но тези други бяха нейни съмишленици и приятели. Щяха да изпитат гнева й заради своята част в този провал. Но първо трябваше да се вгледа навътре, да прецени какво самата тя трябваше да е направила по-добре.

Седеше на дървения си стол с високия гръб, с дърворезба по облегалките. Палатката си беше така, както я бе оставила, със спретнато подреденото писалище, сгънатите одеяла, струпаните в ъгъла възглавници, явно изтупвани редовно от Чеса. Като музей, в който да показват на деца порядките от стари времена.

Егвийн беше възможно най-настоятелна със Сюан по време на срещите им в Тел-айеран-риод и въпреки това те все пак бяха дошли, въпреки желанието й. Може би се беше държала твърде потайно. Опасна беше потайността. Точно това беше привлякло Сюан. Опитът й като глава на „очите и ушите“ на Синята Аджа я беше научил да е пестелива с информацията, да я подава с неохота като свидлив господар в ден за плащане на слугите. Ако другите знаеха колко важна е работата на Сюан, може би нямаше да решат да действат срещу нея.

Пръстите на Егвийн пробягаха по кесията, която носеше на колана си. Вътре имаше един дълъг тънък предмет, взет тайно тази сутрин от Бялата кула.

Дали не бе попаднала в същия капан като Сюан? Беше опасно. В края на краищата Сюан я беше подготвяла. Ако Егвийн бе обяснила по-подробно колко добре върви работата й в Бялата кула, дали другите щяха да се въздържат?

Посоката на разсъждения бе трудна. Все пак имаше много тайни, които една Амирлин трябваше да крие. Да е прозрачна означаваше да загуби авторитет. Но със самата Сюан трябваше да е по-откровена. Сюан отдавна беше свикнала да предприема действия на своя глава. Начинът, по който бе задържала тер-ангреала за сънуване без знанието на Съвета, бе показателен. И все пак Егвийн го бе одобрила, с което несъзнателно бе насърчила Сюан да се опълчва на всякакви авторитети.

Да, Егвийн бе допуснала грешки. Не можеше да хвърли цялата вина на Сюан, Брин и Гавин. Сигурно беше правила и други грешки. По-късно щеше да огледа действията си по-подробно.

Но засега трябваше да насочи вниманието си към по-големия проблем. Беше претърпяла провал. Беше измъкната от Бялата кула на ръба на успеха. Какво трябваше да се направи? Не стана, за да закрачи замислено напред-назад. Краченето щеше да издаде нервност и безсилие, а тя трябваше да се научи винаги да е сдържана, за да не си създаде неволно лоши навици. Затова остана седнала, с ръце отпуснати на