Буря се надига

съвсем друго. Улиците лъкатушеха между сгради, които щяха да изглеждат твърде тесни за повечето хора от провинцията, но бяха обичайни за тайренците. Много от островърхите, покрити с плочи покриви бяха отрупани с мъже и момчета, накацали по ръбовете с надеждата да видят по-добре лорд Дракона. Камъните на сградите тук бяха с по-светъл цвят, отколкото в Бандар Еваан, и бяха предпочитаният строителен материал. Може би това бе заради крепостта, извисила се над града. Тийрският камък, така я наричаха. Останка от отминал век, все още впечатляваща.

Ранд продължи в тръс напред, Мин и Башийр яздеха до него. Тълпите ревяха. Толкова шумно. Недалече от тях вятърът подхвана две знамена и ги заплете необяснимо. Мъжете, които ги държаха, ги свалиха и се опитаха да ги разделят, но те се бяха сплели на възел от вятъра. Ранд ги подмина безучастно. Престанал беше да се изненадва на странностите, които предизвикваше естеството му на тавирен.

Изненада се обаче, че вижда толкова много чужденци в тълпата. Това не беше толкова необичайно — в Тийр винаги можеше да се видят много чужденци. Беше гостоприемен за тези, които внасяха подправки и коприни от Изтока, порцелан от моретата, зърно или табак от Севера и разкази от чудни места по целия свят. Но Ранд беше открил, че чужденците — в който и да е град — му обръщат по-малко внимание при гостуванията му. Това беше вярно дори за чужденци от друга завладяна от него страна. Когато беше в Кайриен, кайриенците го ласкаеха — но ако беше в Иллиан, кайриенците го отбягваха. Навярно не им харесваше да им се напомня, че техният господар и господарят на техния враг са един и същи човек.

Тук обаче не му беше трудно да зърне чужденци сред приветстващата го тълпа: хора на Морския народ с тъмната им кожа и широкото пъстро облекло. Мурандийци е дългите им палта и с лъскавите мустаци. Брадати иллианци със загърнатите яки. Бледолики кайриенци с цветните им ивици по дрехите. Мяркаха се също така мъже и жени в простите вълнени дрехи на Андор. По-малко чужденци го съпровождаха с възгласи, отколкото местните, но ги имаше и всички следяха шествието напрегнато.

Башийр също оглеждаше множеството.

— Хората изглеждат изненадани — подхвърли Ранд.

— Нямало те е дълго време. — Башийр поглади замислено мустаците си с юмрук. — Слуховете безспорно са се разлетели по-бързо от стрели и не един ханджия е завъртял приказки за твоята смърт или изчезване, та гостите да поръчат още по едно.

— Светлина! Половината ми живот сякаш минава в това да потъпквам слух след слух. Кога ще свърши това?

Башийр се изсмя.

— Когато успееш да спреш мълва, ще сляза от коня си и ще яхна коза! Ха! И ще стана от Морския народ също така.

Ранд замълча. Хората му продължаваха да се изсипват през портала. Щом влязоха в Тийр, салдейците като един вдигнаха пиките си по-нависоко, а конете им застъпваха гордо. Горделивото перчене бе неприсъщо за Айез Седай, но и те изглеждаха по-малко оклюмали и лишените им от възраст лица оглеждаха множеството с проницателни погледи. И айилците, с дебнещите им стъпки, бяха малко по-отпуснати и израженията им не бяха толкова напрегнати, сякаш се чувстваха по-добре с възгласите, отколкото под смълчаните, обвиняващи домански очи.

Башийр и Ранд подкараха встрани и Мин ги последва мълчаливо. Изглеждаше разсеяна. Нинив и Кацуан ги нямаше в имението, когато Ранд обяви, че тръгва. Какво ли можеше да правят? Съмняваше се, че са заедно. Двете едва се търпяха в една стая. Все едно, щяха да чуят, че е заминал, и щяха да го намерят. Оттук насетне Ранд щеше да е лесен за намиране. Никакво криене в гористи имения повече. Никакво пътуване повече сам. Не и след като Лан с неговите малкиери препускаше към Клисурата. Нямаше вече време.

Башийр гледаше към отворените портали. Последните айилци минаваха безшумно през тях. Свикваха вече с този начин на придвижване.

— Ще кажеш ли на Итуралд? — най-сетне попита Башийр. — За оттеглянето си?

— Той ще чуе — отвърна Ранд. — На пратениците му бе заповядано да носят съобщенията в Бандар Еваан. Скоро ще открият, че вече ме няма там.

— А ако напусне Граничните земи и поднови войната си срещу сеанчанците?

— Значи ще задържи сеанчанците. И ще им попречи да ме настъпват по петите. Ще е също толкова от полза.

Башийр го изгледа.

— Какво очакваш да направя? — попита тихо Ранд. В погледа на Башийр имаше предизвикателство, макар и дискретно, но Ранд не се поддаде. Гневът му остана да къкри под ледения пласт.

Башийр въздъхна.

— Не знам. Всичко това е такава бъркотия, а не виждам изход от нея. Тръгваме на война със сеанчанците зад гърба ни. Най-лошата позиция, която мога да измисля.

— Знам. — Ранд зарея поглед над града. — Тийр ще е техен, докато всичко свърши, може би и Иллиан също. Да ме изгори дано, късмет ще имаме, ако не стигнат чак до Андор, докато сме им обърнали гръб.

— Но…

— Длъжни сме да допуснем, че Итуралд ще изостави поста си, щом до него стигне вестта за провала ми. Това означава, че следващият ни ход трябва да бъде към армията на Пограничниците. Каквито и недоволства да имат сънародниците ти към мен, това трябва да се реши бързо. Няма да търпя хора, които изоставят дълга си.

„Това ли направихме? — попита Луз Терин. — Кого сме изоставили?“

„Млъкни! — изръмжа Ранд наум. — Върни се при сълзите си, безумецо, и ме остави на мира!“

Башийр се отпусна в седлото. Сигурно мислеше за това как Ранд бе изоставил доманците, но не го каза. После поклати глава.

— Не знам какво е решила Тенобия. Може просто да ми е ядосана, че напуснах, за да тръгна с теб. Може да е искане да се подчиниш на волята на кралете на Граничните земи. Не мога да си представя какво би накарало нея и другите да се оттеглят от Погибелта в такова време.

— Скоро ще разберем — каза Ранд. — Искам да вземеш двама Аша’ман и да намериш лагера на Тенобия и другите. Може да открием, че са се отказали от това глупашко парадиране и са се върнали където им е мястото.

— Добре. Да уредя настаняването на хората си и потеглям.

Ранд кимна отсечено, обърна коня и пое в тръс по улицата. Хората се бяха подредили в шпалир от двете страни и го съпровождаха с викове. Последния път, когато бе гостувал в Тийр, се бе опитал да дойде предрешен — не че имаше полза някаква. Всеки, който знаеше признаците, щеше да разбере, че е в града. Необичайните събития — знамена, които се оплитат на възел, хора, които падат от здания и остават невредими — бяха само началото. Влиянието му на тавирен като че ли ставаше все по-силно и предизвикваше все по-големи изкривявания. И все по-опасни.

При последното му гостуване Тийр беше обсаден от бунтовници, но не бе пострадал. Тийр имаше твърде оживена търговия, за да се притеснява от нещо толкова елементарно като обсада. Повечето хора си живееха както обикновено, без да забелязват обсадата. Благородниците можеха да си играят своите игри, стига да не притесняват честните хора.

Освен това всеки знаеше, че Камъкът ще устои, както бе устоявал почти винаги. Пътуването можеше да го превръща в отживелица, но за нападателите, които нямаха достъп до Единствената сила, Камъкът си оставаше буквално непревзимаем. Сам по себе си беше по-внушителен от много градове — гигантска грамада от стени, кули и стръмни укрепления, без нито една пукнатина в скалата. Включваше ковачници, складове, хиляди защитници и свой собствен укрепен пристан.

Нищо от това нямаше да е от голяма полза срещу армия сеанчанци с дамане и ракен.

Тълпите се редяха до Каменната ивица, широкото открито пространство, обкръжаващо Камъка от три страни.

Тук с възгласи го посрещна нова тълпа. Портите на Камъка бяха отворени и пред тях го очакваше приветствена делегация. Дарлин — някогашен Върховен лорд, а сега крал на Тийр — бе яхнал великолепен бял жребец. По-нисък от Ранд поне с една глава, тайренецът имаше къса черна брада и високо подстригана коса. Изпъкналият нос му придаваше малко грозноват вид, но Ранд се бе уверил, че е с проницателен ум и мъж на честта. В края на краищата Дарлин в началото му се беше противопоставил, вместо да се