Буря се надига

й излезе само глухо мърморене.

— Рибешка карантия! — чу сърдития глас на Сюан. — Какво са й направили?

— Ранена ли е? — Друг глас. Гарет Брин.

„Не — помисли Егвийн и изтръпна цялата. — Не, трябва да ме пуснете. Не мога да си тръгна. Не и сега…“

— Просто са я оставили там, Сюан — каза Гавин. Колко хубаво беше, че чува гласа му! — Беззащитна в коридора! Всеки можеше да я намери. Ами ако я бяха намерили сеанчанците?

„Аз ги унищожих — помисли тя и се усмихна. Мислите й се изплъзваха. — Бях изпепеляващ воин, бях герой, призован от Рога. Няма да посмеят да се изправят отново срещу мен.“ Унасяше се, но люшкането от стъпките на Гавин надолу по стълбището я държеше будна. Почти.

— Ха! — чу смътно гласа на Сюан. — Какво е това? Светлина, Егвийн! Откъде си взела това? Това е най-мощното в Кулата!

— Какво е то, Сюан? — попита гласът на Брин.

— Нашият изход — отвърна Сюан отдалече. Егвийн усети нещо. Преливане. Мощно преливане. — Попита как ще се измъкнем при толкова оживената дейност на двора? Е, с това нещо съм достатъчно силна за Пътуването. Да доведем войниците при лодките и да прескочим в лагера.

„Не! — помисли Егвийн, докато се бореше да надвие умората. — Аз печеля, не го ли разбирате? Ако сега предложа водачество, докато се разчистват развалините, със сигурност ще ме приемат за Амирлин! Трябва да остана. Трябва да…“

Гавин я понесе през портала. Коридорите на Бялата кула изчезнаха.

Серин най-сетне си позволи да седне. Залата за събирания, превърнала се в нейния команден център, вече беше и зала за Церене на ранените. Жълти и Кафяви сестри се движеха между редиците войници, слуги и други Сестри, като първо се спираха при най-тежко пострадалите. Броят на мъртвите бе ужасяващ, сред тях — и над двайсет Айез Седай досега. Но сеанчанците се бяха оттеглили, както беше предсказала. Слава на Светлината за това.

Самата Серин седеше на ниско столче в северозападния ъгъл на помещението, под красиво платно с Тийр напролет, и приемаше постъпващите донесения. Ранените стенеха и в залата миришеше на лечебен мехлем, използван за по-леките рани, които не изискваха незабавен Цяр. Миришеше също на пушек. Тази миризма беше повсеместна. Войниците се точеха един подир друг и й подаваха доклади за щети и жертви. Не искаше да чете повече, но беше по-добре, отколкото да слуша стоновете. Къде, в името на Светлината, беше Елайда?

Никой не беше зървал Амирлин по време на битката, но пък голяма част от горната Кула бе откъсната от по-долните сектори. Серин се надяваше Амирлин и Съветът да се съберат скоро, за да осигурят силно командване в кризата.

Прие поредния доклад и повдигна учудено вежди, щом го зачете. Само три загинали новачки в групата на Егвийн? От над шейсет? И само една Сестра от около четиридесетте, които бе събрала? Десет преливащи сеанчанки пленени, над трийсет ракена взривени във въздуха? Светлина! В сравнение с това усилията на Серин изглеждаха съвсем любителски. И това бе жената, която Елайда държеше затворена и упорито настояваше, че е само една новачка?

— Серин Седай?

— Хм? — попита тя разсеяно.

— Мисля, че трябва да чуете разказа на тази Посветена.

Серин вдигна очи, осъзнала, че гласът е на капитан Чубайн. Ръката му бе на рамото на млада Посветена от Арафел, със сини очи и закръглено лице. Как й беше името? Мейр, да. Горкото дете изглеждаше съсипано. Лицето й беше цялото в драскотини и някои щяха да заберат. Роклята й на Посветена беше разпрана на ръкава и рамото.

— Чедо? — попита Серин и погледна разтревоженото лице на капитана. Какво не беше наред?

— Серин Седай — прошепна плахо момичето, приклекна за реверанс и изохка от болка. — Аз…

— Казвай, дете — настоя Серин. — Нямаме време за губене тази нощ.

Мейр наведе очи.

— За Амирлин, Серин Седай. Елайда Седай. Аз й прислужвах тази нощ, правех й преписи. И…

— И какво? — подкани я Серин. Сърцето й изстина.

Момичето се разплака.

— Цялата стена се срути навътре, Серин Седай. Отломките ме затрупаха. Мисля, че ме взеха за умряла. Нищо не можех да направя! Съжалявам!

„Светлината да не дава дано! — помисли Серин. — Не е възможно да казва това, което си мисля. Нали?“

Елайда се събуди от много странно усещане. Защо се движеше леглото й? Вълнуваше се, полюшваше се. Толкова ритмично. И този вятър! Да не би Карля, слугинята, да беше оставила прозореца отворен? Трябваше да прати да я набият за тази нехайност. Беше я предупредила. Беше…

Това не беше леглото й! Отвори очи и осъзна, че гледа към тъмен пейзаж, на стотици стъпки долу. Беше вързана на гърба на някакъв странен звяр. Не можеше да се движи. Защо не можеше да се движи? Посегна за Извора, но изпита внезапна рязка болка, все едно бяха ударили с хиляда пръчки всяка педя по тялото й.

Посегна и замаяна опипа нашийника на врата си. В седлото до нея имаше някаква тъмна фигура. Никаква светлина не огряваше лицето на жената, но Елайда някак я усещаше. Много смътно си спомни, че беше висяла във въздуха вързана за въже, изпадаше в несвяст и се съвземаше отново. Кога я бяха издърпали? Какво ставаше?

От тъмното й зашепна глас:

— Ще ти простя тази малка грешка. Твърде дълго си била марат-дамане и лошите навици трябва да се очакват. Но няма повече да посягаш към Извора без мое разрешение. Разбираш ли?

— Пусни ме! — изрева Елайда.

Болката се върна десетократно и Елайда повърна от силата й. Повърнатото падна по хълбока на летящия звяр и закапа надолу към земята.

— Хайде, хайде — продължи търпеливо жената, все едно увещаваше съвсем малко дете. — Трябва да се учиш. Името ти е Суфа. И Суфа ще бъде добро дамане. О, да. Много, много добро дамане.

Елайда изкрещя отново и този път не спря, когато болката дойде пак. Продължи да крещи в равнодушната нощ.

Глава 42Пред Тийрския камък

„Не знаем имената на жените, които бяха в палата на Грендал — каза Луз Терин. — Не можем да ги добавим в списъка.“

Ранд се опита да пренебрегне лудия. Оказа се невъзможно. Луз Терин продължи:

„Как можем да продължим списъка, ако не знаем имената? Във война издирвахме Девите, които са паднали. Намирахме всяка! Списъкът е непълен! Не мога да продължа!“

„Това не е твой списък — изръмжа Ранд. — Мой е, Луз Терин. МОЙ!“

„Не! — заговори забързано лудият. — Кой си ти? Мой е! Аз го направих. Не мога да продължа сега, след като са мъртви. О, Светлина! Белфир? Защо използвахме белфир? Обещах никога вече да не го правя…“

Ранд стисна очи и стисна и по-здраво юздите на Тай’дайшар.

„В какво се превърнахме? — прошепна Луз Терин. — Ще го правим пак, нали? Ще избием всички. Всеки, когото сме обичали. Пак и пак, и пак…“

— Пак и пак — прошепна Ранд. — Все едно е, стига светът да оцелее. Прокълнаха ме преди, прокълнаха Драконовата планина и името ми, но живяха. Тук сме и сме готови да се бием. Пак и пак.

— Ранд? — обади се Мин.

Той отвори очи. Мин яздеше сиво-кафявата си кобила до Тай’дай-шар. Не можеше да й позволи, нито