Буря се надига

на никого, да разбере, че губи контрол. Не трябваше да знаят колко е близо до срива.

„Толкова много имена не знаем — прошепна Луз Терин. — Толкова много мъртви от нашата ръка.“

А беше едва началото.

— Добре съм, Мин — промълви той. — Мислех си.

— За хората ли? — попита Мин.

Дървените пътеки покрай улиците на Бандар Еваан бяха пълни с хора. Ранд вече не виждаше цветовете на дрехите им. Виждаше колко похабени са тези дрехи. Виждаше разкъсаното в чудесната тъкан, грубите кръпки, калта и петната. Буквално всеки в Бандар Еваан беше бежанец, по един или друг начин. Гледаха го с измъчени погледи.

Всеки път, когато бе завладявал кралство досега, го беше оставял в по-добро състояние, отколкото при идването си. Беше премахнал тирани Отстъпници, прекратявал беше войни и обсади. Беше прогонил нашественици Шайдо, донасял беше храна, създавал беше стабилност. Всяка страна, която бе унищожил, беше и спасил същевременно.

В Арад Доман беше друго. Донесъл беше храна — но тази храна бе привлякла още повече бежанци, което бе подложило запасите на изпитание. Не само че не бе успял да им даде мир със сеанчанците, но бе присвоил войските им и ги беше пратил да пазят Граничните земи. Моретата все още бяха опасни. Дребничката сеанчанска императрица не му беше повярвала. Щеше да продължи атаките си, може би щеше да ги удвои.

Доманците щяха да бъдат стъпкани под копитата на войната, премазани между нахлуващите тролоци на север и сеанчанците от юг. А Ранд ги оставяше.

Хората някак осъзнаваха това и му беше трудно да ги гледа. Измъчените им очи го обвиняваха: защо носиш надежда и след това я оставяш да изсъхне като новоизкопан кладенец по време на суша? Защо ни принуждаваш да те приемем като свой владетел само за да ни изоставиш след това?

Флин и Неф бяха напред и чакаха процесията да се приближи до градския площад. Иглите искряха на високите им яки. Фонтанът на площада още течеше между лъскавите бронзови коне, скачащи от бронзови вълни. Кой от тези смълчани доманци все още лъскаше фонтана, след като нямаше крал на трона и половината Търговски съвет се беше изгубил?

Айилците бяха успели да издирят достатъчно от Съвета, за да се образува мнозинство. Ранд подозираше, че Грендал е убила или пленила достатъчно от тях, за да не могат изобщо да си изберат нов крал. Достатъчно хубавите сигурно бе включила сред любимците си — което означаваше, че Ранд ги беше убил.

„Ах — въздъхна Луз Терин. — Имена, които мога да добавя в списъка. Да…“

Башийр подкара до Ранд. Потърка замислено мустаците си с юмрук.

— Заповедта е изпълнена.

— А лейди Чадмар? — попита Ранд.

— Върната е в имението й — отвърна Башийр. — Същото направихме с другите четирима членове на Търговския съвет, които айилците държаха край града.

— Разбират ли какво трябва да направят?

— Да — каза с въздишка Башийр. — Но не мисля, че ще го направят. Според мен в мига, в който се махнем оттук, ще драснат от града като крадци, бягащи от затвор, след като охраната си иде.

Ранд не реагира. Беше заповядал Търговският съвет да избере нови членове и след това да изберат крал. Но Башийр вероятно беше прав. Ранд вече бе получил донесения от градовете по крайбрежието, където бе наредил на своите айилци да се оттеглят. Градските водачи бягаха пред очакваното настъпление на Сеанчан.

Кралство Арад Доман беше свършило. Като маса, затрупана с твърде много тежест, скоро щеше да рухне. „Не е мой проблем — помисли си Ранд, без да поглежда към хората. — Направих всичко, което можех.“

Не беше вярно. Макар да искаше да помогне на доманците, истинската причина да дойде тук бе, за да се оправи със сеанчанците, да разбере какво е станало с краля и да издири Грендал. Отделно — възможността да подсигури доколкото може охраната на Граничните земи.

— Какви са вестите от Итуралд?

— Нищо добро, опасявам се — отвърна мрачно Башийр. — Имал е схватки с тролоци, но това вече го знаеш. Тварите на Сянката винаги се оттеглят бързо, но той ни предупреждава, че нещо се събира там. Съгледвачите му са забелязали сили, достатъчно големи, за да го пометат. Ако тролоците се събират там, вероятно се събират и другаде.

„Проклети Пограничници! — помисли си Ранд. — Ще трябва да направя нещо с тях. Скоро.“

Щом излезе на площада, дръпна юздите на Тай’дайшар и кимна на Флин и Неф.

Двамата отвориха широк портал насред площада. Беше искал да замине направо от имението на лейди Чадмар, но щеше да прилича на бягство на крадец — тук е един ден, и го няма на другия. Така поне щеше да даде на хората възможност да видят, че заминава, и да знаят, че са оставени да се оправят сами.

Трупаха се по дъсчените пътеки също като при влизането му в града. И сега бяха дори по-тихи отпреди. Жените с лъскави рокли, мъжете с цветни палта и надиплени ръкави. Много от тях нямаха бронзовия тен на доманците. Ранд бе съблазнил толкова много хора да се стекат в града с обещания за храна.

Време беше да тръгва. Подкара Тай’дайшар, но го спря вик:

— Лорд Дракон!

Гласът се чу ясно над стихналите тълпи. Ранд се извърна в седлото. Жилав мъж с червено доманско палто, закопчано на кръста и разтворено отпред, с надиплена риза отдолу. Златните му обеци блеснаха, докато си пробиваше с лакти път през множеството. Айилците го задържаха, но Ранд позна в него един от пристанищните началници, Иралин, и им кимна да го пуснат.

Иралин забърза към него и спря до Тай’дайшар. Беше обръснат гладко, нещо нехарактерно за доманец, а очите му бяха помръкнали от безсъние.

— Милорд Дракон… — заговори приглушено мъжът, застанал до коня на Ранд. — Храната! Развалена е.

— Коя храна?

— Всичката. — Гласът му беше напрегнат. — Всяко буре, всеки чувал, всичко в складовете ни и на корабите на Морския народ. Милорд! Не само е пълна с гъгрици. Почерняла е и горчи. Изобщо не става за ядене.

— Всичката? — повтори стъписан Ранд.

— Всичко — промълви Иралин. — Стотици и стотици бурета. Стана изведнъж, за едно мигване на окото. В един момент беше добра, в следващия… Милорд, толкова много хора дойдоха в града, защото чуха, че има храна! Сега нямаме нищо. Какво ще правим?

Ранд стисна очи.

— Милорд?

Той отново отвори очи и смуши Тай’дайшар. Остави зад себе си пристанищния началник зяпнал и мина през портала. Нищо повече не можеше да направи. Нищо повече нямаше да направи.

Заличи от ума си предстоящия глад. Оказа се стъписващо лесно.

Бандар Еваан изчезна. Изчезнаха ужасно смълчаните хора. В мига, в който премина портала, от чакащите тълпи изригнаха възторжени викове. Контрастът бе толкова стъписващ, че Ранд дръпна смаян юздите на Тай’дайшар.

Пред него се просна Тийр. Беше един от най-големите градове, величествен и разпрострян на огромна площ, а порталите се отвориха на един от главните градски площади. Строените Аша’ман отдадоха чест с юмруци на гърдите. Ранд ги беше изпратил по-рано сутринта, за да подготвят града за пристигането му и да разчистят площада за порталите.

Възгласите продължиха. Бяха се събрали хиляди и знамената на Светлината плющяха на десетките високи пръти, вдигнати от човешкото множество. Хвалебствията го удариха като вълна от укор. Не ги заслужаваше. Не и след това, което бе направил в Арад Доман.

„Трябва да продължа“ — каза си и подкара отново Тай’дайшар. Тук копитата на коня заудряха в каменни плочи, вместо в разкаляна от дъждове пръст. Бандар Еваан беше голям град, но Тийр бе нещо