Сюан работеше бързо и Брин си помисли, че не е била много справедлива към себе си. Май се справяше доста прилично с Цяра. Все пак отнемаше време. Той се заозърта с нарастваща тревога. Макар по горните етажи все още да отекваха гърмежи, по-долните и приземните бяха затихнали. Единствените звуци наблизо бяха стоновете на ранените и пращенето на пламъците.
„Светлина“ — помисли Брин, докато очите му обхождаха отломките в подножието на Кулата. Покривът на източното крило и част от стената зад него бяха сравнени със земята и пожарът бушуваше вътре в сградата. Дворът беше разровен и засипан с отломки. Гъст лютив дим бе натежал във въздуха. Щяха ли огиерите да пожелаят да се върнат, за да пресъградят това величествено здание? Щеше ли Кулата отново да е същата някой ден, или тази вечер един уж вечен монумент беше рухнал? Горд ли беше той от това, че е бил свидетел, или наскърбен?
В тъмното покрай дървото пробяга сянка.
Брин се задвижи, без да мисли. Три неща се смесиха в него: годините боравене с меча, дълго трупаните рефлекси на бойното поле и усилените сетива от новата връзка. Всичко се съчета в едно движение. Мечът му изсвистя от ножницата за едно изтупване на сърцето, след това изпълни „Последен удар на Черната пика“ и посече тъмната фигура право в шията.
Всичко стана без шум. Стъписана, Сюан вдигна очи от мъжа, когото Цереше. Мечът на Брин се изпъна точно над рамото й и прониза в гърлото сеанчански войник с чисто черна броня. Мъжът изпусна зловещо назъбения си къс меч, намазан с гъста течност, потрепери и посегна към меча на Брин, но не успя да го изтръгне. Пръстите му за миг забърсаха китката на Брин.
После мъжът залитна назад, свлече се на земята, сгърчи се и въпреки бликналата от гърлото му кръв прошепна съвсем ясно:
— Марат… дамане…
— Светлината да ме изгори! — изпъшка Сюан и притисна ръка до сърцето си. — Какво стана?
— Не е облечен като другите — каза Брин и поклати глава. — Бронята е различна. Сигурно е професионален убиец.
Убийци. Винаги бяха едни и същи, независимо от културата. Брин прибра меча си. За първи път бе прибягнал до „Последен удар на Черната пика“ в двубой. Беше проста форма с едно-единствено предназначение: бързина. Вадиш меча и удряш във врата с едно плавно движение. Не улучиш ли, обикновено загиваш.
— Ти ми спаси живота — промълви Сюан и го погледна в очите. Лицето й беше в сянка. — В името на всички среднощни морета, проклетото момиче беше право!
— Кое момиче? — попита Брин, докато оглеждаше в тъмното за още убийци. Атаката на този бе дошла толкова бързо, че хората му изобщо не бяха реагирали. Ако Брин нямаше бързината от връзката на Стражника…
— Мин — отвърна уморено Сюан. Церовете явно бяха изцедили силите й. — Каза, че трябва да стоя близо до теб. — Замълча. — Ако не беше дошъл тази нощ, щях да умра.
— Е,
— Да — отрони Сюан и стана. — Но това е друго. Мин каза, че ще умра и… Не, чакай. Мин не каза
— Какво… — Брин се обърна към нея.
— Шшт! — прекъсна го Сюан и хвана главата му в дланите си. Кожата му настръхна. Силата ли прилагаше върху него? Какво ставаше? Познато му беше това рязко пронизване, като лед в жилите! Тя го Цереше! Но защо? Не беше ранен.
Сюан отдръпна ръцете си от лицето му и леко залитна, останала съвсем без сили. Той я прихвана, но тя поклати глава и се изправи.
— Ето — промълви, хвана дясната му ръка и я изви така, че да се види китката. От кожата му стърчеше малка черна игла. Сюан я изтръгна и Брин мигновено усети мраз, който нямаше нищо общо с Церенето.
— Отрова ли е? — Погледна мъртвия убиец. — Значи когато посегна към ръката ми, не беше просто смъртен спазъм.
— Вероятно е парализираща — измърмори ядосано Сюан, захвърли игличката настрани и я изпепели заедно с отровата.
Брин прокара ръка през косата си. Беше мокра от пот.
— Ти… Изцери ли ме?
Сюан кимна.
— Оказа се изненадващо лесно. Имаше съвсем малко в кръвта ти. Все пак щеше да те убие. Ще трябва да благодариш на Мин, като я видиш следващия път, Брин. Тя току-що спаси живота и на двама ни.
— Но аз нямаше да бъда отровен, ако не бях дошъл!
— Не се опитвай да прилагаш логика към видение или Прорицание като това — отвърна му Сюан с гримаса. — Ти си жив. Аз съм жива. И точка. Достатъчно добре ли си, за да продължим?
— Има ли значение? Няма да те оставя да тръгнеш без мен.
— Да вървим тогава — каза Сюан. — Тези твои трима войници ще преживеят нощта. Направих каквото можах за тях.
Останала съвсем без сили, Егвийн седеше на купчина отломки и гледаше през дупката в стената горящите долу пламъци. Около тях се движеха фигури и един по един пламъците угасваха. Тази, която ръководеше съпротивата, бе достатъчно съобразителна да се сети, че огньовете може да са също толкова опасни, колкото сеанчанците. Но няколко Сестри със сплитове Въздух и Вода можеха бързо да ги изгасят и да опазят Кулата. Каквото бе останало от нея.
Отпусна се бавно на гръб върху каменните късове от разбитата стена, притвори очи и свежият вятър задуха полъхна в лицето й. Сеанчанците си бяха отишли, последният то’ракен се беше стопил в нощта. Този миг, мигът, в който го видя как отлита, беше мигът, в който осъзна колко е натоварила и себе си, и горките новачки, през които беше извличала. Беше ги освободила с изрична заповед да идат да поспят. Другите жени, които бе успяла да събере, се грижеха за ранените или гасяха пожарите по горните нива.
Искаше й се да помогне. Част от нея го искаше. Частица. Но, Светлина, колко бе уморена! Не можеше да прелее и струйка повече, дори с помощта на ша-ангреала. Стигнала бе до предела на силите си. Но вече бе толкова изтощена, че нямаше да може да прегърне Извора, дори да се опиташе.
Беше се борила. Сражавала се беше възхитително и неумолимо — въздаващата съд и ярост Амирлин, Зелена Аджа до мозъка на костите. И все пак Кулата бе опожарена. И все пак повече то’ракен се бяха спасили от свалените. Броят на пострадалите сред тези, които бе събрала при себе си, беше донякъде окуражителен. Само три новачки и една Айез Седай мъртви, а в същото време бяха събрали десет дамане и бяха убили десетки войници. Но на другите етажи? Бялата кула не беше надвила в тази битка.
Бялата кула беше разбита, вече физически, както и духовно. Трябваше им силна водачка, за да я пресъградят. Следващите няколко дни щяха да са критични. При мисълта колко работа й предстои се почувства още по-изтощена.
Беше защитила толкова много. Беше оказала съпротива и се беше борила. Но въпреки това този ден щеше да се запомни с едно от най-големите бедствия в историята на Айез Седай.
„Не бива да мисля за това — каза си. — Трябва да се съсредоточа върху най-неотложните неща по възстановяването.“
След малко щеше да стане. Щеше да поведе новачките и Айез Седай по горните нива, за да разчистят и да огледат щетите. Щеше да е силна и дейна. Всички бяха на ръба на отчаянието и тя трябваше да им вдъхва кураж.
Но
Някой май я вдигна от пода. Тя отвори уморено очи и — колкото й да беше изтръпнал умът й — с изумление видя, че я носи Гавин Траканд. Челото му беше зацапано със съсирена кръв, но лицето му бе изопнато в решимост.
— Намерих те, Егвийн — промълви той и я погледна в очите. — Ще те защитя.
„О — помисли тя и отново затвори очи. — Добре. Колко приятен сън.“ — И се усмихна.
Чакай. Не. Нещо не беше наред. Не трябваше да напуска Кулата. Егвийн понечи да възрази, но от устата
