Буря се надига

или разцепено там, където дървото беше отслабнало, и човек можеше да усети дали скоро ще се прекърши. На дървото можеше да се довери човек за това.

За разлика от хората. За разлика от него самия.

Стисна зъби. Не искаше да мисли за това. Трябваше да продължи да работи, да продължи да прави нещо, за да се разсее. Обичаше да работи. Твърде малко възможности за това бе имал напоследък.

— Следващият! — подвикна той и гласът му отекна от дъното на фургона.

— Милорд, трябва да нападнем! — заяви наперен глас от другата страна на фургона.

Перин отпусна глава на отъпканата трева и затвори очи. Бертаин Гален, лорд-капитан на Крилатата гвардия, беше за Майен това, което Арганда беше за Геалдан. Освен тази единствена прилика двамата бяха толкова различни, колкото можеше да са двама мъже. Перин можеше да види изпод фургона красиво изработените ботуши на Гален — закопчалките бяха направени като ястреби.

— Милорд — продължи Бертаин. — Една хубава атака на Крилатата гвардия ще разпръсне онази айилска измет, убеден съм в това. Ами вижте колко лесно се справихме с айилците тук в града!

— Имахме сеанчанците тогава — изръмжа Перин, приключи със задната ос и се запровира напред да провери предната. Носеше старото си оцапано палто. Файле щеше да го сгълчи за това. Трябваше да се показва като лорд. Но нима трябваше да си облече хубаво палто, след като цял час щеше да лежи в разкаляната трева и да оглежда долници на фургони?

Файле преди всичко щеше да му се скара, че ляга в калната трева. Перин се поколеба, с ръка на предната ос, щом си помисли за черната й коса и характерния й салдейски нос. Файле обобщаваше цялата му представа за обич. Беше всичко за него.

Беше успял — беше я спасил. Защо тогава имаше чувството, че все едно всичко е почти толкова зле, колкото и преди? Трябваше да се радва, да ликува, трябваше да изпитва облекчение. Толкова се беше безпокоил за нея по време на плена й. А ето че сега, след като тя беше в пълна безопасност, всичко продължаваше да изглежда някак не наред. Някак. По начин, който не можеше да обясни.

Светлина! Не можеше ли нещо да си върви така, както трябва? Посегна към джоба си, за да опипа вързаната на възли каишка, която бе носил там. Но я беше захвърлил вече. „Престани! — помисли си. — Тя е тук. Можем да се върнем към онова, което беше. Нали?“

— Да — продължи Бертаин, — предполагам, че заминаването на сеанчанците би могло да е проблем в една атака. Но айилската група на стан е по-малка онази, която победихме. А ако сте притеснен, можем да известим сеанчанската пълководка и да я върнем. Тя, разбира се, с радост ще иска отново да се бие редом с нас!

Перин с усилие се върна към настоящето. Собствените му глупави проблеми бяха без значение. Точно сега трябваше да накара тези фургони да тръгнат. Предната ос беше добра. Обърна се и се измъкна изпод фургона.

Бертаин беше среден на ръст, въпреки че трите пера на шлема му го правеха да изглежда по-висок. Беше с червената кръпка на едното си око — Перин не знаеше къде го е изгубил — и бронята му лъщеше. Изглеждаше възбуден, сякаш си мислеше, че мълчанието на Перин означава, че ще нападнат.

Перин се изправи и изтупа пръстта от кафявите си панталони.

— Тръгваме — заяви той и вдигна ръка да сложи край на споровете. — Надвихме септите тук, но ги бяхме омаяли с вилняк, а на наша страна имахме дамане. Уморени сме, имаме ранени и си върнахме Файле. Няма никаква причина да се бием повече. Бягаме.

Бертаин не изглеждаше доволен, но кимна, обърна се и закрачи по разкаляната земя към хората си. Перин погледна другите, които чакаха скупчени около фургона да говорят с него. Допреди време точно тази работа му се беше струвала отчайваща. Изглеждаше му безсмислена, след като много от молителите вече знаеха какъв ще е отговорът му.

Но имаха нужда да чуят тези отговори от него и Перин бе започнал да разбира важността на това. Освен това въпросите им му помагаха да се разсее от странното напрежение, което изпитваше, откакто бе спасил Файле.

Тръгна към следващия фургон по колоната и малката му свита го последва. Имаше цели петдесет фургона, подредени в дълъг керван. Първите бяха натоварени с вещи от Малден, средните предстоеше да ги сполети същото и му оставаха още два за оглед. Искал беше преди залез-слънце да е далече от Малден. Достатъчно далече, за да е в безопасност.

Освен ако тези нови Шайдо не решаха да го подгонят за отмъщение. С толкова хора, които Перин трябваше да поведе, и слепец щеше да може да ги проследи.

Слънцето се снишаваше към хоризонта, светло петно зад облачната пелена. Светлина, каква бъркотия! Цялата тази суматоха по организирането на бежанците и войсковите лагери. А заминаването уж трябваше да е лесната част!

Лагерът на Шайдо беше истинско бедствие. Хората му бяха опразнили и сгънали повечето изоставени шатри. Вече разчистена, земята около града беше отъпкана трева и кал, осеяна със смет. Шайдо, като айилци, бяха предпочели да останат на стан извън градските стени, вместо зад тях. Странен народ бяха, не можеше да се отрече. Кой ще презре едно хубаво легло, да не говорим за по- добрата военна позиция, и да остане навън в шатри?

Айилците обаче презираха градовете. Повечето сгради или бяха опожарени при първоначалния щурм на Шайдо, или оплячкосани за ценности. Избити врати, счупени прозорци, вещи, изоставени по улиците.

Все още щъкаха хора, като насекоми, влизаха и излизаха през градските порти, обикаляха бившия лагер на Шайдо, грабеха каквото можеха и го трупаха за товарене. Щеше да им се наложи да изоставят фургоните, щом вземеха решение да Пътуват — Грейди не можеше да направи достатъчно голям портал, за да мине през него фургон, — но засега те щяха да са от голяма помощ. Имаше и много волове. В момента ги оглеждаха дали са годни да теглят фургоните. Шайдо бяха оставили много от конете на града да избягат на свобода. Жалко. Но човек трябва да се оправя с това, което има.

Перин стигна до следващия фургон и започна огледа си от дългия ок.

— Следващият!

— Милорд — обади се един стържещ глас, — мисля, че аз съм следващият.

Перин погледна през рамо заговорилия: беше Себбан Балвер, секретарят му. Мъж със сухо, изпито лице и вечно изгърбен, което му придаваше вид на дремещ лешояд. Макар палтото и бричовете му да бяха чисти, на Перин му се струваше, че би трябвало да вдигат облачета прах при всяка негова стъпка. Миришеше мухлясало като стара книга.

— Балвер — каза Перин, докато опипваше с пръсти ока, а след това провери каишките на сбруята, — мислех, че говориш с пленниците.

— Говорих, естествено, зает бях с работата си там — отвърна Балвер. — Само че ми стана любопитно. Трябваше ли да позволите сеанчанците да вземат всички преливащи Шайдо?

Перин погледна през рамо мухлясалия си секретар. Мъдрите, които можеха да преливат, бяха изпопадали в безсъзнание от вилняка. Дали ги бяха на сеанчанците още докато бяха в несвяст, да правят с тях каквото намерят за добре. Решението никак не зарадва айилците между съюзниците на Перин, но той нямаше да позволи онези преливащи да хукнат да му отмъщават.

— Не разбирам за какво ти са — изсумтя той.

— Ами, милорд, доста интересни неща може да се научат от тях. Например, изглежда, че мнозина от Шайдо се срамуват от поведението на своя клан. Самите Мъдри са разколебани. Също тъй имало е сделки с някакви доста любопитни индивиди, които им предлагали предмети на силата от Приказния век. Които и да са били, можели са да правят портали.

— Отстъпници. — Перин сви рамене и клекна да провери дясното предно колело. — Съмнявам се, че ще разберем кои са били. Сигурно са се били предрешили.

С крайчеца на окото си видя как Балвер се намръщи на коментара му и попита:

— Не си ли съгласен?

— Не, милорд — отвърна Балвер. — „Предметите“, дадени на Шайдо, са много подозрителни по моя преценка. Айилците са били измамени, но защо — още не мога да отгатна. Но ако имахме още време да претърсим града…

Светлина! Всички ли в този лагер щяха да го молят за неща, които знаеха, че