Буря се надига

няма да получат? Наведе се да провери задната част на главината. Нещо по нея го притесни.

— Вече знаем, че Отстъпниците ни се противопоставят, Балвер. Няма просто така да посрещнат Ранд с отворени обятия, за да ги запечата пак или каквото там ще прави с тях.

Проклети цветове, лумнаха и показаха Ранд във вътрешния му взор! Той ги разкара. Появяваха се всеки път, щом си помислеше за Ранд или Мат, и носеха видения за тях.

— Все едно — продължи Перин, — не разбирам какво искаш да направя. Ще вземем гай-шайн на Шайдо с нас. Девите си плениха своя дял. Можеш да разпиташ тях. Но напускаме това място.

— Да, милорд — отвърна Балвер. — Обаче просто е срамота, че изгубихме онези Мъдри. Опитът ми показва, че сред айилците тъкмо те са с най-много… разбиране.

— Сеанчанците ги поискаха — рече Перин. — И си ги получиха. Не можех да оставя Едара да ме притиска за това и станалото — станало. Какво очакваш от мен, Балвер?

— Да пратим писмо може би — отвърна Балвер. — Да зададат няколко въпроса на Мъдрите, като се събудят. Аз… — Замълча, след това се наведе изгърбен да погледне Перин. — Милорд, това е доста разсейващо. Не можеше ли да намерим някой друг да огледа фургоните?

— Всеки друг е или твърде уморен, или твърде зает — отвърна Перин. — Искам повечето бежанци да тръгнат, щом дадем заповед за тръгване. А повечето ни войници претърсват града за провизии — всяка шепа зърно, която намерят, ще ни трябва. Половината бездруго е развалено. С тази работа не мога да помогна, защото трябва да съм там, където хората могат да ме намерят. — Приел беше това, колкото и да го ядосваше.

— Да, милорд — рече Балвер. — Но, разбира се, можеше да сте достъпен някъде и без да лазите под фургони.

— Това е работа, която мога да върша, докато хората говорят с мен — отвърна Перин. — Не ти трябват ръцете ми, само езикът ми. И този език ти казва да забравиш айилците.

— Но…

— Нищо повече не мога да направя, Балвер — заяви Перин твърдо и го погледна през спиците на колелото. — Заминаваме на север. Приключих с Шайдо. Да изгорят дано, все ми е едно.

Балвер отново присви тънките си устни и замириса съвсем леко на раздразнение.

— Разбира се, милорд — измърмори и бързо се поклони. После се оттегли.

Перин се измъкна навън, изправи се и кимна на една млада жена с мръсна рокля и протрити обуща, която стоеше край фургоните.

— Иди доведи Линкон. Кажи му да погледне главината на това колело. Мисля, че ще вземе да изпадне.

Младата жена кимна и затича. Линкон беше майстор дърводелец, извадил лошия късмет да навести роднини в Кайриен, когато Шайдо бяха нападнали. Цялата воля бяха избили от него. Може би той трябваше да е човекът, който да огледа фургоните, но с този измъчен поглед Перин не беше сигурен колко може да му се довери за надежден оглед. Изглеждаше обаче достатъчно добър да оправи проблемите, щом някой му ги посочи.

А истината беше, че Перин просто искаше да прави нещо. Без да мисли. Фургоните бяха лесни за оправяне. Не бяха като хората, ни най-малко.

Обърна се и погледна над осеяния с дупки от огнища и захвърлени дрипи празен лагер. Файле крачеше към града. Организирала беше своите следовници да разузнаят околността. Беше изумителна. Красива. Тази красота не беше просто в лицето й или в стройната й фигура, беше в лекотата, с която командваше хората, в бързината, с която винаги разбираше какво да прави. Беше умна по начин, който за Перин беше непостижим.

Той не беше глупав. Просто обичаше да мисли за разни неща. Но открай време не го биваше с хората, не и като Мат или Ранд. Файле му беше показала, че не е нужно да го бива с хората, стига да може да накара една личност да го разбере. Не беше нужно да е добър в говоренето с когото и да е друг, стига да можеше да говори с нея.

Но сега не можеше да намери думите, които да каже. Тревожеше се за онова, което можеше да й се е случило по време на пленничеството. И се ядосваше, разбира се. Но каквото и да й се беше случило, не беше по нейна вина. Човек прави каквото трябва, за да оцелее. Уважаваше я заради силата й.

„Светлина! — помисли си. — Пак мисля! Трябва да работя.“

— Следващият! — изрева той и се наведе, за да продължи огледа на фургона.

— Ако бях видял само лицето ти и нищо друго — заговори ведър глас, — щях да реша, че сме изгубили битката.

Перин се обърна изненадан. Не беше разбрал, че Трам ал-Тор е сред хората, които чакаха да говорят с него. Тълпата беше оредяла, но още имаше няколко пратеници и помощници. Едрият як овчар се беше подпрял на кривака си и чакаше най-отзад. Цялата му коса беше посребряла. Перин помнеше времето, когато все още беше черна. Когато той самият бе още малко момче, още преди да е опознал чука и ковачницата.

Посегна и опипа чука на кръста си. Беше го предпочел пред брадвата. Беше се оказало правилното решение, но все пак бе престанал да се владее при битката за Малден. Това ли го притесняваше?

Или удоволствието, което бе изпитал от убиването?

— Какво има, Трам?

— Само докладвам, милорд — отвърна Трам. — Мъжете на Две реки са готови за похода, всеки с по две палатки на гръб, за всеки случай. Не можем да използваме вода от града заради вилняка, тъй че пратих няколко момчета до водопровода да напълнят там няколко бурета. Можем да ги докараме с фургон.

— Става — каза Перин с усмивка. Най-сетне един, който правеше нужни неща, без първо да пита! — Кажи на хората от Две реки, че смятам да ги върна у дома колкото може по-скоро. Веднага щом Грейди и Неалд се възстановят достатъчно, за да направят портал. Може да отнеме време обаче.

— Това го разбираме, милорд — отвърна Трам. Колко странно звучеше титлата от неговата уста. — Може ли обаче да поговоря с вас насаме за малко?

Линкон вече идваше — куцукането му се забелязваше отдалече. Перин кимна на Трам и го поведе към сянката на крепостната стена. Основата й беше обрасла със зелен мъх. Странно, че мъхът бе по-ярко зелен от стъпканите разкаляни треви под краката им. Тази пролет като че ли само мъхът растеше зелен.

— Какво има, Трам? — попита Перин, след като се отдалечиха достатъчно.

Трам потърка лицето си — по него беше набола сива четина. Перин бе подложил хората си голямо напрежение през последните няколко дни и не бяха имали време за бръснене. Трам носеше просто синьо вълнено палто — дебелият плат бе добра защита срещу планинския вятър.

— Момчетата се чудят, Перин — заговори Трам вече не толкова официално, след като останаха сами. — Сериозно ли беше онова, дето го каза — че се отказваш от Манедерен?

— Да — отвърна Перин. — Това знаме е само една беля, още откакто се появи. Сеанчанците, както и всички останали, по-добре да го знаят. Аз не съм никакъв крал.

— Имаш кралица, която ти се е заклела във васална вярност.

Перин се замисли над думите му, мъчеше се да намери най-добрия отговор. Преди време това държане караше хората да смятат, че е муден в мисленето. Сега приемаха, че разсъдливостта му издава проницателност и прозорливост. Колко можеха да променят един човек няколко засукани думи пред името му!

— Смятам, че си прав с това, което направи — изненада го Трам. — Наричането на Две реки Манедерен щеше не само да настрои сеанчанците против теб, но и самата кралица на Андор. Щеше да намеква, че смяташ да владееш не само Две реки, че може би искаш да завладееш всичко, което Манедерен е притежавала някога.

Перин поклати глава.

— Не се каня да завладявам нищо, Трам. Светлина! Нямам намерение да владея и онова, което хората казват, че съм завладял. Колкото по-скоро Елейн си вземе трона и прати подходящ владетел на Две реки, толкова по-добре. Можем да приключим с цялата тази работа с лорд Перин и нещата да се върнат към нормалното.

— А кралица Алиандре? — попита Трам.

— Тя може да се закълне на Елейн вместо на мен — заяви Перин упорито. — Или може би пряко на