Буря се надига

Ранд. Той май обича да събира кралства. Като дете топчета.

Трам замириса угрижено. Притеснено. Перин извърна очи. Нещата трябваше да са по-прости. Трябваше.

— Какво?

— Просто си мислех, че си го надмогнал това — каза Трам.

— Нищо не се е променило от времето преди да пленят Файле. Все още не харесвам и знамето. Мисля, че може би е време и то да се свали.

— Хората вярват в това знаме, Перин — промълви Трам. Имаше някаква мекота в него, но това караше човек да го слуша, щом заговори. Разбира се, той обикновено говореше разумни неща. — Отделих те настрана, защото исках да те предупредя. Ако осигуриш възможност на момчетата да се върнат в Две реки, някои ще заминат. Но не много. Чух, че повечето се кълнат, че ще те последват до Шайол Гул. Знаят, че Последната битка иде — кой не го знае при всички тези знаци в последно време? Нямат намерение да останат настрана. — Замълча. — А и аз също. — Замириса на решимост.

— Ще видим — отвърна намръщено Перин. — Ще видим.

После го прати да вземе един фургон за буретата. Войниците щяха да се подчинят. Трам беше първи капитан. Това му изглеждаше някак нередно. Перин не знаеше много за миналото му, но Трам се беше сражавал в Айилската война. Беше държал меч още преди Перин да се роди. А сега изпълняваше заповедите му.

Всички ги изпълняваха. И искаха да продължат да ги изпълняват! Защо?

Сега, след като стигна до този въпрос, осъзна, че той е част от онова, което го безпокои. Не цялото, но част, свързана с извора на тревогата му. Дори сега, след като Файле пак беше с него.

Напоследък не се беше показал като добър водач. Не помнеше да е бил идеален някога, разбира се, дори докато Файле беше с него, за да го напътства. Но докато я нямаше, беше станал още по-лош. Много по-лош. Беше пренебрегнал заповедите на Ранд, пренебрегнал беше всичко, само за да си я върне.

Но какво друго може да направи един мъж, ако жена му е отвлечена?

Беше я спасил. Но междувременно бе изоставил всички други. И заради него бяха загинали хора. Добри хора. Хора, които му бяха вярвали.

Спомни си един миг — само преди ден, — когато негов съюзник бе паднал под айилските стрели със сърце, отровено от Масема. Ейрам беше приятел, а Перин го бе изоставил в усилието си да спаси Файле. Ейрам заслужаваше по-добра участ.

„Не трябваше изобщо да позволя Калайджията да вдигне меч“ — помисли си, но точно сега не искаше да се занимава с този проблем. Не можеше. Твърде много работа имаше да свърши. Реши да прегледа и последния фургон и докато се навеждаше над първото колело, ревна.

— Следващият!

Аравайн Карнел от Амадиция пристъпи напред. Не носеше вече халата на гай-шайн. Беше облякла проста светлозелена рокля, зацапана, измъкната от спасените вещи. Беше пълничка, но лицето й все още изглеждаше изпито от дните й като пленничка. Излъчваше твърдост и решимост. Беше се оказала изненадващо добра в организирането и Перин подозираше, че има благородно потекло. Имаше го този особен мирис у нея: на самоувереност, на лекота в издаването на заповеди. Цяло чудо беше, че тези неща бяха оцелели по време на пленничеството й.

Странно беше, че Файле бе избрала Аравайн да ръководи бежанците. Защо не някой от нейните младоци от Ча Файле? Онези контета можеше да са досадни, но бяха показали изненадваща компетентност.

— Милорд — заговори Аравайн и сръчният й реверанс отново издаде произхода й. — Приключих с организирането на хората за тръгване.

— Толкова скоро? — попита Перин и вдигна очи от колелото.

— Не беше толкова трудно, колкото очаквахме, милорд. Заповядах им да се съберат по националност, а след това по роден град. Не беше изненадващо, че най-голямата маса от тях се оказаха от Кайриен, след тях от Алтара и Амадиция, с по-малки групи други. Няколко доманци, малко тарабонци, тук-там по някой от Граничните земи или Тайрен.

— Колко от тях могат да издържат ден или два в поход, без да се возят във фургоните?

— Повечето, милорд — отвърна тя. — Болните и старите бяха прогонени от града, когато Шайдо го завзеха. Хората тук са привикнали да ги подлагат на тежък труд. Изтощени са, милорд, но никой не държи особено да чака тук с онези, другите Шайдо на стан само на половин ден път.

— Добре — каза Перин. — Да тръгват веднага.

— Веднага ли? — изненада се Аравайн.

Той кимна.

— Да излязат на пътя и да тръгнат на север, колкото по-скоро можеш да ги поведеш. Ще пратя Алиандре и гвардията й да водят. — Това трябваше да спре оплакванията на Арганда и бежанците нямаше да пречат повече. Девите щяха да са много по-ефикасни в събирането на провизии. Претърсването за полезни вещи бездруго почти бе привършило. Хората му трябваше да оцелеят по пътя само за няколко недели. След това можеше да се прехвърлят през портал на по-сигурно място. Андор може би, или Кайриен.

Онези Шайдо отзад го притесняваха. Можеше да решат да нападнат по всяко време. По-добре беше да се отдалечат и да премахнат изкушението.

Аравайн пак приклекна в реверанс и забърза да довърши приготовленията, а Перин благодари на Светлината, че има поне още един човек, който не вижда нужда да спори с него или да възразява. Прати едно момче да уведоми Арганда за предстоящото тръгване, приключи с огледа на фургона, изправи се и изтупа ръце в панталоните си.

— Следващият!

Никой не пристъпи напред. Около него бяха останали само стражи, момчета бегачи и няколко колари, които чакаха да впрегнат воловете и да подкарат фургоните за товарене. Девите бяха струпали голям куп храни и фураж в средата на бившия лагер и Перин успя да различи Файле сред тях — внасяше ред в работата.

Прати всички да й помогнат и остана сам. Без никаква работа.

Точно това, което искаше да избегне.

Вятърът отново задуха, понесъл онази ужасна миризма на смърт. Носеше също тъй спомени. Яростта на битката, страстта и възбудата от всеки замах. Айилците бяха великолепни воини — най-добрите, които земята познаваше. Всеки сблъсък бе на ръба на смъртта и Перин бе получил своя дял рани и отоци, макар да бяха Изцерени след това.

Боят с айилците го бе накарал да се почувства жив. Всеки, когото бе убил, беше майстор с копията. Всеки можеше да убие него. Но той бе спечелил. През тези мигове по време на боя беше изпитвал неудържима страст. Страстта най-сетне да правиш нещо. След два месеца чакане всеки удар бе означавал още стъпка по-близо до Файле.

Никакви приказки повече. Никакво обмисляне. Беше намерил цел. А сега я нямаше.

Чувстваше се празен. Беше като… както когато баща му му обеща нещо специално за подарък за Зимната нощ. Перин чака месеци наред нетърпеливо, вършеше прилежно работата си, за да заслужи незнайния дар. Когато най-сетне получи малкото дървено конче, се зарадва. Но на другия ден се почувства изненадващо тъжен. Не заради подаръка, а защото вече нямаше нищо, за което да копнее. Възбудата си бе отишла. Тогава бе осъзнал колко по-ценно е очакването от самия дар.

Скоро след това започна да навестява ковачницата на майстор Люхан, за да му стане след време чирак.

Радваше се, че си беше върнал Файле. Ликуваше. И все пак — какво му оставаше сега? Тези проклети хора го виждаха като свой водач. Някои дори го смятаха за свой крал! Никога не беше им искал това. Карал ги беше да прибират знамената всеки път, щом ги извадеха, докато накрая Файле не го бе убедила, че използването им е предимство. Все още не вярваше, че на знамето с вълчата глава мястото му е тук, дръзко развято над лагера му.

Но можеше ли да го свали? Хората наистина поглеждаха към него. Можеше да подуши гордостта им всеки път, щом минеха покрай знамето. Не можеше да ги върне. Ранд щеше да се