Буря се надига

— Жега ли? — отвърна другият и погледна към небето. — Шегуваш се.

Първият страж махна вяло с ръка; беше задъхан и плувнал в пот.

— Как може да не я усещаш?

— Треска трябва да си хванал, или нещо такова.

Първият страж поклати глава.

— Просто не обичам жегата.

Авиенда вдигна камъка и тръгна обратно през моравата. След доста размисъл беше стигнала до извода, че за да си влагоземец е нужно да имаш една особена черта: да обичаш да се оплакваш. През първите месеци, преживени във влажните земи, беше смятала това за срамно. Не се ли притесняваше стражът, че ще изгуби чест пред приятеля си, като издава слабостта си?

Всички бяха такива, даже и Елейн. Ако я слушаше човек как приказва за болките си, болежките и несгодите от бременността, щеше почти да си помисли, че всеки момент ще умре! Само че щом оплакването бе нещо, което правеше Елейн, значи не можеше да е проява на слабост. Нейната първосестра нямаше да се държи по толкова срамен начин.

Следователно в това трябваше да има някаква скрита чест. Може би влагоземците издаваха слабостта си пред най-близките си като начин да им предложат приятелство и доверие. Ако приятелите ти знаят слабостта ти, това би им дало предимство в случай, че затанцуваш копията с тях. Или пък може би оплакването бе влагоземски начин да покажеш смирение, също както гай-шайн показваха доблест с това, че са покорни.

Попитала беше Елейн за предположенията си и бе получила в отговор сърдечен смях. Дали пък това не беше някакъв аспект на влагоземското общество, забранен да се обсъжда с външни? Дали Елейн не се беше засмяла, защото Авиенда се е досетила за нещо, което не й се полага да знае?

Тъй или иначе, определено беше начин да се покаже чест и това задоволи Авиенда. Да можеше и собствените й проблеми с Мъдрите да са толкова прости! От влагоземците се очакваше да се държат чудато и неестествено. Но какво трябваше да направи, когато Мъдрите се държаха толкова странно?

Все повече се обезсърчаваше — не заради Мъдрите, а заради себе си. Беше силна и храбра. Не толкова храбра, колкото някои други, разбира се. Можеше само да желае да е храбра колкото Елейн. И все пак можеше да се сети за много малко проблеми, които не бе успяла да разреши с помощта на копията, на Единствената сила или на ума си. А ето, че напълно се проваляше в усилието да си обясни сегашното си положение.

Стигна до другата страна на лагера, остави камъка и изтупа ръце. Девите стояха неподвижни и умислени. Авиенда отиде до другата купчина и вдигна един продълговат камък с нащърбен ръб. Беше три педи широк и гладката повърхност заплашваше да се изплъзне от пръстите й. Трябваше да го намести няколко пъти, докато успее да го хване здраво. Пое обратно по отъпканата зимна трева, покрай салдейските палатки и към къщата на чифлика.

Елейн щеше да каже, че Авиенда не е обмислила задълбочено проблема. Елейн беше спокойна и разсъдлива, докато другите бяха напрегнати. Понякога Авиенда се обезсърчаваше от това колко много говори първосестра й, преди да се залови за действие. „Трябва да съм повече като нея. Трябва да запомня, че вече не съм Дева на копието. Не мога да връхлитам с вдигнато високо оръжие.“

Трябваше да подходи към проблема като Елейн. Това беше единственият начин да върне честта си, а едва тогава щеше да може да поиска Ранд ал-Тор и да го направи свой, както беше на Елейн и на Мин. Можеше да го усети през връзката. Все още беше в стаята си, но не спеше. Твърде много се натоварваше и твърде малко спеше.

Залитна и насмалко да изпусне камъка. Намести го в уморените си ръце. Няколко войници на Башийр, които минаваха покрай нея, я изгледаха озадачено и Авиенда усети, че се е изчервила. Можеше и да не знаят, че изтърпява наказание, но се беше посрамила пред тях.

Как щеше да изтълкува това положение Елейн? Мъдрите бяха ядосани на Авиенда, че не се учи „достатъчно бързо“. И все пак не я учеха. Само задаваха онези въпроси. Въпроси за това какво мисли за положението си, въпроси за Ранд ал-Тор или за начина, по който Руарк се беше справил на срещата си с Кар-а-карн.

Авиенда не можеше да се отърве от чувството, че тези въпроси са проверка. Погрешно ли отговаряше? Ако беше така, защо не й казваха правилните отговори?

Мъдрите не смятаха, че е мека. Какво оставаше тогава? Какво щеше да каже Елейн? Да можеше да си вземе пак копията и да намушка нещо. Да нападне, да се изпита срещу някой друг, да избие гнева си.

„Не — каза си тя твърдо. — Ще се науча да правя нещата като Мъдра. Ще намеря отново чест!“

Стигна до къщата и пусна камъка. Избърса чело. Пренебрегването на горещина и студ, както я беше научила Елейн, не я предпазваше от потене, когато натовареше тялото си толкова силно.

— Ейдрин? — каза единият страж. — Светлина, ама ти наистина не изглеждаш добре. Сериозно.

Авиенда хвърли поглед към входа на имението. Пазачът, който се беше оплакал от жегата, беше клюмнал, отпуснал гръб на рамката на вратата. Наистина не изглеждаше добре. Авиенда прегърна сайдар. Не беше съвсем добра в Цяра, но може би щеше да успее да…

Мъжът изведнъж вдигна ръка и се зачеса по слепоочията. Очите му се изцъклиха, ноктите раздраха бразди в плътта му. Само че вместо кръв от раните блъвна черно като въглен вещество. Авиенда усети силния зной, макар да беше на няколко крачки от вратата.

Другият страж зяпна в ужас как приятелят му издрасква от лицето си ивици черен пламък. От раните капеше катран, кипнал и съскащ. Дрехите му избухнаха в пламъци, плътта му се сгърчи от горещината.

Не издаде и звук.

Авиенда се отърси от стъписването си и запреде мигновено Въздух в прост сплит, за да издърпа на безопасно разстояние непострадалия страж. Приятелят му вече се бе превърнал в пулсираща купчина черен катран, от която започваха да щръкват почернели кокали. Нямаше никакъв череп. Горещината бе толкова силна, че Авиенда отстъпи назад. Издърпа и стража със себе си.

— Нападат ни! — изшепна мъжът. — Преливащи!

— Не — каза тя. — Това е нещо много по-зло. Тичай за помощ!

Пазачът се беше вцепенил от ужас, но тя го блъсна силно и той хукна. За щастие самият катран не се разливаше, но вече беше запалил вратата на чифлика. Цялата сграда можеше да лумне в пламъци, преди някой вътре да е усетил опасността.

Авиенда запреде Въздух и Вода с намерението да изгаси пожара. Но сплитовете й затрепериха и се огънаха, щом се доближиха до огъня. Не се разпаднаха, но огънят по някакъв начин им се възпротиви.

Тя направи още крачка назад от страховития, изгарящ зной. По челото й изби пот и тя вдигна ръка, за да заслони лицето си от горещината. Едва успя да различи черния въглен в центъра, когато той засвети с наситеното червено и бяло на свръхнагорещена жар. Скоро останаха само малки петна черно. Огънят плъзна по предната стена на сградата. Отвътре се чуха писъци.

Авиенда тръсна глава, изръмжа и заплете Земя и Въздух, заизтегля буци пръст от земята наоколо. Започна да ги хвърля в огъня, за да го изгаси. Сплитът й не можа да изтегли горещината, но това не я спря да хвърля с него неща в огъня. Буци покрита с трева пръст зацвърчаха и засъскаха, посърналите стръкове блясваха и се разпадаха на пепел от невероятната горещина. Авиенда продължи усилието си, плувнала в пот от горещината и напрежението.

Чу отдалече хора — сигурно и пазачът беше сред тях — да викат за ведра.

Ведра ли? Разбира се! В Триделната земя водата бе твърде ценна, за да я използват за гасене на пожари. Пръст или пясък използваха. Но тук щяха да използват вода. Авиенда направи още няколко стъпки назад, огледа се къде й се пада лъкатушещата река, която минаваше покрай чифлика. Ето я — повърхността й отразяваше лудуващите червени и оранжеви пламъци. Вече цялата предна част на сградата беше пламнала! Усети преливане отвътре — Айез Седай или Мъдрите. Дано да успееха да се измъкнат от задната страна. Огънят вече бушуваше в коридора, а стаите покрай него нямаха изход навън.

Авиенда запреде огромен стълб от Въздух и Вода и засмука реката. Водният стълб се люшна във въздуха като съществото на знамето на Ранд, лъскав гърчещ се дракон, и шибна пламъците. Парата изригна с грохот.

Зноят беше непоносим, парата пърлеше кожата й, но тя не отстъпи. Притегли още вода и я запокити в