Буря се надига

Итуралд не знаеше какво да мисли. Да си осигури Търговския съвет? Какво мислеше — да ги похищава ли? В какво се забъркваше Итуралд?

— Би могло да свърши работа — усети се, че отвръща. — Светлина, това май е най-добрият план.

Ал-Тор кимна, гледаше напред. Излязоха от палисадата и подкараха по пътеката към края на стеддинга.

— Все едно, ще трябва да подсигуря Пограничниците. Ще се погрижа за отечеството ви. Да ги изгори дано Пограничниците! Какво си мислят? Не. Не, още не. Те може да почакат. Не, той ще свърши работа. Той може да устои. Ще го пратя с Аша’ман. — Ал-Тор внезапно се обърна към Итуралд. — Какво би могъл да направиш, ако ти дам сто мъже, които могат да преливат?

— Луди?

— Не, повечето са си наред — каза ал-Тор, явно без да го приеме за обида. — Каквато лудост ги е поразила, преди да прочистя покварата, все още я има — премахването на покварата не ги изцери, — но малко от тях са стигнали далече. Няма да станат по-зле, след като сайдин вече е чист.

Сайдин? Чист? Ако Итуралд имаше свои мъже, които да могат да преливат… Свои дамане, един вид. Почеса се по брадичката. Бързо схващаше — но пък един пълководец трябва да може да реагира бързо.

— Бих могъл да ги използвам добре — отвърна той. — Много добре.

— Хубаво. — Бяха напуснали стеддинга. Въздухът извън него бе някак по-различен. — Имате много земя за пазене, но много от преливащите, които ще ви дам, могат да запридат портали.

— Портали?

Ал-Тор го погледна, а след това стисна зъби, затвори очи и потрепери, сякаш му призля. Итуралд се изправи нащрек в седлото, с ръка на меча. Отрова? Или мъжът беше ранен?

Но не. Ал-Тор отвори очи и в дълбините им сякаш имаше възторг. Обърна се, махна с ръка и бляскава черта разцепи въздуха пред него. Мъжете около Итуралд засипаха ругатни и се заотдръпваха. Едно беше някой да твърди, че може да прелива. Съвсем друго — да го видиш с очите си!

— Това е портал — каза ал-Тор, щом светлата резка се завъртя и се разтвори като черна дупка във въздуха. — В зависимост от силата си един Аша’ман може да направи достатъчно широк портал, за да минат през него фургони. Може да пътувате почти навсякъде много бързо, почти мигновено, според обстоятелствата. С няколко обучени Аша’ман армията ви може да закуси в Кемлин и след няколко часа да обядва в Танчико.

Итуралд потърка брадичката си.

— Е, това си струва да се види. Струва си, и още как. — Ако този човек говореше вярно и тези портали наистина вършеха работа… — С това бих могъл да прочистя сеанчанците от Тарабон и може би от цялата земя.

— Не! — отсече ал-Тор. — С тях ще сключим мир. Според това, което ми казват съгледвачите, ще е доста трудно да ги склоним на споразумение, без да им обещая главата ти. Няма да ги дразня повече. Няма време за препирни. Имаме по-важни неща, с които да се заемем.

— Нищо не е по-важно от отечеството ми — заяви Итуралд. — Дори ако онези заповеди са фалшиви… познавам Алсалам. Той щеше да се съгласи с мен. Няма да търпим чужди войски на земята на Арад Доман.

— Обещавам, тогава — каза ал-Тор. — Ще се погрижа сеанчанците да напуснат Арад Доман. Обещавам ви това. Но повече не се бием с тях по никакъв начин. В замяна вие отивате в Граничните земи и ни браните там от нашествие. Задържате тролоците, ако дойдат, и ми оставяте някои от офицерите си, за да подсигурим Арад Доман. Ще е по-лесно да възстановим реда, ако хората видят, че лордовете им действат с мен.

Итуралд помисли, макар вече да знаеше какъв ще е отговорът му. Този портал можеше да измъкне хората му от този смъртен капан. С айилците на своя страна — с Преродения Дракон за съюзник — наистина имаше шанс да съхрани Арад Доман. Една достойна смърт бе нещо хубаво. Но възможността да продължиш да се сражаваш с чест… това бе много по-ценна награда.

— Съгласен — заяви Итуралд и протегна ръка.

Ал-Тор я стисна.

— Вдигай лагера. До свечеряване трябва да сте в Салдеа.

Глава 11Смъртта на Ейдрин

„Мисля, че пак трябва да бъде набит — каза Лериан: мърдаше пръсти в сложните жестове на ръчния говор на Девите. — Той е като дете, а когато едно дете пипа нещо опасно, го бият. Ако детето се нарани, защото не е научено добре да се пази от ножове, срамът е за родителите.“

„Предишният бой май не свърши работа — отвърна й Суриал. — Той го прие като мъж, не като дете, но не промени действията си.“

„Значи трябва да опитаме отново“ — отвърна Лериан.

Авиенда пусна камъка на купчината до стражевия пост и се обърна. Не поздрави Девите, които пазеха пътя към лагера, и те също не я поздравиха. Говоренето с нея, докато изтърпяваше наказание, щеше само да й донесе още повече срам и сестрите й по копие нямаше да й го причинят.

Също така не издаде, че разбира разговора им. Макар никой да не очакваше, че една бивша Дева ще е забравила ръчния говор, най-добре беше да не се натрапва. Ръчният говор си беше за Девите.

Взе един голям камък от другия куп и тръгна обратно към лагера. Не можеше да разбере дали Девите продължават разговора си, тъй като вече не виждаше ръцете им. Но онова, което си казаха, се задържа в ума й. Ядосани бяха на Ранд ал-Тор, че бе отишъл да се срещне с Родел Итуралд без охрана. Не за първи път постъпваше толкова глупаво, но като че ли не искаше — или не можеше — да се научи да се държи порядъчно. Всеки път, когато се изложеше на опасност без защита, обиждаше Девите толкова силно, колкото ако беше зашлевил всяка през лицето.

Авиенда може би имаше малък тох към своите сестри на копието. Да научи Ранд ал-Тор на айилските порядки бе нейна задача и тя съвсем очевидно се бе провалила. За жалост имаше много по-голям тох към Мъдрите, макар все още да не знаеше причината. По-малкият й дълг към сестрите на копието трябваше да изчака за подходящ момент.

Ръцете я боляха от носенето на камъни. Бяха гладки и тежки. От нея се искаше да ги вади от речното корито до къщата на чифлика. Само че времето, преживяно с Елейн — когато бе принудена да се къпе във вода! — й бе дало силата да гази в тази река. В това не се беше посрамила. А и реката беше малка, въпреки че влагоземците съвсем неточно я наричаха „поток“. Поток беше малка вадичка в скалите, в която можеш да топнеш длани или да си напълниш меха. Всичко, в което можеш да нагазиш, определено си беше река.

Денят беше облачен, както обикновено напоследък, и лагерът бе затихнал. Хората, които само допреди няколко дни щъкаха оживено из него — когато пристигнаха айилците, — сега се бяха отпуснали. В никакъв случай не можеше да се каже, че лагерът е занемарен: Даврам Башийр беше твърде грижлив командир, за да допусне това, нищо, че беше влагоземец. Но хората все пак се движеха по- мудно. Беше чула някои да се оплакват, че тъмното небе помрачавало настроението им. Колко странни бяха влагоземците! Какво общо можеше да има времето с настроението на човек? Можеше да разбере някой да негодува, че не предстоят набези или че ловът е минал лошо. Но заради това, че имало облаци в небето? Толкова ли не обичаха сянката тук?

Тя поклати глава и продължи по пътя си. Избра тежки камъни. Иначе щеше да омаловажи наказанието си, а нямаше да направи това — въпреки че всяка стъпка уязвяваше честта й. Трябваше да минава през целия лагер, пред очите на всички, и да върши безполезна работа! Би предпочела да я съблекат гола пред всички извън палатката потилня. Да пробяга хиляда обиколки или да я набият толкова силно, че да не може да върви.

Стигна до къщата и остави камъка със скрита облекчена въздишка. Двама влагоземски войници от войската на Башийр стояха на пост пред вратата на имението, като двете Деви в другия край на мъчителното й трасе. Докато се навеждаше, за да вдигне поредния голям камък от другия куп до стената, ги чу да си говорят.

— Да ме изгори дано, голяма жега — оплака се единият.