Буря се надига

отделение войници, обкръжили мъж в червено и златно.

Нещо в новодошлия привлече погледа му. Може би беше ръстът му. Младият мъж беше висок като айилец и също така русокос като тях. Но никой айилец не се обличаше във фино червено палто с изпъкващо златно везмо. На кръста му имаше меч, а начинът, по който вървеше, накара Итуралд да си помисли, че знае как да борави с него. Крачеше с твърди, решителни стъпки все едно смяташе войниците около себе си за почетна гвардия. Лорд значи, от навикналите да командват. И бе дошъл лично, вместо да прати вестоносец?

Младият лорд спря пред Итуралд и пълководците му, огледа ги бавно един по един, след което погледът му се върна на Итуралд и той попита:

— Родел Итуралд?

Що за акцент беше това? Андорски?

— Да — отвърна Итуралд предпазливо.

Младият мъж кимна.

— Описанието на Башийр е точно. Виждам, че се затваряте тук. Честно, очаквате ли да удържите срещу сеанчанската армия? Те ви превишават многократно, а тарабонските ви съюзници не изглеждат много… нетърпеливи да се присъединят към вас в отбраната ви.

Имаше добро разузнаване, който и да беше.

— Нямам навика да обсъждам отбраната си с непознати. — Итуралд огледа мълчаливо младия лорд. Беше здрав — строен и стегнат, макар да беше трудно да се разбере с палтото отгоре. По ръцете му — лявата бе отсечена в китката — имаше някакви странни татуировки в червено и златно.

И тези очи. Тези очи, които бяха виждали смърт многократно. Не просто млад лорд. Млад пълководец. Итуралд присви очи.

— Кой сте вие?

Непознатият го гледаше в очите.

— Аз съм Ранд ал-Тор, Прероденият Дракон. И се нуждая от теб. И твоята армия.

Няколко от мъжете с Итуралд изругаха и той хвърли поглед към тях. Вакеда гледаше невярващо, Раджаби — изненадано, младият Лидрин — с нескрито презрение.

Итуралд отново погледна новодошлия. Прероденият Дракон? Този младеж? Сигурно беше възможно. Повечето слухове твърдяха, че Прероденият Дракон бил млад и с рижа коса. Но пък слуховете също така твърдяха, че бил десет стъпки висок, а пък според други очите му блестели със смътна светлина. А имаше и разкази за него как се появил в небето при Фалме. Кръв и пепел, Итуралд не знаеше дали изобщо да вярва, че Дракона наистина се е преродил!

— Нямам време за спорове — каза непознатият безстрастно. Беше някак… по-стар, отколкото изглеждаше. Като че ли не се притесняваше, че е обкръжен от въоръжени бойци. Всъщност идването му сам… трябваше да изглежда глупав акт. Но накара Итуралд да се замисли. Само някой като Преродения Дракон можеше навлезе така в един военен лагер, съвсем сам и да очаква да му се подчинят.

Да го изгори дано, ако този факт сам по себе си не караше Итуралд да му се прииска да му повярва. Този мъж или беше това, което твърдеше, че е, или беше пълен безумец.

— Ако излезем извън стеддинга, ще докажа, че мога да преливам — каза непознатият. — Това би трябвало да значи нещо. Ако ми позволите, ще ви докарам тук десет хиляди айилци и няколко Айез Седай, и всички ще се закълнат, че съм този, който казвам, че съм.

Слуховете също така твърдяха, че айилците следвали Преродения Дракон. Мъжете около Итуралд се закашляха и заозъртаха неловко. Много от тях бяха Заклети в Дракона, преди да дойдат при Итуралд. С подходящите думи този Ранд ал-Тор — или който там беше — можеше да обърне лагера на Итуралд срещу самия него.

— Дори да допуснем, че ви вярвам — заговори предпазливо Итуралд, — не разбирам с какво може да е важно това. Аз имам да водя война. Вие си имате друга грижа, предполагам.

— Ти си моята грижа — каза ал-Тор. Гледаше го с толкова твърд поглед, че сякаш бе готов да прониже черепа му и да подири вътре всичко, което може да му е от полза. — Ти трябва да сключиш мир със Сеанчан. Тази война не ни печели нищо. Искам те горе на Граничните земи. Не мога да отделя мъже да бранят Погибелта, а самите Пограничници са изоставили дълга си.

— Имам заповеди — каза Итуралд и тръсна глава. Чакай. Нямаше да направи това, което искаше този младеж, и да нямаше заповеди. Само че… тези очи. Алсалам бе имал очи като тези, когато и двамата бяха по-млади. Очи, които настояваха да се подчиниш.

— Заповедите ти — каза ал-Тор. — Те от краля ли са? Затова ли се хвърляте така срещу сеанчанците?

Итуралд кимна.

— Изслушах те, Родел Итуралд — каза ал-Тор. — Мъже, на които вярвам, мъже, които уважавам, вярват и уважават теб. Вместо да бягате и да се криете, засядате тук, за да водите битка, която знаете, че ще ви убие. Само заради верността към своя крал. Поздравявам ви за това. Но е време да отстъпите и да поведете битка, която означава нещо. Битка, която означава всичко. Елате с мен и ще ти дам трона на Арад Доман.

Итуралд изправи рязко рамене, настръхнал.

— След като одобрявате верността ми, очаквате да детронирам своя крал?

— Вашият крал е мъртъв — каза ал-Тор. — Или това, или мозъкът му е разтопен като восък. Все повече и повече вярвам, че Грендал го държи. Виждам допира й в хаоса на тази земя. Каквито и заповеди да сте получили, вероятно са дошли от нея. Защо иска да се биете със сеанчанците, все още не съм успял да отгатна.

Итуралд изсумтя.

— Говорите за една от Отстъпниците все едно, че сте й били гост на вечеря.

Ал-Тор отново се взря в очите му.

— Помня всеки от тях — лицата им, жестовете им, начина, по който говорят или действат — все едно, че съм ги познавал хиляда години. Помня ги по-добре, отколкото помня собственото си детство понякога. Аз съм Прероденият Дракон.

Итуралд примига. „Да ме изгори дано. Вярвам му. Кръв и пепел!“

— Хайде да… хайде да видим това ваше доказателство.

Имаше възражения, разбира се, най-вече от Лидрин, според когото това бе твърде опасно. Другите бяха потресени. Пред тях беше човекът, на когото се бяха заклели, без изобщо да са го срещали. Като че ли имаше някаква… сила в ал-Тор, която притегляше Итуралд, налагаше му да изпълни това, което искаше този млад мъж. Е, първо държеше да види доказателството.

Пратиха да доведат коне, а ал-Тор заговори на Итуралд все едно, че вече бе негов човек.

— Може би Алсалам е жив — каза той, докато чакаха. — Ако е така, мога да се погрижа да ти заменя трона му с нещо друго. Амадиция би ли ти харесала? Ще ми трябва някой да управлява там и да държи сеанчанците под око. Сега там се бият Белите плащове. Не съм сигурен дали ще мога да спра този конфликт преди Последната битка.

Последната битка. Светлина!

— Няма да я взема, ако убиете краля там — каза Итуралд. — Ако Белите плащове вече са го убили, или сеанчанците — тогава може би.

Крал! Какви ги говореше? „Да те изгори дано! Изчакай поне да ти дадат доказателство, преди да се съгласяваш да приемаш тронове!“ Имаше нещо у този мъж, нещо в начина, по който обсъждаше събития като Последната битка — събития, от които човечеството се боеше от хиляди години, — все едно, че бяха ежедневни лагерни проблеми.

Доведоха коне и Итуралд, ал-Тор, Вакеда, Раджаби, Анкаер, Меларнед, Лидрин и още няколко по-низши офицери ги яхнаха.

— Доведох айилци в земите ви — каза Ранд ал-Тор, след като подкараха. — Много. Надявах се да възстановят реда, но те напредват много по-бавно, отколкото ми се искаше. Смятам да си осигуря членовете на Търговския съвет. Може би като ги хвана здраво, ще успея да подобря стабилността в района. Ти какво мислиш?