Буря се надига

вечен сумрак — го настройваха философски.

Пресегна се, взе омачкания лист хартия от масата и го връчи на Раджаби.

— „Удряй здраво по сеанчанците — зачете Раджаби. — Изтласкай ги, принуди ги да се качат на корабите си и да отплават през проклетия си океан. Разчитам на теб, стари приятелю. Крал Алсалам.“ — Раджаби отпусна писмото на масата. — Знам за заповедите му, Родел. Не влязох в това заради него. Дойдох заради теб.

— Да, но аз се бия заради него — каза Итуралд.

Беше човек на краля. Винаги щеше да е такъв. Стана, изтупа табака от лулата и стъпка въгленчетата с петата на ботуша си. Остави лулата, взе писмото от Раджаби и тръгна към вратата.

Трябваше да вземе решение. Да остане и да се бие или да бяга към по-лошо място, но да спечели още малко време?

Бараката пак изскърца и вятър разклати дърветата. Итуралд излезе в облачната утрин. Заслонът не беше строен от огиери, разбира се. Твърде паянтов беше за това. Този стеддинг бе изоставен отпреди много време. Хората му устройваха лагера си сред дърветата. Едва ли най-добрата позиция за военен лагер, но човек си вари супата с подправките, които са му подръка. Стеддингът беше твърде удобен, за да се подмине. Друг можеше да е побягнал към някой град и да се е скрил зад стените му, но тук сред тези дървета Единствената сила беше безполезна. Лишаването на сеанчанците от дамане беше по-добро от стени, колкото и високи да са.

„Трябва да останем“ — помисли Итуралд, загледан в работата на войниците. Копаеха ров и вдигаха палисада. Мразеше мисълта, че сече дървета в стеддинг. Бе познавал няколко огиери през живота си и хранеше дълбоко уважение към тях. Тези масивни дъбове навярно пазеха някаква затаена сила от дните, когато тук бяха живели огиери. Изсичането им беше престъпление. Но човек прави каквото трябва. Бягането можеше да му спечели още време, но също толкова лесно можеше да му загуби време. Тук имаше няколко дни, преди сеанчанците да го ударят. Успееше ли да се окопае добре, можеше да ги принуди да минат в обсада. Стеддингът щеше да ги разколебае, а укреплението щеше да даде предимство на по-малката сила на Итуралд.

Мразеше да е заклещен. Може би заради това го беше обмислял толкова дълго, въпреки че дълбоко в себе си вече бе разбрал, че е време да престане да бяга. Сеанчанците най-после го бяха хванали.

Тръгна покрай работещите, за да го видят. Бяха му останали четиридесет хиляди бойци, което беше чудо предвид неравното съотношение, при което се бяха сражавали. Досега тези мъже трябваше да са дезертирали. Но бяха виждали как печели една невъзможна битка след друга, как хвърля топка след топка във въздуха за все по-гръмки ръкопляскания. Мислеха си, че нищо не може да го спре. Не разбираха, че докато хвърля все повече топки във въздуха, не само представлението става все по-зрелищно.

Провалът накрая също щеше да е още по-зрелищен.

Затаи мрачните мисли за себе си, защото Раджаби дойде и двамата продължиха през лагера, за да огледат палисадата. Строежът напредваше добре, мъжете наместваха дебелите стволове в прясно изкопаните ями. След огледа Итуралд кимна замислено и каза:

— Оставаме, Раджаби. Предай го на хората.

— Някои казват, че да останем тук означава сигурна смърт — отвърна Раджаби.

— Грешат — каза Итуралд.

— Но…

— Нищо не е сигурно, Раджаби. Напълни дърветата зад палисадата със стрелци. Ще са ефективни почти колкото кули. Отвън ни трябва мъртво поле. Изсечете колкото може повече дървета около палисадата, след това вкарайте дънерите вътре като бариери, втора линия за отстъпление. Ще държим здраво. Може би сгреших за тарабонците и те ще ни се притекат на помощ. Или може би кралят е скрил някъде армия, която да ни защити. Кръв и пепел, може би ние самите ще успеем да ги изтласкаме. Ще видим колко ще им хареса да се бият без дамане. Ще оцелеем.

Раджаби отново придоби увереност. Итуралд знаеше, че очаква точно такова говорене. Също като другите, Раджаби вярваше на Малкия вълк. Не вярваха, че може да бъде победен.

Итуралд не се заблуждаваше. Но щом ще умираш — направи го с чест. Младият Итуралд често си мечтаеше за войни, за славата на битката. Старият Итуралд знаеше, че такива неща като слава в битка няма. Но имаше чест.

— Милорд Итуралд! — извика един бегач, затичан покрай вътрешната страна на недовършената палисада. Беше момче, толкова младо, че сеанчанците вероятно щяха да го оставят живо. Само вероятно обаче. Иначе Итуралд щеше да го е отпратил надалече, както и всички като него.

— Да? — Итуралд се обърна. Раджаби стоеше до него като планина.

— Един мъж — заговори момчето задъхано. — Съгледвачите го хванаха да върви към стеддинга.

— Дошъл да се бие за нас ли? — попита Итуралд. Не беше необичайно армия да привлича нови бойци. Винаги имаше изкусени от съблазънта за слава, или поне от съблазънта за топла храна.

— Не, милорд — отвърна задъхано момчето. — Казва, че идва да се види с вас.

— Сеанчанец ли? — изръмжа Раджаби.

Момчето тръсна глава.

— Не. Но има хубави дрехи.

Пратеник на някой лорд значи. Домански или навярно тарабонски ренегат. Който и да беше, едва ли щеше да влоши положението им повече.

— И е дошъл сам?

— Да, сър.

Храбрец.

— Доведете го — каза Итуралд.

— Къде ще го приемете, милорд?

— Какво? — сряза го Итуралд. — За някой натруфен търговец с палат ли ме мислиш? Полето тука ще свърши работа. Иди го доведи, но не бързай толкова на връщане. И гледай да е добре охраняван.

Момчето кимна и затича. Итуралд махна на няколко войници и ги прати да повикат Вакеда и другите офицери. Шимрон беше мъртъв, изгорен на въглен от огнена топка на дамане. Много лошо. Итуралд щеше да предпочете да беше оцелял той вместо мнозина други.

Повечето офицери дойдоха, преди да доведат непознатия. Длъгнестият Анкаер. Едноокият Вакеда, който иначе можеше да мине за хубав мъж. Тромавият Меларнед. Младоликият Лидрин, който продължаваше да следва Итуралд след смъртта на баща си.

— Какво е това, дето чувам? — заговори Вакеда, докато крачеше към тях. — Оставаме в този смъртен капан? Родел, нямаме достатъчно бойци за съпротива. Ако дойдат, ще сме заклещени тук.

— Прав си — отвърна кратко Итуралд.

Вакеда се обърна към другите, после пак към Итуралд, разколебан от прямия му отговор.

— Е… защо не бягаме тогава? — Избухваше в гняв много по-рядко, отколкото само допреди няколко месеца, когато Итуралд бе започнал тази кампания.

— Няма да ви предложа захарчета и лъжи — каза Итуралд и ги изгледа един по един. — В лоша форма сме. Но ще сме в още по-лоша, ако бягаме. Нямаме повече дупки, в които да се сврем. Тези дървета ще действат в наше предимство и можем да се укрепим. Стеддингът ще попречи на дамане и дори само това си заслужава цената на оставането. Ще се бием тук.

Анкаер кимна, разбрал сякаш тежестта на положението.

— Трябва да му се доверим, Вакеда. Дотук ни водеше вярно.

Вакеда изсумтя, но кимна.

Проклети глупци. Преди четири месеца половината от тях щяха да го убият още щом го видят, защото е останал верен на краля. Сега си мислеха, че може да направи невъзможното. Беше жалко. А той беше започнал да си мисли, че би могъл да ги върне на Алсалам като лоялисти.

— Добре — рече Итуралд и започна да сочи различни места по укреплението. — Ето какво ще направим, за да подсилим слабите точки. Искам…

Млъкна, като видя групата, приближаваща се през поляната. Малкият пратеник, придружен от