конницата на Светия орден. Нощес слязоха в Арканарското пристанище, за да потушат варварския бунт на нощните разбойници на Вага Колелото и главозамаялите се бакали! Бунтът е потушен. Светият орден владее града и страната, занапред Арканарска област на ордена…
Румата неволно се почеса по тила. Така значи, помисли си той. Ето за кого са прокарвали път нещастните бакали, Това се казва провокация! Дон Реба тържествуващо се смееше.
— Още не сме се запознали — със същия тенекиен глас продължи той. — Да ви се представя: наместникът на светия орден в Арканарска област, епископ и боен магистър, раб божи Реба!
А можехме да се досетим, мислеше си Румата. Там, където тържествува сивотата, на власт винаги идват черните. Ех, историци, мътните ви взели… Но той сложи ръце отзад и се залюля на петите си.
— Сега съм уморон — каза той гнусливо. — Искам да спя. Искам да се измия с гореща вода и да се изчистя от кръвта и лигите на вашите главорези. Утре… по-точно днес… да речем, един час след изгрева ще се отбия във вашата канцелария. Дотогава заповедта за освобождаването на Будах трябва да бъде готова.
— Те са двайсет хиляди! — изкрещя дон Реба, като посочи с ръка към прозореца.
Румата се намръщи.
— Моля ви се, малко по-тихо — каза той. — И запомнете, Реба. Аз отлично зная, че не сте никакъв епископ. Виждам ви като на длан. Вие сте просто мръсен предател и несръчен, евтин интригант… — Дон Реба облиза устните си, очите му се изцъклиха. Румата продължи: — Аз съм безпощаден. За всяка подлост по отношение на мен или на моите приятели ще отговаряте с главата си. Мразя ви, имайте предвид. Съгласен съм да вн търпя, но ще трябва да се научите навреме да се махате от пътя ми. Разбрахте ли?
Дон Реба бързо каза с умолителна усмивка:
— Искам само едно. Искам да бъдете с мен, дон Румата. Не мога да ви убия. Не зная защо, но не мога.
— Страхувате се — каза Румата.
— Добре, страхувам се — съгласи се дон Реба. — Може би сте дявол, може би сте син божи, кой ви знае? А може би сте човек от могъщите задморски страни. Казват, че имало такива… Аз дори не се опитвам да надникна в бездната, която ви е изхвърлила. Главата ми се върти и аз чувствувам, че изпадам в ерес. Но аз също мога да ви убия. Всеки момент. Днес. Утре. Вчера. Разбирате ли?
— Не ме интересува — каза Румата.
— Какво тогава? Какво ви интересува?
— Нищо не ме интересува — каза Румата. — Забавлявам се. Не съм дявол, не съм бог, аз съм рицарят Румата Есторски, весел, благороден дворянин, изпълнен с капризи и предразсъдъци и свикнал на свобода и във всяко отношение. Запомнихте ли?
Дон Реба вече беше се съвзел. Избърса се с кърпичката и приятно се усмихна.
— Ценя вашата упоритост. В края на краищата вие също се стремите към някакви идеали и аз уважавам тези идеали, макар и да не ги разбирам. Много се радвам, че се разбрахме. Може би някога вие ще ми изложите своите възгледи и никак не е изключено да ме накарате да преразгледам своите. Хората са склонни да правят грешки. Може би и аз греша и се стремя не към онази цел, за която си струва да се работи толкова усърдно и безкористно, както работя аз. Аз съм човек с широки възгледи я съвсем ясно мога да си представя, че някога може да започна да работя рамо до рамо с вас.
— Тогава ще видим — каза Румата и тръгна към вратата. Ама че мекотело! — помисли си той. — И това ми било сътрудник. Рамо до рамо…
Градът беше скован от непоносим ужас. Червеникавото утринно слънце мрачно озаряваше пустите улици, димящите развалини, изкъртените кепенци, разбитите врати. В прахта кърваво проблясваха парчета стъкло. Безбройни ята врани се спуснаха над града като на голо поле. На площадите и по пресечките по двама и по трима стояха конници с черни дрехи — бавно се въртяха на седлата с цялото си туловище и поглеждаха през прорезите на ниско нахлупените качулки. От набързо забитите стълбове над угасналите въглени висяха върху вериги овъглени тела. Сякаш в града не беше останало нищо живо — само грачещите врани и сериозните черни убийци.
Румата мина половината път със затворени очи. Той се задъхваше, силно го болеше пребитото тяло. Хора ли са това или не са хора? Какво човешко има в тях? Едните ги колят направо на улицата, другите седят в къщи и покорно чакат реда си. И всеки си мисли: когото щат, само мене да не пипат. Хладнокръвна жестокост на тези, които колят, и хладнокръвно покорство на онези, които са клани. Най-страшното тук е хладнокръвието. Десет души стоят примрели от ужас и покорно чакат. А идва един, избира жертвата си и хладнокръвно я заколва. Душите на тези хора са пълни с мръсотии и всеки час покорно очакване ги замърсява все повече и повече. И сега в тези спотаени къщи невидимо се раждат подлеци, доносчици, убийци, хиляди хора, сковани от страх за цял живот, безпощадно ще учат на страх децата си и децата на децата си. Не мога повече, повтаряше си Румата, още малко и ще се побъркам и ще стана същият, още малко и окончателно ще престана да разбирам защо съм тук… Трябва да се наспя, да не гледам всичките тези неща, да се успокоя…
«… В края на годината на Водата — в еди-коя си година по новото летоброене — центробежните процеси в древната империя станаха значителни. Като се възползува от това, Светият орден, който по същество представлява интересите на най-реакционните групи от феодалното общество, които на всяка цена се стремяха да спрат разложението…» Ами как миришеха горящите трупове на стълбовете, знаете ли? Ами виждали ли сте някога гола жена с разпран корем да лежи сред училчната прах? Ами виждали ли сте градове, в които хората мълчат и грачат само враните? Вие, още неродени момчета и момичета, пред учебния стереовизор в училищата на арканарската комунистическа република?
Той удари с гърди нещо твърдо и остро. Пред него стоеше черен конник. Дългото копие с широко, грижливо наточено острие се запъваше в гръдта на Румата. Конникът мълчаливо го гледаше с черните цепнатини на качулката. Под качулката се виждаха само тънките устни и мъничката брадичка. Трябва нещо да се направи — помисли си Румата. Но какво? Да го съборя от коня? Не. Конникът започна бавно да замахва с копието за удар. Ах, да!… Румата бавно вдигна лявата си ръка и дръпна ръкава, за да открие желязната гривна, която му бяха дали на излизане от двореца. Конникът се взря, вдигна копието и отмина. «В името господне» — глухо каза той със странен акцент. «Да пребъде името му» — промърмори Румата и мина покрай друг конник, който се мъчеше да достигне с копието изкусно изрязана дървена фигурка на весело дяволче, която стърчеше под корниза на покрива. Зад полуотворените кепенци на втория етаж се мярна пребледняло от ужас пълно лице — вероятно някой от онези бакали, които само преди три дни на чаша бира възторжено ревяха: «Ура за дон Реба!» — и с наслада слушаха топуркането на подкованите ботуши по улиците. Ех, сивота, сивота… Румата извърна глава.
А какво ли става в къщи? — спомни си изведнъж той и забърза. Последния квартал мина почти тичешком. Къщата беше здрава. На стълбите седяха двама монаси. Те бяха свалили качулките си и припичаха на слънце лошо избръснатите си глави. Когато го видяха, те станаха. «В името господне» — казаха те в хор. «Да пребъде името му» — обади се Румата. — „Какво търсите тук?“ Монасите се поклониха, скръстили ръце на корема. „Вие се върнахте и ние си отиваме“ — каза единият. Те слязоха от стълбите и бавно се отдалечиха, прегърбени и пъхнали ръце в ръкавите. Румата погледна подире им и си спомни, че хиляди пъти беше виждал по улиците тези смирени фигури с дългополи черни раса. Само че по-рано в прахта след тях не се влачеха ножниците на тежките мечове. Проспахме, ах, проспахме! — помисли си той. Истинско развлечение за благородните догове беше да се лепнат за някой скитащ монах и да си разказват покрай него пикантни истории. А аз, глупакът, се преструвах на пиян, влачех се отзад, кикотих се с пълен глас и толкова се радвах, че империята не е заразена поне от религиозен фанатизъм. А какво можеше да се направи? Да, какво можеше да се направи?
— Кой е там? — попита дрезгав глас.
— Отвори, Муга, аз съм — каза Румата тихо.
Издрънчаха мандалата, вратата се открехна и Румата се промъкна в антрето. Тук всичко си беше, както винаги, и Румата с облекчение въздъхна. Старият побелял Муга, тресейки глава, с обичайната си почителност протегна ръка за каската и мечовете.
