— Какво прави Кира? — попита Румата.
— Кира е горе — каза Муга. — Тя е жива и здрава.
— Отлично — каза Румата, като смъкваше презглава презрамките с мечовете. — А къде е Уно? Защо той не ме посреща?
Муга взе меча.
— Уно е убит — каза той спокойно. — Лежи в стаята на слугите.
Румата затвори очи…
— Уно убит… — повтори той. — Кой го уби?
И без да дочака отговор, влезе в стаята на слугите. Уно лежеше на масата, завит до кръста с чаршаф. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, очите широко отворени, устата, изкривена от гримаса. Около масата стояха с наведени глави слугите и слушаха как в ъгъла мърмори един монах. Готвачката проплакваше. Румата, без да сваля очи от лицето на момчето, започна да откопчава с непослушни пръсти яката на елечето си.
— Мръсници… — каза той. — Какви мръсници са всички!…
Той се олюля, отиде до масата, взря се в мъртвите очи, повдигна чаршафа и веднага отново го пусна.
— Да, късно — каза той. — Късно… Безнадеждно късно… Ах, мръсници! Кой го уби? Монасите ли?
Той се обърна към монаха, дръпна го, изправи го и се надвеси над лицето му.
— Кой го уби? — каза той. — Вашите ли? Говори!
— Не са монасите — тихо каза зад гърба му Муга. — Сивите войници…
Румата от известно време продължаваше да се взира в мършавато лице на монаха, в неговите бавно разширяващи се зеници. „В името господне…“ — изхриптя монахът. Румата го пусна, седна на пейката в краката на Уно и заплака. Той плачеше, закрил лице с ръце, и слушаше дрезгавия равнодушен глас на Муга. Муга разказваше как след втора стража на вратата се почукало в името на краля и Уно викал да не отварят, но все пак се наложило да отворят, защото сивите заплашвали да запалят къщата. Те нахлули в антрето, набили и вързали слугите, а след това тръгнали по стълбите нагоре. Уно стоял пред вратата на покоите и започнал да стреля с арбалетите. Имал два арбалета и успял да стреля два пъти, но веднъж не улучил. Сивите хвърлили ножове и Уно паднал. Те го смъкнали долу и започнали да го тъпчат с крака и да го бият с брадвите. Но тогава в къщата влезли черните монаси. Те съсекли двама сиви, а останалите обезоръжили, метнали им примки на шиите и ги извлекли навън.
Гласът на Муга млъкна, но Румата още дълго време седя, опрял лактите на масата в краката на Уно. После тежко се изправи, изтри с ръка сълзите, покапали по небръснатата му от два дни брада, целуна момчето по изстиналото чело и като влачеше с мъка краката си, тръгна нагоре.
Той беше полумъртъв от умора и покруса. Изкачи се тъй или иначе по стълбата, мина през гостната, домъкна, се до кревата и с охкане похлупи лице на възглавницата. Дотича Кира. Той беше толкова изтерзан, че дори не може да й помогне да го съблече. Тя му свали ботушите, след това, плачейки над подпухналото му лице, смъкна от него изпокъсания мундир, метално-пластмасовата ризница и пак се разплака над пребитото му тяло. Едва тогава той почувствува, че го болят всички кокали, както след тренировка по претоварване. Кира го разтриваше със сюнгер, напоен в оцет, а той, без да отваря очи, съскаше през стиснатите си зъби и мърмореше: „А можех да го пребия… До него стоях… С два пръста да го удуша. Живот ли е това, Кира? Да се махнем оттук… Това е експеримент с мене, а не с тях.“ Той дори не забелязваше, че говори по руски. Кира уплашено го поглеждаше с изцъклените си от сълзи очи и само мълчаливо го целуваше по бузите. После тя го зави със старите чаршафи — Уно така и не се накани да купи нови — и отиде тичешком долу да му приготви топло вино. А той се свлече от леглото и охкайки от пронизващата тялото му болка, зашляпа с боси крака към кабинета, там отвори секретното чекмедже на масата, порови малко в аптечката и взе няколко таблетки спорамин. Когато Кира се върна с димящо канче на тежък сребърен поднос, той лежеше по гръб и следеше как изчезва болката, как стихва шумът в главата му и тялото му се изпълва с нова сила и бодрост. След като изпразни канчето, той се почувствува съвсем добре, повика Муга и нареди да му приготви дрехи.
— Не отивай, Румата — каза Кира, — недей ходи, остани си в къщи.
— Трябва, малката ми.
— Страх ме е, остани си… Ще те убият.
— Какво приказваш? Откъде накъде ще ме убиват. Те всички се боят от мене.
Тя отново заплака. Плачеше тихо, плахо, сякаш се страхуваше, че той ще се разсърди. Румата я сложи на коленете си и започна да я гали по косите.
— Най-страшното мина — каза той. — И после, нали се готвехме да заминаваме оттук…
Тя се притисна до него и замря.
Муга, тресейки глава, равнодушно стоеше до тях и държеше панталоните на господаря си със златни звънчета.
— Но преди това трябва да свърша много работа тук — продължи Румата. — Тази нощ бяха убити много хора. Трябва да разбера кой е жив и кой е убит. И трябва да помогна да се спасят онези, които ще бъдат убити.
— А на теб кой ще ти помогне?
— Щастлив е, който мисли за другите… Освен това на нас с тебе ни помагат силни хора.
— Аз не мога да мисля за другите — каза тя. — Ти едва се върна жив. Нали виждам, тебе са те били, а Уно го убиха. Ами къде са гледали твоите силни хора? Защо не им попречиха да убиват. Не вярвам… Не вярвам…
Тя се опита да се измъкне, но той я държеше здраво.
— Какво да се прави — каза той. — Този път малко закъсняха. Но сега те отново следят какво става с нас и ни пазят. Защо днес не ми вярваш? Нали винаги си ми вярвала. Сама видя: аз едва се върнах жив, а я ме погледни сега…
— Не искам да те гледам — каза тя, като криеше лицето си. — Не искам пак да плача.
— Я виж! Няколко драскотинки! Дреболия… Най-страшното мина… Поне за нас двамата. Но има хора, много добри, забележителни, за които този ужас още не е свършил. И аз трябва да им помогна.
Тя въздъхна дълбоко, целуна го по шията и полекичка се измъкна.
— Ела си довечера — помоли го тя. — Ще си дойдеш ли?
— Непременно! — разпалено каза той. — Ще си дойда по-рано и сигурно няма да съм сам. Чакай ме за обед.
Тя се дръпна настрани, седна на стола и сложила ръце на коленете си, гледаше как той се облича. Румата, мърморейки си руски думи, навлече панталоните със звънчетата. (Муга веднага клекна пред него и започна да закопчава многобройните токи и копчета.) Облече пак върху чистия потник благословената ризница и най-после каза отчаяно:
— Мъничка моя, разбери ме, трябва да вървя. Какво да правя? Не мога да не отида!
Тя изведнъж каза замислено:
— Понякога не мога да разбера защо не ме биеш.
Румата, който закопчаваше ризата си с бухнали дипли, спря като закован.
— Как така, защо не те бия? — смутено попита той. — Мога ли да те бия?
— Ти не си само добър, хубав човек — продължаваше тя, без да го слуша. — Ти си също така много странен човек. Ти си като ангел… Когато си с мен, ставам смела. Ето сега съм смела… Някога непременно ще те попитам за едно нещо. Ти — не сега, а когато всичко мине — ще ми разкажеш ли за себе си?
Румата дълго мълча. Муга му подаде оранжевото елече с червените фльонги. Румата с отвращение го облече и силно се стегна с колана.
— Да — каза той най-после, — някога ще ти разкажа всичко, малката ми.
— Ще чакам — каза тя сериозно. — А сега върви и не ми обръщай внимание.
Румата отиде при нея, целуна я силно по устата с изранените си устни, после свали от ръката си желязната гривна и й я подаде.
— Сложи я на лявата си ръка — каза той. — Днес в къщи не трябва вече да идват, но ако дойдат, ще им покажеш това.
Тя гледаше подире му и той знаеше точно какво мисли тя. Тя си мислеше: „Не зная, може би си дявол
