На площада пред входа в сянката на квадратната Весела кула беше се разположил отряд монаси пехотинци, въоръжени със страшни чепати тояги. Прибираха умрелите. От утринния вятър на площада се въртяха страшни жълти вихрушки. Под широкия конусовиден покрив на кулата, както винаги, грачеха и се караха врани, увиснали надолу с главата от щръкналите греди. Кулата беше построена преди двеста години от прадядото на покойния крал изключително за военни нужди. Тя стоеше върху солидна триетажна основа, в която някога се пазеха хранителни запаси в случай на обсада. После кулата беше превърната в затвор. Но от едно земетресение всички вътрешни стени се бяха съборили и се беше наложило затворът да се пренесе в мазетата. На времето една от арканарските кралици се оплакала на своя повелител, че охканията на изтезаваните, огласяващи околността, й пречели да се весели. Нейният царствен съпруг заповядал от сутрин до вечер в кулата да свири военен оркестър. Оттогава кулата беше получила сегашното си име. Тя отдавна вече представляваше празен каменен скелет, отдавна вече следствените килии се бяха преместили в новооткритите най-долни етажи, отдавна вече там не свиреше никакъв военен оркестър, а гражданите продължаваха да си я наричат Веселата кула.
Обикновено около Веселата кула беше пусто. Но днес там цареше голямо оживление. Към нея водеха, караха, влачеха по земята щурмоваци с изпокъсани сиви мундири, въшливи скитници, облечени с дрипи, полуголи, изприщени от страх граждани, диво виещи проститутки, караха цели банди мрачно озъртащи се дрипльовци от нощната армия. И веднага от някакви потайни изходи измъкваха с куки трупове, товареха ги на каруци и ги откарваха извън града. Дългата опашка от дворяни и заможни граждани, която стърчеше от вратата на канцеларията, със страх и смут поглеждаше към тази страшна суетня.
В канцеларията пускаха всички, а някои дори докарваха под стража. Румата се промъкна вътре. Там беше задушно като на бунище. Зад една широка маса, отрупана със списъци, седеше чиновник с жълтосиво лице с голямо гъше перо зад щръкналото ухо. Поредният посетител, олагородният дон Кеу, надуто вирейки мустаци, каза името си.
— Свалете си шапката — с безизразен глас каза чиновникът, без да вдига очи от книжата.
— Родът Кеу има привилегията да носи шапка в присъствието на самия крал — гордо заяви дон Кеу.
— Пред ордена никой няма привилегии — със същия безизразен глас произнесе чиновникът.
Дон Кеу засумтя, изчерви се, но си свали шапката. Чиновникът шареше по списъка с дълъг жълт нокът.
— Дон Кеу… дон Кеу… — мърмореше той. — Дон Кеу, Кралска улица №12?
— Да — с дебел ядосан глас каза дон Кеу.
— №485, брат Тибак.
Брат Тибак, който седеше на съседната маса, пълен, почервенял от жегата, взе да търси сред книжата, избърса потната си плешива глава, изправи се и монотонно прочете:
— „№485 дон Кеу, Кралска №12, за оскърбление на името на негово преосвещенство арканарския епископ дон Реба, извършено на бал в двореца по-миналата година, присъждат се три дузини пръчки на голо по меките части и целуване обувката на негово преосвещенство.“
Брат Тибак си седна.
— Минете по този коридор — каза чиновникът с безизразен глас, — пръчките са надясно, обувката наляво. Следващият…
За голямо учудване на Румата дон Кеу не протестира. Изглежда на тази опашка той беше видял вече много неща. Само изпъшка, оправи с достойнство мустаците си и се отдалечи по коридора. Следващият, тресящият се от тлъстина гигант дон Пифа, вече стоеше без шапка.
— Дон Пифа… дон Пифа… — забоботи чиновникът, шарейки с пръст по списъка. — Улица Млекарска №2?
Дон Пифа издаде гърлен звук.
— Номер петстотин и четири, брат Тибак.
Брат Тибак отново се избърса и отново се изправи.
— Номер петстотин и четири, дон Пифа, Млекарска 2, не се е провинил с нищо пред негово преосвещенство, следователно е чист.
— Дон Пифа — каза чиновникът, — вземете знака за очистенне. Той се наведе, извади от сандъка, който стоеше до стола, една желязна гривна и я подаде на благородния Пифа. — Носете я на лявата ръка, показвайте я при първо поискване от воините на Ордена. Следващият…
Дон Пифа издаде гърлен звук и се отдалечи, разглеждайки гривната. Румата огледа опашката. В нея имаше много познати лица. Някои бяха облечени, както винаги, богато, други явно се правеха на по-бедни, но всички бяха здравата изцапани с кал. Някъде по средата на опашката високо, за да го чуят всички, дон Сера за трети път през последните пет минути заявяваше: „Не виждам защо пък един благородник да не получи няколко пръчки от името на негово преосвещенство!“
Румата почака, докато следващият бъде изпратен в коридора (той беше известен търговец на риба, бяха му определили пет пръчки без целуване за невъзторжен начин на мислене), промъкна се до масата и грубо сложи ръка върху книжата пред чиновника.
— Моля да ме извините — каза той. — Трябва ми заповед за освобождаване на доктор Будах. Аз съм дон Румата.
Чиновникът не вдигна глава.
— Дон Румата… дон Румата… — замърмори той, бутна ръката на Румата и зашари с нокът по списъка.
— Какво правиш, стара мастилнице? — каза дон Румата. — Трябва ми заповед за освобождаване!
— Дон Румата… дон Румата… — Очевидно този автомат не може да бъде спрян. — Улица Казанджийска №8. Номер шестнадесет, брат Тибак.
Румата чувствуваше, че зад него всички бяха притаили дъх. Пък и той, трябва да си признае, се смути. Потният и почервенял брат Тибак стана.
— Номер шестнадесети, дон Румата, Казанджийска №8, за специални заслуги към ордена е удостоен с особена благодарност от негово преосвещенство и ще получи заповед за освобождаване на доктор Будах, с когото да постъпи, както намери за добре — виж лист шести — седемнадесети — единадесети.
Чиновникът незабавно измъкна този лист изпод списъците и го подаде на Румата.
— Жълтата врата на втория етаж, шеста стая, право по коридора, първо надясно, после наляво — каза той. — Следващият…
Румата погледна листа. Това не беше заповедта за освобождаване на Будах, Беше разрешение да получи пропуск за петия, специален отдел на канцеларията, където трябваше да вземе предписание за секретариата на секретния отдел.
— Какво си ми дал, дръвник? — попита Румата. — Къде е заповедта?
— Жълтата врата, втория етаж, шеста стая, право по коридора, първо надясно, после наляво — повтори чиновникът.
— Питам те къде е заповедта? — кресна Румата.
— Не зная… не зная… Следващият!
Над ухото на Румата се чу пухтене и нещо меко и горещо се притисна до гърба му. Той се дръпна. До масата отново се промъкна дон Пифа.
— Не влиза — каза той пискливо. Чиновникът учудено го погледна.
— Име? Звание? — попита той.
— Не влиза — отново каза дон Пифа, като дърпаше гривната, която едва се беше напъхала на трите му дебели пръста.
— Не влиза… не влиза… — промърмори чиновникът и изведнъж бързо дръпна към себе си дебелата книга, която се намираше отдясно на масата. Книгата имаше зловещ вид — с черна мръсна подвързия. Дон Пифа няколко секунди смаяно я гледа, после се дръпна и без да каже нито дума, бързо се запъти към изхода. В опашката се вдигна глъчка: „Не се бавете, по-бързо!“ Румата също се дръпна от масата. Ама че тресавище, помисли си той. Чиновникът започна да боботи в пространството: „Ако горепосоченият знак за очистение не се хваща на лявата китка на очистения или ако очистеният няма лява китка като такава…“ Румата заобиколи масата, пъхна двете си ръце в сандъка с гривните, грабна колкото можа и си тръгна.
— Ей, ей — безизразно му подвикна чиновникът. — На какво основание?
— В името господне — многозначително каза Румата, като се обърна през рамо. Чиновникът и брат
