вежди, след това внимателно я сложи на езика си и я смукна няколко пъти.
— Гълтайте, гълтайте — с усмивка каза Румата.
Будах преглътна.
— М-м-м… — произнесе той. — Смятах, че зная за лекарствата всичко. — Той замълча, съсредоточен във впечатленията си от таблетката. — М-м-м-м! — каза той. — Интересно! Да не е сушен далак от глигана Ъ? Но не, няма вкус на гнило.
— Да вървим — каза Румата.
Те тръгнаха по коридора, изкачиха се по стълбището, минаха още един коридор, изкачиха се по още едно стълбище и тогава Румата спря като закован. Един познат дебел рев огласи тъмничните сводове. Някъде в дълбините на затвора ревеше с пълна сила, сипеше чудовищни проклятия, псуваше бога, светците, пъкъла, Светия орден, дон Реба и много други неща неговият сърдечен приятел барон Пампа дон Бау-но- Суруга-но-Гаттано-Арканара. Все пак хвана се баронът, помисли си Румата с разкаяние. Съвсем бях забравил за него. А той не би забравил за мене… Румата бързо свали от ръката си две гривни, нахлузи ги на мършавите китки на доктор Будах и каза:
— Качете се горе, но не излизайте навън. Чакайте ме някъде встрани. Ако се лепнат за вас, покажете гривните и се дръжте дръзко.
Барон Пампа ревеше като атомоход в полярна мъгла. Шумното ехо се носеше под сводовете. Хората в коридорите замръзваха на място и благоговейно се ослушваха със зяпнали уста. Мнозина правеха светия знак с палеца си, отпъждайки нечистата сила. Румата слезе тичешком по двете стълби, събаряйки срещнатите монаси, проби си път с ножниците на мечовете през тълпата от зрелостници и с ритник разтвори вратата на килията, която се огъваше от рева. В трепкащата светлина на факлите той видя своя приятел Пампа: могъщият барон беше разпънат гол на стената с главата надолу. Лицето му беше почервеняло от нахлулата кръв. Зад малка еднокрака масичка седеше, запушил уши, прегърбен чиновник; лъсналият от пот палач, който мязаше на зъболекар, ровеше в един железен леген дрънчащите си инструменти.
Румата грижливо затвори вратата, отиде зад палача и го удари по тила с дръжката на меча. Палачът се обърна, хвана се за главата и седна в легена. Румата измъкна меча от ножниците и разсече масата с книжата, на която седеш чиновникът. Всичко беше наред. Палачът седеше в легена и слабо хълцаше, а чиновникът много пъргаво избяга на четири крака в ъгъла и се сгуши там. Румата отиде при барона, който с радостно любопитство го гледаше отдолу-нагоре, хвана се за веригите, които държаха краката на барона, и с две дърпания ги изтръгна от стената. След това внимателно сложи краката на барона на пода. Баронът замълча, замръзна в странна поза, след това се дръпна и освободи ръцете си.
— Мога ли да повярвам — отново затрещя той, като въртеше налетите си с кръв очи, — че това сте вие, мой благородни приятелю?! Най-после ви намерих!
— Да, аз съм — каза Румата. — Да се махаме оттук, приятелю, тук не ви е мястото.
— Бира! — каза барокът. — Тук някъде имаше бира. — Тон тръгна из килията, като влачеше остатъците от веригите и не преставаше да дрънчи. — Цяла нощ тичах из града! Дявол да го вземе, казаха ми, че сте арестуван, и аз изпотрепах маса народ! Бях убеден, че ще ви намеря в този затвор!!! И ето че ви намерих.
Той отиде при палача и го бишна като прах заедно с легена. Под легена се показа буре. Баронът изкърти с юмрук дъното, вдигна го, наведе го над себе си и протегна глава. Бирата с клокочене потече в гърлото му. Ама че прелест — мислеше си Румата и нежно гледаше към барона. — Прилича на бик, на безмозъчен бик, но нали ме е търсил, искал е да ме спаси, сигурно е дошъл тук в затвора да ме търси сам… Не, има хора и в този свят, проклет да е… Но голям късмет имахме!
Баронът пресуши бурето и го запрати в ъгъла, където шумно трепереше чиновникът. В ъгъла се изписка.
— Хайде — каза баронът, като бършеше брадата си с длан. — Сега съм готов да вървя след вас. Нали няма нищо че съм гол?
Румата се огледа, отиде при палача и го изтърси от престилката.
— Засега вземете това — каза той.
— Прав сте — каза баронът и препаса престилката около кръста си. — Ще бъде неудобно да се явя при барокесата гол…
Те излязоха от килията. Нито един човек не се реши да им прегради пътя. Коридорът опустяваше на двадесетина крачки пред тях.
— Всичките ще ги разпердушиня — ревеше баронът. — Те завзели моя замък! И сложили там някакъв си отец Арима! Не зная чия отец е той, но кълна се в бога, децата му скоро ще останат сирачета. Дявол да го вземе, приятелю, не намирате ли, че тук таваните са страшно ниски, изподрасках си темето…
Те излязоха от кулата. Пред очите им се мярна и потъна в тълпата шпионинът-телохранител. Румата даде знак на Будах да върви след него. Тълпата пред вратите се раздели като разсечена с меч. Чуваше се как едни викат, че е избягал важен държавен престъпник, а други викаха „Ето го голия дявол, знаменития есторски палач-разчеквач“.
Баронът излезе на средата на площада и спря, мръщейки се от слънчевата светлина. Трябвате да бързат. Румата бързо се огледа.
— Тук някъде беше моят кон — каза баронът. — Ей, вие там! Коня!
При коневърза, където стояха конете на орденската кавалерия, се засуетиха.
— Не този! — кресна баронът. — Онзи, сивият на бутовете!
— В името господне! — със закъснение викна Румата и взе да сваля презглава презрамката с десния меч.
Изплашеното монахче с изцапано расо доведе на барона коня.
— Дайте му нещо, дон Румата — каза баронът, като тежко се качваше на седлото.
— Стой, стой! — завикаха при кулата.
През площада, размахвайки тояги, тичаха монаси. Румата подаде на барона меча.
— Бързайте, бароне — каза той.
— Да — каза Пампа. — Трябва да бързам. Този Арима ще ми разграби избата. Ще ви чакам у дома утре или в други ден, приятелю. Какво да предам на баронесата?
— Целунете ръката й — каза Румата. Монасите бяха вече съвсем близко. — По-бързо, по-бързо, бароне!
— Но вие в безопасност ли сте? — с безпокойство попита баронът.
— Да, дявол да го вземе, да! Напред!
Баронът подкара коня в галоп право срещу тълпата монаси. Някой падна и се търкулна, друг завряка, вдигна се прах, затопуркаха копита по каменните плочи и баронът изчезна. Румата гледаше по уличката, където съборените седяха и тресяха глави като побъркани, когато един мазен глас каза над ухото му:
— Благородни дон, не ви ли се струва, че си позволявате твърде много?
Румата се обърна. В лицето му с малко пресилена усмивка съсредоточено гледаше дон Реба.
— Твърде много ли? — на свой ред попита Румата. — Не ми е позната тази дума „твърде“. — Той изведнж си спомни за дон Сера. — Изобщо не виждам защо един благороден дон да не помогне на друг в нещастие.
Покрай тях, насочили пики, тежко прелетяха конници — да преследват барона. На лицето на дон Реба нещо се промени.
— Добре де — каза той. — Да не говорим за това… О, аз виждам тук учения доктор Будах… Вие изглеждате много добре, докторе. Ще трябва да направя ревизия на своя затвор. Държавните престъпници, дори когато са пуснати на свобода, не трябва да излизат от затвора — трябва да ги изнасят.
Доктор Будах тръгна като сляп към него. Румата бързо застана между тях.
— Впрочем, дон Реба — каза той, — как се отнасяте към отец Арима?
— Към отец Арима ли? — дон Реба вдигна високо вежди. — Прекрасен военен. Заема виден пост в моята епархия. А какво има?
— Като верен слуга на ваше преосвещенство — с остро злорадство каза Румата, като се поклони — бързам да ви съобщя, че можете да смятате този виден пост за вакантен.
— Но защо?
Румата погледна към уличката, където жълтата прах още не беше се разпръснала. Дон Реба също
