Тибак дружно станаха и нестройно отвърнаха: „Да пребъде името му“. Опашката гледаше подир Румата със завист и възхищение.
Когато излезе от канцеларията, Румата бавно се запъти към Веселата кула, нанизвайки по пътя гривните на лявата си ръка. Гривните излязоха девет и на лявата ръка се побраха само пет. Другите четири Румата надяна на дясната ръка. Арканарският епископ искаше да ме умори от глад, мислеше си той. Тая няма да я бъде. Гривните подрънкваха на всяка крачка, а в ръката си Румата държеше внушителния документ — лист шести — седемнадесети — единадесети, украсен с разноцветни печати. Монасите, които го срещаха, пешаци и конници, бързо се отбиваха от пътя. Сред тълпата на почтително разстояние ту се появяваше, ту изчезваше невзрачният шпионин-телохранител. Румата безмилостно шибаше закъснелите с ножниците на мечовете си, промъкна се до вратите, ревна заплашително на спусналия се към него стражар и като мина през двора, започнала слиза по хлъзгавите излизани стъпала в озарения от пушещите факли полумрак. Тук започваше светая светих на бившето министрество за защита на короната — кралският затвор и следствените килии.
В сводестите коридори на всеки десет крачки от ръждиво гнездо в стената стърчеше смърдящ факел. Под всеки факел в ниша, подобна на пещера, се чернееше вратичка с решетесто прозорче. Това бяха входовете към тъмничните помещения, затворени отвън с тежки железни мандала. В коридорите беше пълно с хора. Блъскаха се, тичаха, крещяха, командуваха… Скърцаха мандала, хлопаха се врати, някого биеха и той крещеше, някого влачеха и той се опъваше, мъчеха се да измъкнат един от килията, но не можеха и той диво крещеше: „Не съм аз, не съм аз!“, и се вкопчваше в съседите си. Лицата на монасите, които срещаше, бяха сериозни до жестокост. Всеки бързаше, всеки вършеше някаква важна държавна работа. Опитвайки се да се ориентира какво става, Румата бавно минаваше коридор след коридор, слизаше все по-надолу и по- надолу. В долните етажи беше по-спокойно. Ако се съди по разговорите, тук полагаха изпит зрелостниците от Патриотичното училище. Полуголи дебели момчурляци с кожени престилки стояха на групи пред килиите за изтезания, прелистваха мръсните ръководства и от време на време отиваха да пият вода от един варел с канче, вързано с верижка. От килиите се чуваха ужасни писъци, шум от удари, тежко миришеше на изгоряло. И разговори, разговори!…
— Отгоре на костотрошачката има един такъв винт, та взе, че се счупи. Ама какво съм виновен аз? Той ме изрита. „Дръвник с дръвник, вика, иди, вика, да ти ударят пет по задника и пак ела…“
— Ами да разберем кой бие, може да е някой наш брат, студент. Да се разберем предварително, да съберем по пет гроша от човек и да му ги пробутаме…
— Когато има много тлъстини, не трябва да се нагорещява зъбецът, той и без това ще си изстине в сланината. Вземи щипците и лекичко махни сланината…
— Ами нали господните подножки са за краката, по-широки са и са с клинове, а ръкавиците на великомъченицата са с винтове и са специално за ръцете, разбра ли?
— Майтап, братя? Влизам, гледам — кой е във веригата? Фика Червенокосият, месарят от нашата улица, когато биваше пиян, все ми дърпаше ушите. Дръж се, мисля си, сега аз ще се порадвам…
— А Пекор Бърната, откакто монасите сутринта го отмъкнаха, не се е върнал. И на изпит не дойде.
— Ех, трябваше да му приложа мелачката, а аз, глупакът, ударих го с пръта по хълбока и му счупих едно ребро. Тогава отец Кин ме хвана за косата, ритна ме с ботуш по опашката, ама толкова точно, братя, че искри ми изскочиха, страшно боли. „Какво правиш, бе, вика, материала ми разваляш?“
Гледайте, гледайте, приятели, мислеше си Румата и бавно въртеше глава ту насам, ту натам. Това не е теория. Никой досега не е виждал такова нещо. Гледайте, слушайте, филмирайте… и ценете, и обичайте, дявол да ви вземе, своето време и наведете глави пред паметта на онези, които са минали през това нещо! Вглеждайте се в тези муцуни — млади, тъпи, равнодушни, свикнали на всякаква жестокост, но недейте вири нос, вашите собствени прадеди не са били по-добри…
Забелязаха го. Десетки очи, видели какво ли не, се вторачиха в него.
— Я, гледайте един дон. Целият е пребледнял.
— Хе… Знае се, че благородниците не са свикнали…
— В такива случаи, казват, трябвало да им се дава вода, но верижката е късичка, няма да стигне…
— Голямо чудо, ще се оправи…
— На мен да ми падне такъв… Тия, каквото ги питаш, това ще ти отговорят…
— Я по-тихо, братя, че като замахне… Я колко гривни има… И документ носи.
— Май нас гледа… А да си стоим настрана.
Те вкупом се махнаха от мястото, отидоха в сянката и оттам поглеждаха с предпазливите си паешки очи. Хайде, стига ми толкова, помисли си Румата. Той понечи да хване за расото монаха, който претича покрай него, но в същия момент забеляза трима, които не бързаха, а бяха заети с работа на място. Те пердашеха с пръчки палача: очевидно за небрежност. Румата отиде при тях.
— В името господне — тихо каза той, като издрънча с гривните.
Монасите оставиха пръчките и се взряха.
— Да пребъде името му — каза най-високият.
— Отци — каза Румата, — я ме заведете при коридорния надзирател.
Монасите се спогледаха. Палачът пъргаво изпълзя и се скри зад варела.
— А за какво ти е? — попита високият монах.
Румата мълчаливо поднесе документа до лицето му, подържа го малко и го дръпна.
— А-ха — каза монахът. — Е, днес аз съм коридорен надзирател.
— Прекрасно — каза Румата и нави документа на тръбичка. — Аз съм дон Румата. Негово преосвещенство ми подари доктор Будах. Иди ми го доведи.
Монахът пъхна ръка под качулката и шумно се почеса.
— Будах? — каза той колебливо. — Кой беше този Будах? Развратителят ли?
— Не — каза другият монах. — Развратителят е Рудах. Него го пуснаха още през нощта. Отец Кин сам му свали веригата и го изведе навън, а аз…
— Глупости, глупости! — нетърпеливо каза Румата, като се потупваше с документа по бедрото. — Будах. Който отрови краля.
— А-а-а… — каза надзирателят. — Зная го. Но той сигурно вече е на кола… Брат Пика, иди виж в дванайсета килия. Ти ли ще го изведеш? — попита той Румата.
— Естествено — каза Румата. — Той е мой.
— Тогава дай документа тук. Ще ми потрябва. — Румата му подаде документа.
Надзирателят го повъртя малко в ръцете си, разглеждайки печатите, после каза с възхищение:
— Гледай как пишат хората! Ти, дон, постой настрани, почакай, че имаме малко работа… Е, ами къде изчезна онзи?
Монасите започнаха да се озъртат, търсейки провинилия се палач.
Румата се отдръпна. Монасите измъкнаха палача иззад варела, тръшнаха го пак на пода и започнаха сериозно, без излишна жестокост да го пердашат. След 5–6 минути иззад завоя се показа изпратеният монах, който водеше с въженце съвсем побелял старец с тъмни дрехи.
— Ето ви го Будах! — радостно извика монахът още отдалеч. — И не бил на кол този Будах, а жив и здрав си е! Вярно, малко е поотслабнал, изглежда отдавна стои гладен…
Румата тръгна насреща им, измкъна въжето от ръце те на моннаха и свали примката от шията на стареца.
— Вие ли сте Будах Ирукански? — попита той.
— Да — каза старецът, като го гледаше под вежди.
— Аз съм Румата, вървете след мен и не изоставайте. — Румата се обърна към монасите. — В името господне — каза той.
Надзирателят се изпъна и като свали пръчката, отвърна леко задъхан: „Да пребъде името му.“
Румата погледна към Будах и видя, че старецът се държи за стената и едва стои.
— Зле ми е — каза той с болезнена усмивка. — Извинявайте, благородни дон.
Румата го хвана под ръка и го поведе. Когато монасите се скриха от погледа им, той спря, извади от ампулата една таблетка спорамин и я подаде на Будах. Будах въпросително го погледна.
— Глътнете я — каза Румата. — Веднага ще ви олекне.
Будах, който все още се опираше на стената, взе таблетката, огледа я, помириса я, вдигна косматите си
