— Как ти харесва тази позиция, Гаг? — попита Гепарда.
Огледах се. Ама че позиция! Просто не можех да повярвам на очите си. Диваците си бяха издълбали окопи от двете страни на пътя, минаващ през средата на поляната между покрайнините и джунглите. Джунглите стояха пред окопите като стена на около петдесет крачки, не повече. Там можеш да събереш цял полк, цяла бригада, каквото си искаш, а онези в окопите така и няма да разберат, а когато разберат, вече нищо няма да могат да направят. Зад окопите на левия фланг имаше тресавище. Зад окопите на десния фланг имаше равно поле, което преди това е било засято с нещо, а сега всичко бе изгоряло. Да-а-а…
— Не ми харесва тази позиция — казах.
— На мен също — рече Гепарда.
И как ще я хареса! Тук имаше не само позиция, а на всичко отгоре и диваци. Бяха не по-малко от сто парчета и всички те се мъкнеха из тази своя позиция като на пазар. Едни наредени в кръг палеха огньове. Други просто си стояха, мушнали ръце в ръкавите си, а трети се лутаха насам-натам. Край окопите се търкаляха винтовки, стърчаха картечници, безсмислено заболи хоботите си в ниското небе. По средата на пътя, затънала в калта до главините, ни в клин, ни в ръкав се мъдреше ракетохвъргачка. На лафета й седеше възрастен дивак — или беше часови, или просто така си беше седнал, уморен от скитане. Впрочем той никому нищо не правеше — седеше си и си човъркаше ухото с клечка.
Вкиснах се от всичко това. Ех, да можех само да пална с картечницата си този пазар… О надежда погледнах Гепарда, но Гепарда си мълчеше и само движеше гърбавия си нос отляво надясно и отдясно наляво.
Отзад се чуха сърдити гласове и аз се огледах. До стълбището на крайната къща се караха двама дивака. Не можеха да си разделят дървеното корито — всеки дърпаше към себе си, всеки изригваше мръсни ругатни. Ах, виж, именно тях двамата с особено удоволствие бих ги поопърлил. Гепарда ми каза:
— Доведи ги.
Тутакси скочих към ония хапльовци, цапнах единия с приклада по ръката, цапнах и другия, и когато те се втренчиха в мен, изпускайки коритото, тръснах глава по посока на Гепарда. Дори не гъкнаха. И двамата се изпотиха така, сякаш бяха на баня. Изтривайки се пътьом с ръкавите си, те в тръс изтичаха към Гепарда и замръзнаха на две крачки пред него.
Гепарда бавно повдигна бастуна си, прицели се, сякаш играеше билярд, и ги фрасна право по муцуните, първо единия и после другия, а после ги погледна, говедата му с говеда, и само каза:
— Командирът при мен. Бързо.
Не, момчета. Все пак Гепарда явно не е очаквал, че тук ще бъде толкова зле. Разбира се, не би трябвало да очаква да е по-добре. Щом Бойните котараци са пратени да запушат дупката, то всекиму е ясно, че е боклук работа. Но такова нещо!… На Гепарда чак крайчето на носа му побеля.
Накрая се яви техният командир. Зад къщите се измъкна дълга полузаспала върлина със сиви бакенбарди. На около петдесет години, не по-малко. С червен нос, целия в жилчици, хванал с пръстите си пенснето, също както го носеха щабските в оная война, а на дългата му брадичка — мокри парченца от тютюн за дъвчене. Представи ни се като щабмайор и се опита да премине на „ти“ с Гепарда. Къде ти! Гепарда такъв студ му пусна, че оня се смали: отначало беше с половин глава по-висок, а след миг, гледам — змийско мляко! — вече гледа Гепарда отдолу нагоре, побеляло някакво старче.
Изобщо нещо такова се изясни: къде е противникът и колко е, щабмайорът не знаеше; неговата задача бе да държи селото до идването на подкрепления; бойната му сила се състоеше от сто и шестнайсет войника с осем картечници и две ракетохвъргачки; почти всичките войници бяха ограничено годни, а след вчерашния марш на скок двайсет и осем от тях лежали ей там в онези къщи, кой с охлузвания, кой с херния, кой с нещо друго…
— Слушайте — каза изведнъж Гепарда. — Каква става там?
Щабмайорът секна по средата на изречението и погледна в посоката, указана от полирания бастун. Ама че очища има нашия Гепард! Едва сега забелязах, че в най-големия кръг около един от огньовете, сред сивите куртки на нашите диваци гадно мъждукат раираните комбинезони на имперските бронепехотинци. Змийско мляко! Един, двама, трима… Четири плъхояда при нашия огън, а тези свини едва ли не се прегръщат с тях. Пушат. И хихикат за нещо си…
— Това ли? — продума щабмайорът и погледна Гепарда със заешките си очи. — Пленниците ли имате предвид, господин старши наставник?
Гепарда не отговори. Щабдивакът отново лепна пенснето си и се впусна в обяснения. Това, знаете ли, са пленници, но те, знаете ли, нямат никакво отношение към нас. Пленени са след вчерашния бой от егерите. И тъй като няма транспортни средства, а също така и поради недостиг на личен състав за подходяща охрана…
— Гаг — каза Гепарда, — отведи ги и ги предай на Кърлежа. Първо нека да се разпитат…
Щракнах със затвора и тръгнах към огъня.
Диваците ме забелязаха още отдалече, млъкнаха изведнъж и започнаха тихичко да се измъкват кой накъдето види. А на някои явно краката им се бяха парализирали от страх: както си седяха, така и продължиха да си седят с опулени очи. А раираните — те пък чак посивяха, нали знаят емблемата ни, плъхоядите му с плъхояди, чували са за нея!
Заповядах им да станат. Станаха. Неохотно. Заповядах им да се строят. Строиха се, къде ще ходят. Русолявият се захвана да ломоти нещо по нашенски — аз му тикнах цевта между ребрата и той млъкна. Така и тръгнаха пред мен — един подир друг, омърлушени, с ръце на гърба. Плъхове. И миризмата им е такава една плъхова… Двама от тях бяха здрави мъжища, широкоплещести, а другите двама, явно от последния набор — хилави сополанковци, може би съвсем малко по-възрастни от мен.
— Бегом марш! — ревнах аз по тяхному.
Почнаха да бягат. Бавно бягат, лошо. Оня, русолявият, куца. Тежко ранен е значи, изкълчил си е крака в банята. Нищо, ще стигнеш и куцайки…
Дотичахме до оня край на селото, където бяха камионите — момчетата ни видяха, закрещяха, засвиркаха. Избрах по-голяма локва, натиках пленниците в калта и се отправих към предния камион, където беше Кърлежа. А Кърлежа изскочи насреща ми — муцунката му весела, мустачките стърчат под носа му, а в зъбите му костен мундщук по модата на по-горния курс.
— Е, какво имаш да ми кажеш, братко простосмъртни? — пита той.
А аз му докладвам; така и така, такова и такова е положението, а пленниците трябва непременно първо да се разпитат. И нещо от себе си прибавих:
— И не ме забравяй, Кърлеж — му казвам. — Все пак аз ги доведох тук…
А той ме погледна и сърцето ми се сви.
— Котенце… — казва ми той, — ти тук се каниш да се забавляваш, а Гепарда там сам ли е? Е, хайде вземи три двойки и тичай при Гепарда! Бързо!
Нямаше какво да се прави. Не ми е писано, значи, не ми провървя. Погледнах моите раирани за последен път, преметнах автомата си през рамо и викнах с все сила:
— Пъ-ъърва, втора, трета двойка — при мен!
Котетата като грах се изсипаха от камиона: Заека с Петела, Носестия с Крокодила, Снайпера с оня… как беше… още не съм свикнал с него, него току-що от Пиганската школа ни го доведоха — убил не който трябва и ето ти го при нас.
Отдавна бях забелязал, но с никого не съм го споделял: просне се някой Котарак под горещата ръка на някой щатски, и веднага — заповед до частта. Еди кой си, по прякор еди какъв си, за извършване на углавно престъпление да се разстреля. И го извеждат на плаца, изправят го пред строя на най-добрите му приятели, следва залп, после хвърлят тялото му в камиона за погребение без почести, а сетне чуваш, че уж са го видели или в операция, или в друга част… И така е редно, струва ми се.
Изкомандвах им аз „бегом марш“ и затичахме обратно към Гепарда. А Гепарда не си губи напразно времето. Гледам, насреща ни онази върлина щабмайора, тича в тръс и вдига прах, а зад него колона от около петдесет парчета диваци с лопати, кирки и мотики, тропат с огромните си ботуши, потни, та чак пара се вдига от тях, Значи Гепарда ги е погнал да копаят нова позиция, истинска, за нас. Край къщите срещу медицинския пункт гледам блестят лопати и стои ракетохвъргачката и изобщо движението в селото е такова, като на главния булевард на именния ден на княза — диваците така пердашат, че никой не виждам да е с празни ръце: или с оръжие, но такива общо взето са малко, или влачат след себе ои сандъци с
