боеприпаси и станоци за картечниците.
Гепарда ни видя и изрази задоволството си. Двойката Заека и Снайпера веднага прати в джунглата на преден патрул, Носестия и Крокодила остави при себе си за свръзка, а на мен ми каза:
— Гас, ти си най-добрият ракетохвъргач в отряда и разчитам на теб. Виждаш ли тези хлебарки? Вземи ги със себе си. Ще монтираш ракетохвъргачката в оня край, ще избереш позиция, например там, където сега са камионите. Маскирай се добре и открий огън, когато запаля селото. Действай, Котарако!
Когато чух това, аз не хукнах, а направо полетях към хлебарките си. Тези мои хлебарки заедно с ракетохвъргачката бяха затънали в калната дупка по средата на пътя и явно имаха намерение да прекарат цялата война там. А пък аз цапнах един по ухото, сритах втория и бутнах с приклада третия между лопатките и така се разкрещях, че чак ушите ми писнаха. Че като заработиха моите хлебарки, ама истински, почти като хората. Изнесоха ракетохвъргачката на ръце от дупката и — марш, марш — затъркаляха я по пътя, само че колелата заскриптяха, запръска кал и — в друга дупка. Тук се наложи и аз самият да се впрегна. Да, момчета, диваците можеш да накараш да работят, само че трябва да знаеш как.
Значи положението ми беше такова. Вече бях избрал позиция — спомних си, че близо до камионите имаше някакви червеникави храстчета и плоска низинка зад тях, където можеше лесно да се завреш в земята така, че и дяволът не би те видял откъм джунглата. А аз оттук всичко ще мога да виждам — и пътя до самите джунгли, и покрайнините на селото, ако започнат да газят направо през къщите, и блатото отляво, ако бронепехотата се напъха там… И още си помислих, че не трябва да забравям да поискам от Кърлежа няколко двойки за прикритие от тази страна. Имам в касетките около двайсет парчета ракети, стига само тези писари да не са ги изхвърлили по пътя за насам, за да си облекчат товара… но това сега ще го проверим, а във всеки случай, веднага след като се окопаем, трябва да се изпратят хлебарки за попълнение. Страшно мразя, когато в боя се налага да се правят икономии. Тогава не е бой, а не знам какво… Имаме време до здрачаване, а когато започнат да газят по здрач, ще светне това диво село и всички ще ми бъдат като на длан, а тогава — удряй по когото си щеш. Няма да съжаляваш, Гепарде, че ми се довери!
Ето тази последната мисъл бях завършил машинално, лежейки вече по гръб, а в сивото небе над мен като странни птици летяха някакви горящи парцали. Не чух нито изстрел, нито взрив, а после изобщо нищо не чувах. Оглушах. Не зная колко време мина, после седнах.
От джунглата по четири в редица пълзят бронеходи, бълват огън и се разделят в боен веер, а зад тях пълзи следващата четворка. Селото гори. Над окопите се стеле дим, жива душа не се вижда. Походната кухня до факторията се е преобърнала, манджата се е разляла като червеникава купчинка, пуска пара. Моята ракетохвъргачка също се е преобърнала, а хлебарките лежат в кюветата на камара един върху друг. С една дума, удобна позиция заех аз, змийско мляко!
И тогава ни улучи вторият ред. Събори ме в кюветата, преобърна ме през глава, устата ми пълна с глина, а очите ми — с пръст. Тъкмо се вдигнах на крака — трети ред. И като се започна…
Все пак успяхме да вдигнем ракетохвъргачката на колела, изтърколихме я а кюветата и изгорих един бронеход. Хлебарките останаха две, къде се дяна третата — никой не знае.
После съвсем изведнъж се озовах на пътя. Пред мен цяла купчина раирани — близо, много близо, до мен. Кървава светлина осветяваше остриетата им. Над ухото ми оглушително трещеше картечница, в ръката си държах нож, а в краката ми се гърчеше някой, удряйки ме под колената…
После старателно, като на полигона, насочих ракетохвъргачката към стоманения щит, който се издигаше над мен през дима. Дори ми се счу командата на инструктора: „По бронепехотата с бронебойни…“ Но не можех да натисна спусъка, защото в ръката ми пак имаше нож…
После изведнъж настъпи тишина. Вече се смрачаваше. Оказа се, че ракетохвъргачката ми е цяла, аз самият съм цял, около мене се бе събрала цяла тълпа от диваци, около десетина. Всички те пушеха, а някой ми пъхна в ръката манерка. Кой? Заека ли? Не зная… Помня, че на фона на пламтящата къща на около трийсетина крачки се чернееше странна фигура: всички седяха или лежаха, а оня си стоеше прав и създаваше впечатление, че е черен, но гол… На него нямаше дрехи — нито шинел, нито куртка. Или все пак не е гол… „Заек, кой стърчи там?“ — „Не зная, аз не съм Заека.“ — „А къде е Заека?“ — „Не зная, а ти пий, пий…“
После ние копаехме, бързахме с всички сили. Това беше вече някакво друго място. Селото вече не беше встрани, а отпред. Тоест селото изобщо го нямаше — купище главни, затова пък на пътя горяха бронеходи. Много. Няколко. Под краката ми шляпаше блатна каша… „Обявявам ти благодарност, Котарако, юнак си ти…“ — „Извинете, Гепарде, но аз нещо лошо ви разбирам. Къде са всички наши? Защо има само диваци? …“ — „Всичко е наред, Гаг, работи, работи, братко храбрецо, всички са цели, всички са възхитени от тебе…“
… И изведнъж от черноалената мътилка право в лицето ми плисна дъжд от течен огън. Всичко изведнъж избухна — и труповете, и пръстта, и ракетохвъргачката. И някакви храсти. И аз. Боли. Адска болка. Като барон Трег. Искам локва, локва! Та нали тук имаше локва! Те лежаха в нея! Аз ги поставих там, змийско мляко, а трябваше в огъня да ги сложа, в огъня! Няма локва… Земята гореше, земята димеше и някой изведнъж с нечовешка сила я изхвърли изпод краката ми…
Глава втора
До леглото на Гаг седяха двама души. Единият беше мършав, с широки кокалести рамене и големи костеливи ръце. Седеше метнал крак връз крак, обгърнал коляно с тънките си пръсти. Беше облечен в сив пуловер с деколте, с тесни сиви панталони със странна кройка, неуниформени, и червено-сиви плетени сандали. Лицето му беше остро, загоряло, с приятна твърдост на чертите, светлите му очи бяха леко притворени, белите коси — в хаотична, но същевременно грижливо поддържана прическа. От едното до другото ъгълче на голямата му уста с тънки устни се движеше сламка.
Другият беше добряк в бяла престилка. Лицето му бе младо и румено, без нито една бръчица. Някак си странно бе това лице. Тоест не самото лице, а изражението му. Като на светец от древните икони. Той гледаше Гаг изпод светлия си перчем и се усмихваше като именник. Беше доволен от нещо. Заговори пръв:
— Как се чувстваме? — попита той.
Гаг се подпря с дланите си на постелята, сгъна коленете си и леко се изнесе към възглавието.
— Нормално… — отговори той учуден.
Върху него нямаше нищо, дори чаршаф. Той погледна краката си, познатия белег над коляното си, опипа гърдите си и веднага напипа с пръсти нещо, което преди това го нямаше: две вдлъбнатини под лявата гръд.
— Охо! — не издържа и възкликна той.
— И още един на хълбока — отбеляза добрякът. — По-високо, по-високо…
Гаг напипа белег на десния си хълбок. После бързо огледа голите си ръце.
— Чакайте… — промърмори той. — Нали горях…
— И още как! — извика руменият и показа с ръце как. Изглеждаше, че Гаг е горял като бидон с бензин.
Мършавият с пуловера мълчеше, разглеждайки Гаг, и в погледа му имаше нещо, от което Гаг се надигна на мускули и рече:
— Благодаря ви. Дълго ли бях в безсъзнание?
Руменият добряк кой знае защо престана да се усмихва.
— А кое е последното нещо, което си спомняте? — попита той почти предпазливо.
Гаг се намръщи.
— Аз ударих… Не! Горях. Може би огнехвъргачката. И изтичах да търся вода… — Замълча и отново опипа белега на гърдите си. — В този момент вероятно са ме простреляли… — каза той неуверено. — После… — Млъкна и погледна мършавия. — Задържахме ли ги? Нали? Къде съм? В коя болница?
Но мършавият не отговори и добрякът пак започна да говори. Той явно се чувстваше неловко и затова поглаждаше закръглените си колене.
— А ти как мислиш?
— Виноват… — каза Гаг и пусна краката си от леглото. — Нима е минало толкова много време? Половин година? Или цяла година? Кажете ми направо — помоли той.
