гръбнака, ето какво. Постигнаха своето. Целият свят преобърнаха с главата надолу пред очите ми. Не знам как ще живея. Не разбирам и защо живея. Как ще гледам сега Корней в очите — съвсем не знам. Ех, мисля си, като се засиля от стаята така в стоеж „мирно“ — и хоп през прозореца, с тиквата надолу. Тогава на всичко ще сложа край, макар че това е само втория етаж. Но тъкмо сега довтаса Драмба, иска поредния чертеж. Отвлече ме. А когато си тръгна, започнах да размишлявам вече по-спокойно. Цял час седях, гризах си ноктите, а после отидох да се къпя. И странно, изведнъж у мен настъпи облекчение. Сякаш някакъв болезнен мехур в душата ми се бе надувал, надувал, а сега се пукна. Сякаш бях изплатил някакви дългове. Сякаш аз с това свое отчаяние някаква вина пред някого съм изкупил. Не зная пред кого. Не зная и каква. И в главата ми имаше само едно нещо: у дома, момчета! По домовете! Всичките ми дългове, ако има още останали такива — всички са там, у дома.
На обяд Корней ми казва, без да ме гледа, сурово, неприветливо:
— Прочете ли го?
— Да.
— Разбра ли?
— Да.
С това и свърши нашият разговор.
След обяда наминах при Драмба. Дълбае моят редник с всички сили, само стружки летят. Целият в стърготини, в горещо масло, ръцете му летят. Истинско удоволствие беше да го гледаш. Работата му бързо напредваше — за чудо и приказ. А на мен ми оставаше единствено да чакам. Но не ми се наложи да чакам дълго, само два дни. Когато машинката беше готова, я сложих в една торба, отнесох я на езерата, сглобих я там и я изпробвах, с молитва. Добра машинка, пердаши. Мършавичка е, но все пак стана по-добра от онези на нашите въстаници, които правеха своите сополивки само от парчета водопроводни тръби. И щом се върнах, мушнах я заедно с торбата в железен сандък. Готов съм.
И ето че същата вечер (вече се канех да спя) вратата се отвори и на прага ми застана онази жена. Слава Богу, че не се бях съблякъл — седях на кревата си в униформа и си свалях ботушите. Първия вече го бях събул, тъкмо се бях заел с втория и гледам — тя. Нищо не успях да си помисля, само погледнах, както си бях с един ботуш, скочих пред нея и се изпънах. Беше красива, момчета, дори страшно красива — никога у нас не бях виждал такива като нея, а и няма да видя навярно никога.
— Извинявайте — каза тя и се усмихна. — Не знаех, че тук сте вие. Аз търся Корней.
А аз мълча като селски идиот и само я изяждам с очи, но почти нищо не виждам. Шашардисан бях. Тя огледа стаята, после отново ме погледна — втренчено, внимателно, вече без усмивка — ама вижда, че от мене е невъзможно да научи нещо, кимна ми и излезе, а вратата тихичко затвори след себе си. И повярвайте ми, момчета, стори ми се, че в стаята изведнъж стана по-тъмно.
Дълго време стоях ей така, с един ботуш. Всичките ми мисли се объркаха, нищичко не схващах. Не зная какво беше това: дали беше някаква особена светлина в тази минута, а може би и самата тази минута за мен беше особена, но аз после през половината нощ все се въртях и не можех да дойда на себе си. Спомнях си как стоеше, как гледаше, какво говореше. Схванах, разбира се, че не ми е казала истината, че съвсем не е търсила Корней (намерила къде да го търси), а е наминала тук специално мен да види.
Както и да е. Друга мисъл страшно ме натъжи: разбрах, че ми се случи да видя в тази минута малка частичка от истинския голям свят на тези хора. Корней не ме пусна в този свят и вероятно правилно е постъпил. Аз в този свят бих се самоубил, защото е невъзможно да виждаш всичко това ежеминутно и да знаеш, че никога няма да бъдеш такъв като тях, и никога няма да имаш тези неща, които имат те, а ти сред тях, както е казано в свещената книга, си, и до края на дните си ще си останеш „безобразен, мерзък и вмирисан“… Изобщо, спах лошо тази нощ, момчета, може да се каже, че изобщо не спах. А щом се съмна, се измъкнах в градината и залегнах в храстите на обичайния си наблюдателен пункт. Прииска ми се да я видя още веднъж, да проумея, да разбера, с какво вчера ме порази така. Та нали съм я виждал и по-рано, от тези същите храсти съм я виждал…
И ето, когато те вървяха по пътечката към нулкабината един до друг, но без да се докосват, аз я гледах и едва не заплаках. Пак нищо не видях в нея. Е, красива жена, спор няма — и толкова. Цялата сякаш беше изгаснала. Сякаш бяха изтръгнали от нея живеца. В сините й очи имаше празнина, а около устата й се бяха появили бръчки.
Те минаха покрай мен мълчаливо и вече при самата кабина тя се спря и проговори:
— Знаеш ли, той има очи на убиец…
— Той си е убиец — тихо отговори Корней. — Професионалист.
— Горкичкият ми — каза тя и го помилва с длан по бузата. — Ако можех само да остана с тебе… но наистина не мога. Тук ми се гади…
Не исках да слушам повече. Май че говореха за мен. Прокраднах се в стаята си, погледнах се в огледалото. Очи като очи. Не зная какво иска тя. А Корней добре й го каза: професионалист. Няма за какво да се притеснявам. На каквото са ме научили, това умея да правя… И цялата тази история я изметох от себе си. Гледайте си вашата работа, а аз ще си гледам моята. Моята работа сега е да чакам и да дочакам. Как прекарах останалите три дни, не зная. Ядях, спях, къпех се. Пак спях. С Корней почти не разговаряхме. И не защото още не ми беше простил за оня случай или нещо подобно, не. Просто той беше зает до гуша. Сега вече до краен предел. Дори отслабна. Народът отново зачести при нас, тъпчат ли, тъпчат. Няма да повярвате, но долетя и дирижабъл, цяло денонощие вися над градината, а вечерта как се изсипаха от него, ама как се изсипаха… Но ето какво е чудното — през цялото това време нямаше нито един „призрак“. Вече отдавна бях забелязал: „призраците“ идват при тях или късно вечерта, или рано сутринта, не зная защо. Така че през деня бях като в мъгла, на нищо не обръщам внимание, а щом слънцето залезе и излязат звездите, аз съм на прозореца с машинката на колене. А „призраците“ ги няма, да пукнеш от яд. Чакам ги, а тях ги няма. Вече, честно казано, започнах да се тревожа. Какво е това, мисля си, специален номер ли? Нима е пресметнал всичко за сто години напред?
За цялото това време само едно интересно събитие се случи. В последния ден. Спя като заклан преди нощната си вахта и изведнъж Корней ме буди.
— Какво си му легнал посред бял ден? — пита ме той недоволен, но виждам, че недоволството му някак не е истинско.
— Горещо ми е — казвам. — Изтощи ме.
Замръзнал бях, разбира се, в съня си. Точно този ден още от сутринта ръмеше дъждец.
— Ох, разглезих те аз тебе — казва той. — Разглезих те. На мен времето не ми стига, а ти се възползваш… Да вървим. Нужен си ми.
Ето ти номер, мисля си. Потрябвал съм му. Разбира се, веднага скачам, оправям си кревата, вземам сандалите, но тогава той неочаквано ме възпира.
— Не — казва. — Остави това. Облечи си униформата. И се стегни както трябва… среши се. Я се погледни какъв си мърляв, срам ме е да те гледам…
Е, момчета, мисля си, морето гори, горите текат, мишката потъна в камъка. С униформа трябвало. И ме зачовърка любопитството. Облякох се, затегнах колана до отказ, сресах се. Ударих пети. Служа на ваше превъзходителство. Той ме огледа отгоре додолу, усмихна се на нещо и ние тръгнахме през цялата къща към кабинета му. Той влезе пръв, отстъпи крачка встрани и каза ясно, по алайски:
— Разрешете, господин старши бронемайстор, да ви представя Бойния котарак на негово височество, школник от трети курс на Особената столична школа Гаг.
Гледам и ми притъмня пред очите, а краката ми се разтрепериха. Пред мен, като привидение седи разположил се в креслото офицер-бронеходец. Син Дракон, „Огън на колела“ в естествена големина, в походна униформа с всички отличителни знаци. Седи, прехвърлил крак връз крак, ботинките му блестят, с озъбени шипове, в кафява кожена куртка на петна, от рамената виси син шнур — оня още е вълк, значи… и мутрата му е като на вълк, изгорялата присадена кожа лъщи, главата му бръсната нула номер, с кафеникави петна от изгаряне, очите като наблюдателни процепи, без ресници… Дланите ми, момчета, сами се залепиха за бедрата, а токовете ми така тракнаха, както никога досега не бяха тракали.
— Свободно, школник — произнесе той със сипкав глас, взе от пепелницата цигара и дръпна от нея, без да откъсва от мен наблюдателните си процепи.
Отпуснах ръце.
— Няколко въпроса, школник — каза той и сложи цигарата си обратно на края на пепелника.
