подготвихме много набързо… Трябва да се спаси един човек. Голям ваш учен. Има подозрение, че се укрива на западния бряг на езерото Загута, където сега се е окопала бронечаст и никой не може да премине оттам. Само свои приемат. Така че смятай: ти днес спаси двама души. Двама добри хора. Един ваш и един наш.
Добре. И той ми наговори още много неща, Като мед на сърцето. Вече не знаех къде да гледам, защото, когато значи съм ги консултирал, аз естествено и не мислех, че някого ще спасявам. Просто от злорадство…
— Кога ще потегли? — питам. Просто така попитах, за да позадържа за малко потока на Корнеевото красноречие.
— Сутринта — отговаря. — В пет сутринта.
И ето че ми хрумна нещо. Ехе, казвам си. Ето че дочаках.
— Оттук ли? — питам. Вече не просто така.
— Да — отговаря ми той. — От тази поляна.
— Аха — казвам. — Може би ще трябва да го изпратя, да го огледам за последно. Може да забележа още нещо…
Корней се засмя, отново ме потупа по гърба.
— Както искаш — казва. — Но по-добре си поспи. Май в последно време съвсем се отклони от режима. Хайде да вечеряме и лягай да спиш.
Отидохме да вечеряме. На вечерята Корней беше весел, отдавна не го бях виждал такъв. Разказваше разни смешни истории от времето, когато е работил при нас в столицата като куриер в една банка, как гангстерите го вербували и какво произлязло от това. Попита ме къде е Драмба, защото не го бил виждал през последните дни. Казах му честно, че Драмба ми строи укрепителен район около езерата.
— Укрепителен район — това е добре — каза той сериозно. — Значи в краен случай ще има къде да се излежаваш. Почакай да се освободя и ние ще организираме истинска военна игра, все едно момчетата трябва да бъдат тренирани…
Поговорихме за суровата дисциплина, за маневрите, гледам го такъв мил и приветлив и си мисля; що да не го помоля, още веднъж? С добро. Пусни ме значи, пусни ме да си ходя у дома. Не, няма да ме пусне. Той няма да ме пусне дотогава, докато не се убеди, че съм безопасен. А как да го убедя, че съм безопасен, когато аз самият не съм сигурен?
Разделихме се. Пожела ми приятни сънища и се прибра в стаята си. Разбира се, не заспах. Така прилегнах за малко, подремнах с полуотворени очи. А в три часа се вдигнах и започнах да се готвя. Готвех се така, както за никоя разузнавателна акция не съм се готвил. Това утро трябваше да се реши животът ми, момчета. В четири часа бях вече в градината и седях в засада. Времето, както става в такива случаи, едва пълзеше. Но аз бях съвсем спокоен. Просто знаех, че трябва да спечеля тази игра и че не може да бъде другояче. А времето… Какво пък, бързо или бавно, то винаги минава.
Точно в пет, тъкмо бе паднала росата, над самото ми ухо се чу познатото дрезгаво мяукане, по храстите удари горещ вятър, над поляната се запали първата светлина и ето го вече там. Близо. Толкова отблизо не го бях виждал. Огромен, топъл, жив и хълбоците му сякаш са покрити с козина и видимо се движат, пулсират, дишат… Дявол знае, що за машина е това. Такива машини няма. Промених позицията, за да бъда по-близо до пътечката. Гледам — идват. Отпред моят Син дракон, шнурът му се поклаща, както е по устав, в ръката му камшик, това добре го бяха измислили: щом като има шнур за заслуги, то непременно трябва да има и камшик, а аз пък го бях забравил. Всичко му е в ред на моя Дракон. Корней върви след него и двамата мълчат — явно всичко вече е казано, остава само да си стиснат ръцете, или както е прието при тях, да се прегърнат на раздяла. Почаках, докато се приближат плътно до „призрака“, люкът щракна и се отвори, и тогава аз излязох от храстите и насочих към тях своята машинка.
— Стой, не мърдай!
Те тутакси се обърнаха към мен и замръзнаха. Стоях с полупрегънати крака, вдигнал цевта на автомата — това беше, в случай, че някой скочи към мен през целите десет метра, които ни разделяха, тогава щях да го пресрещна във въздуха.
— Искам у дома, Корней — казах аз. — И вие сега ще ме вземете. Без всякакви разговори и без всякакви отсрочки…
В здрача преди разсъмване лицата им бяха много спокойни. И с крайчеца на съзнанието си аз отбелязах, че Корней си е останал Корней, а Синия дракон си е останал Син дракон и двамата бяха опасни. Ох, колко бяха опасни!
— Или ще тръгнем заедно — казах аз, — или никой няма да тръгне. И двамата ще ви просна и сам ще се гръмна.
Казах го и замълчах. Чаках. Нямах какво повече да кажа. Те също мълчаха. После Синия дракон леко извърна глава към Корней и каза:
— Това момченце… а-а… съвсем се самозабрави. Може би е по-добре да го взема със себе си, а? На мен ми е нужен… а-а… ординарец.
— Той не става за ординарец — каза Корней и на лицето му ни в клин, ни в ръкав изведнъж се появи онова същото изражение на предсмъртна тъга: като в болницата.
Дори се обърках.
— Трябва да се върна у дома! — казах аз. Сякаш исках извинение.
Но Корней вече бе предишният.
— Котарак — каза той. — Ех ти, котарачище… страшилище за мишки!
Глава осма
Гаг се промъкна през последните храсталаци и излезе на пътя. Огледа се. Нищо вече не можеше да се различи зад плетеницата от гнили клони. Валеше проливен дъжд. Смрад се носеше от кюветата, където в глинена каша киснеха купчини от някакви зловещи черни парцали. На около двайсет крачки от другата страна на пътя, повалил се на една страна в тресавището, стърчеше обгорял бронеход — медното дуло на огнехвъргачката нелепо се целеше в ниските облаци. Гаг прескочи кюветата и закрачи към града по края на пътя. Път като такъв нямаше. Имаше река от течна глина и по тази каша насреща от града, затъвайки на всяка крачка, се влачеха изнемогващи волове, впрегнати в раздрънкани каруци на огромни дървени колела, и забрадените до очите жени, плъзгайки се на всяка крачка, плачеха, псуваха и неистово пердашеха воловете по изхвръкналите им ребра, а на каруците, погребани сред мокри вързопи, сред стърчащи крака на маси и столове се притискаха едно към друго бледни скрофулозни дечица, като маймунки на дъжда — и те бяха много, десетки във всяка каруца, и в този плачевен обоз нямаше нито един мъж… По ботушите на Гаг се беше налепил по един пуд кал, дъждът пропиваше куртката му, течеше във врата му, струеше по лицето му. Гаг вървеше ли, вървеше, а срещу него се точеха бежанци, прегънати под мокрите денкове и прокъсаните чадъри, те бутаха пред себе си колички с жалката си покъщнина, мълчаливи, изнемогващи, отколе не почивали. И някакъв старец със счупени патерици, сложени на коленете му, седеше право в калта и монотонно повтаряше, загубил всякаква надежда: „Вземете ме, за Бога… Вземете ме, за Бога…“ А на покосения телеграфен стълб висеше някакъв чернолик човек със скръстени зад гърба ръце… Гаг си беше у дома.
Той мина покрай заседналия в калта военен санитарен автофургон. Шофьорът в кален войнишки шинел, с мазна като мекица шапка, отворил вратата, настойчиво крещеше нещо, което не се чуваше от рева на двигателя, а при задния борд в струи от кал, летящи от боксуващите колела, глупаво и безпомощно се суетяха дребничък военен лекар и младичка жена в униформа, явно медицинска сестра. Минавайки оттам, Гаг си помисли, че само този автомобил се е насочил към града срещу общия поток, но ето, че и той бе затънал…
— Млади човече! — чу той. — Стойте! Заповядвам ви!
Той се спря и обърна глава. Военният лекар, хлъзгайки се, нелепо размахваше ръце, тичаше към него, а подире му като глиган пердашеше шофьорът, напълно озверял, червено-лилав, квадратен, с поставени на хълбоците огромни юмруци.
— Незабавно благоволете да ни помогнете! — с фалцет закрещя лекарят, подтичвайки. Той беше залят от кафява каша и не се знаеше как вижда през омацаното си пенсне. — Не позволявам да отказвате!
