откровеност съобщиха, че «белетристът В. Банев благодари искрено на господин президента за всички забележки и разяснения, направени по време на разговора».“
„Странно колко добре си спомням всичко това…“ Той откри, че бузите и върхът на носа му са побелели. „И тогава имах същия вид, как да не се разкрещиш на такъв? Та той нали не знаеше, горкичкият, че пребледнявам не от страх, а от ярост, като Луи Четиринайсети… Ама хайде да не размахваме юмруци след битката. Какво значение има защо бях пребледнял тогава… Добре, стига. Но за да се успокоя, за да дойда на себе си, преди да се появя пред хората, за да възвърна нормалния цвят на това грозновато, но мъжествено лице, трябва да ви напомня, господин Банев, че ако не бяхте показали демонстративно на господин президента носната си кърпичка, сега благополучно щяхте да се подвизавате в нашата чудесна столица, а не в това дъждовно, затънтено място…“
Виктор допи джина на екс и слезе в ресторанта.
— Може и да са били хулигани, разбира се — каза Виктор. — Само че по мое време нито един хулиган не би се захванал с очилатко. Да го замери с камък — по може, но да го хване, да го дърпа и изобщо — да го докосва… Много ни беше страх да не се заразим.
— Нали ви казвам: това е генетично заболяване — рече Голем. — Те са абсолютно незаразни.
— Как така са незаразни — възрази Виктор, — когато от тях се хващат брадавици като от жаби! Та това всички го знаят.
— От жабите не се хващат брадавици — каза добродушно Голем. — Както и от мокреца. Срамота е, господин писателю. Всъщност писателите са посредствени хора.
— Като всички останали. Хората са посредствени, но мъдри. И щом хората твърдят, че от жабите и от мокреца се хващат брадавици…
— А, ето че идва и моят инспектор — каза Голем.
Павор се приближи с мокър шлифер, идваше направо от улицата.
— Добър вечер — каза той. — Целият съм вир-вода, искам да пийна нещо.
— От него пак вони на тиня — рече възмутено доктор Р. Квадрига, който се бе пробудил от алкохолния транс. — Вечно вони на тиня. Като в блато. Лъчевица.
— Какво пиете? — попита Павор.
— Кои, ние ли? — осведоми се Голем. — Ами аз например, както винаги, пия коняк. Виктор пие джин, а докторът — всичко поред.
— Срамота! — възмути се доктор Р. Квадрига. — Люспи! Рибешки глави.
— Двоен коняк! — извика Павор на сервитьора. Лицето му беше мокро от дъжда, гъстите му коси се бяха сплели и от слепоочията по гладко избръснатите му бузи се стичаха блестящи струйки. И той беше с остри черти на лицето — сигурно мнозина му завиждаха. Откъде у един санитарен инспектор такова лице? Острите черти на лицето — това означава: проливен дъжд, прожектори, сенки се мятат по мокрите вагони, превиват се… всичко е черно и блестящо, само черно и само блестящо, и никакви разговори, никакво дрънкане, само команди и всички се подчиняват… И не са непременно вагони, може да са самолети, летище, и после — никой не знае къде е бил и откъде идва… Момичетата се свличат по гръб, а на мъжете им се иска да направят нещо мъжествено, например да изпънат рамене и да приберат корема. Ето, на Голем няма да му попречи, ако си прибере корема, само че едва ли, къде ще го прибере — всичко там, в него, е запълнено. Доктор Р. Квадрига — да, би могъл, но затова пък той не може да изпъне рамене — от прекалено много време вече е прегърбен и така ще си остане завинаги. Вечер е прегърбен над масата, сутрин — над легена, а следобед се превива от болки в черния дроб. Значи тук само аз мога да прибера корема и да изпъна раменете, но по-добре по мъжки да обърна чаша джин.
— Нимфоман — каза тъжно доктор Р. Квадрига на Павор. — Русалкоман. И водорасли.
— Млъквайте, докторе — рече Павор. Той избърса лицето си с книжни салфетки, смачка ги на топка и ги хвърли на пода.
После се зае да си бърше ръцете.
— С кого се бихте? — попита Виктор.
— Изнасилил го е мокрец — обади се доктор Р. Квадрига, като се мъчеше да върне по местата им очите си, които се бяха събрали при основата на носа му.
— Засега с никого — отвърна Павор и се вторачи в доктора, но Р. Квадрига не забеляза това.
Сервитьорът му донесе чаша. Павор бавно изпи коняка и се надигна.
— Ще отида да се измия — рече той равнодушно. — Извън града е такава кал, целият съм се оплескал.
И той тръгна, като по пътя блъскаше столовете.
— Нещо става с моя инспектор — каза Голем, чукна с пръст една смачкана салфетка и тя изхвърча от масата. — Нещо в световен мащаб. Вие случайно не знаете ли какво по-точно става с него?
— Вие знаете по-добре — каза Виктор. — Той инспектира вас, а не мен. Освен това вие знаете всичко. Между другото, Голем, откъде знаете всичко?
— Никой нищо не знае — възрази Голем. — Някои се досещат. Не са много — само тези, които искат. Но не бива да питате откъде се досещат — това е насилие над езика. Защо вали дъждът? Защо изгрява слънцето? Бихте ли простили на Шекспир, ако беше написал нещо такова? Впрочем на Шекспир бихте простили. На Шекспир много работи му прощаваме, не като на Банев… Слушайте, господин белетрист, имам една идея. Аз ще си изпия коняка, а вие ще приключите с този джин. Или вече сте готов?
— Голем — каза Виктор, — нали знаете, че съм железен човек?
— Досещам се.
— И какво следва от това?
— Че се страхувате да не ръждясате.
— Да предположим — каза Виктор, — но нямам предвид това. Имам предвид, че мога да пия много и дълго, без да губя нравственото си равновесие.
— Ааа, това ли било? — отвърна Голем, наливайки си коняк от гарафата. — Е, добре, пак ще се върнем на тази тема.
— Не помня — обади се внезапно с ясен глас доктор Р. Квадрига. — Представих ли ви се или не, господине? За мен е чест: Рем Квадрига, живописец, доктор хонорис кауза, почетен член… Теб те помня — каза той на Виктор. — Учили сме заедно и още нещо имаше… А вие, извинете…
— Казвам се Юл Голем — рече небрежно Голем.
— Много ми е приятно. Скулптор ли сте?
— Не. Лекар.
— Хирург?
— Главен лекар съм на лепрозориума — търпеливо му обясни Голем.
— Ах, да! — каза доктор Р. Квадрига, клатейки глава като кон. — Разбира се. Извинете ме, Юл… Само че защо се прикривате? Какъв лекар сте вие? Та вие развъждате мокреци… Аз ще ви представя. Такива хора са ни нужни… Извинете — рече той неочаквано. — След малко се връщам.
Той стана от креслото и се устреми към изхода, заобикаляйки празните маси. Към него се втурна един сервитьор и доктор Р. Квадрига го прегърна през врата.
— Всичко това е заради дъжда — каза Голем. — Дишаме вода. Но ние не сме риби — ние или ще умрем, или ще се махнем оттук. — Той гледаше Виктор сериозно и тъжно. — А дъждът ще се излива върху опустелия град, ще размива паважа, ще прокапва през покривите, през гнилите покриви… после ще отнесе всичко, ще разтвори града в първобитната земя, но няма да спре, а ще продължава да вали, да вали…
— Апокалипсис — обади се Виктор, колкото да каже нещо.
— Да, Апокалипсис… Ще вали и ще вали, а после земята ще се напои и ще поникнат нови кълнове, каквито по-рано не е имало, и сред гъстата растителност няма да има плевели. Но и нас няма да ни има, за да се насладим на новата вселена…
Ако не бяха тези сиво-синкави торбички под очите, ако не беше това отпуснато, безформено шкембе, ако този великолепен семитски нос не приличаше толкова много на топографска карта… Макар че, като се замисли човек, всички пророци са били пияници, защото е много тъжно да знаеш всичко, а никой да не ти
