— Не.
Наближиха хотела и Виктор предложи:
— Може би ще дойдеш при мен да се изсушиш?
— Благодаря ви. Тъкмо се канех да ви помоля да вляза. Първо, длъжен съм да ви кажа още нещо и, второ, трябва да се обадя по телефона. Ще разрешите ли?
Виктор разреши. Минаха през въртящата се врата и покрай портиера, който свали пред Виктор фуражката си, после покрай изящните статуи с електрически свещи в абсолютно празното фоайе, пропито с ресторантски миризми, и Виктор усети обичайното въодушевление, предвкусвайки настъпващата вечер, когато може да пие и да дрънка безгрижно, и да избута с лакът за утре всичко, което така дразнещо го е притискало през деня… Предвкусвайки Юл Голем и доктор Р. Квадрига… А може би щеше да се запознае с още някого и може би щеше да се случи нещо — сбиване или някакъв друг сюжет… „И ще си поръчам миноги, и нека всичко да бъде наред, а с последния автобус ще отида при Диана…“
Докато Виктор вземаше ключа от рецепцията, зад гърба му се водеше разговор. Бол Кунац разговаряше с портиера.
— Ти защо се намъкна тука? — съскаше портиерът.
— Имам разговор с господин Банев.
— Ще ти дам аз на теб един разговор с господин Банев — продължаваше да съска портиерът. — Шляеш се по ресторантите…
— Трябва да разговарям с господин Банев — повтори Бол Кунац. — Ресторантът не ме интересува.
— Оставаше и ресторантът да те интересува, пале такова… Сега ще те изхвърля оттук…
Виктор взе ключа и се обърна.
— Ъъ… — каза той. Пак забрави името на портиера. — Хлапето е с мен, всичко е наред.
Портиерът не отговори, изглеждаше недоволен.
Качиха се в стаята. Виктор с наслада захвърли шлифера и се наведе да развърже мокрите си обувки. Кръвта нахлу в главата му и той усети болезнени тласъци на мястото, където беше отокът, тежък и кръгъл като оловна топка. Веднага се изправи и придържайки се за касата на вратата, се зае да смъква обувката си, настъпил петата й с върха на другата. Бол Кунац стоеше наблизо, от него капеше вода.
— Събличай се — каза Виктор. — Сложи всичко на радиатора, сега ще ти дам кърпа.
— Може ли да се обадя по телефона? — попита Бол Кунац, без да се помръдне.
— Давай.
Виктор смъкна и другата обувка и както си беше по мокри чорапи, отиде в банята. Докато се събличаше, чу как момчето разговаря — тихо, спокойно и неразбираемо. Само веднъж рече високо и ясно: — Не знам.
Виктор се изтри с кърпата, намъкна халата, взе чиста хавлия и влезе в стаята.
— Ето и за теб — каза той и тогава видя, че няма смисъл. Бол Кунац продължаваше да стои до вратата и от него все така капеше вода.
— Благодаря — отвърна той. — Трябва да тръгвам. Исках още само…
— Ще се простудиш — каза Виктор.
— Не, не се безпокойте, благодаря ви. Няма да се простудя. Бих искал само да изясним с вас един въпрос. Ирма нищо ли не ви каза?
Виктор хвърли хавлията на дивана, клекна пред бара и извади бутилка и чаша.
— Ирма не ми каза нищо — отвърна той доста мрачно. Наля в чашата един пръст джин и добави малко вода.
— Тя не ви ли предаде нашата покана?
— Не, никаква покана не ми е предавала. Ето, пийни!
— Благодаря ви, няма нужда. Щом тя не ви я е предала, ще ви я предам аз. Ние бихме искали да се срещнем с вас, господин Банев.
— Кои са тези „ние“?
— Гимназистите. Чели сме вашите книги и бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
— Хм — изсумтя Виктор със съмнение. — Сигурен ли си, че това ще бъде интересно на всички?
— Мисля, че да.
— Все пак аз не пиша за гимназисти — напомни Виктор.
— Това няма значение — продължи Бол Кунац с лека настойчивост. — Бихте ли се съгласили?
Виктор замислено разклати прозрачната смес в чашата.
— Може би все пак ще пийнеш? — попита той. — Най-доброто средство срещу простуда. Не искаш ли? Е, тогава аз ще го изпия. — Той пресуши чашата. — Добре, съгласен съм. Само че без никакви афиши, обяви и така нататък. В тесен кръг: вие и аз… Кога?
— Когато ви е удобно. Най-добре тази седмица. Някоя сутрин.
— Да речем, след два дни. Само че да не е много рано сутринта. Да речем в петък в единайсет. Става ли?
— Да. В петък в единайсет. В гимназията. Да ви напомня ли?
— Непременно — каза Виктор. — Винаги се старая да забравям за всякаквите приеми, вечери и банкети, а също и за митингите, срещите и съвещанията.
— Добре, ще ви напомня — каза Бол Кунац. — А сега, с ваше разрешение, ще си тръгна. Довиждане, господин Банев.
— Почакай, ще те изпратя — каза Виктор. — За да не вземе този… портиерът да те нахока. Днес нещо не е в настроение, а портиерите нали знаеш какви са…
— Благодаря ви, не се безпокойте — възрази Бол Кунац. — Това е баща ми.
И излезе. Виктор си наля още един пръст джин и се стовари в креслото. „Така — помисли си той. — Горкият портиер. Как ли се казваше? Чак ми е неудобно, та ние с него сме другари по нещастие, колеги. Ще трябва да поговоря с него, да обменим опит. Навярно той е по-опитен… Обаче каква висока концентрация на вундеркинди в моето родно, дъждовно градче… Може би е от повишената влажност?“ Той отметна глава и се намръщи от болка. „Ама че гад, с какво все пак ме нареди така?“ Опипа подутината. „Като че ли с гумена палка. Впрочем откъде да знам как е да те ударят с гумена палка? Знам как е да те ударят с някой от модерните столове в «Печения Пегас». Знам как е при удар с приклад на автомат или например с дръжка на пистолет. И от празна бутилка от шампанско, и от пълна бутилка с шампанско… Ще трябва да питам Голем… Изобщо някаква странна история, добре ще е да я обмисля…“
И той се зае да обмисля тази история, за да отпъди изплувалата на втори план мисъл за Ирма, за необходимостта да се откаже от някои неща и да се ограничи донякъде, или да пише на някого, да се моли на някого… „Извинявай за безпокойството, приятел, оказа се, че имам дъщеря на дванайсет години, много добро момиче, но майка й е глупачка и баща й също е глупак, та се налага да я уредим някъде по-надалеч от тези глупави хора…“
„Не искам днес да мисля за това, утре“. Виктор погледна часовника си. „Въобще стига съм мислил. Стига!“
Стана и се зае да се облича пред огледалото. „Шкембето ми расте, да му се не види, откъде това шкембе?“ Открай време си беше слаб и жилест… „И даже не шкембе — благородно и трудово, от умерен живот и хубава храна, — а едно такова мижаво шкембенце, опозиционерско коремче. На господин президента май не му е такова. Господин президентът сигурно има благороден, тапициран в черно, лъскав дирижабъл.“
Докато си връзваше връзката, той доближи лицето си до огледалото и внезапно си спомни как изглеждаше това уверено, силно лице, толкова обожавано от определен тип жени, грозновато, но мъжествено лице на боец с квадратна брадичка, как изглеждаше то към края на историческата среща. „Лицето на господин президента, също нелишено от мъжественост и елементи на ъгловатост, към края на историческата среща напомняше, честно казано, между нас да си остане, глиганска зурла. Господин президентът благоволи да се вбеси до крайност, от зъбатата му паст летяха пръски и аз извадих носна кърпичка и демонстративно си избърсах бузата, и това вероятно беше най-смелата постъпка в живота ми, ако не броим случая, когато се бих едновременно с три танка. Но как съм се бил с танковете — не помня, знам какво е станало само по разказите на очевидците, а виж, кърпичката извадих съзнателно, и си давах сметка какво правя… Във вестниците не писаха за това. Във вестниците честно и мъжествено, със сурова
