— Ще можете ли да ходите сам, господин Банев? — поинтересува се момчето. — Или да повикам някого? Просто сте твърде тежък за мен.
Виктор си спомни кое е това момче.
— Познавам те — каза той. — Ти си Бол Кунац, приятелят на дъщеря ми.
— Да — отвърна момчето.
— Това е добре. Няма нужда да викаш никого и да казваш на никого. Нека да поседя малко, да дойда на себе си.
Сега виждаше, че и с Бол Кунац не всичко е наред. На бузата му се тъмнееше скорошна рана, а горната му устна беше подута и кървеше.
— Все пак ще повикам някого — обади се Бол Кунац.
— Има ли смисъл?
— Виждате ли, господин Банев, не ми харесва как трепери лицето ви.
— Наистина ли? — Виктор опипа лицето си. То не потрепваше. — Само ти се е сторило… Така. А сега ще станем. Какво е необходимо за целта? Да свием краката си… — Той сви краката, но не ги почувства съвсем като свои. — После да се отблъснем леко от стената и да пренесем центъра на тежестта по такъв начин… — Изобщо не му се удаваше да пренесе центъра на тежестта, нещо му пречеше. „С какво ме наредиха така? — запита се той. — Колко ловко беше…“
— Настъпили сте шлифера си — уведоми го момчето, но Виктор самичък вече беше успял да се справи с ръцете и краката си, с шлифера и с оркестъра под черепа. Изправи се. Отначало му се наложи да се подпира на стената, но после нещата тръгнаха по-добре.
— Аха — каза той. — Значи си ме влачил оттам до тази тръба. Благодаря.
Уличният фенер беше на мястото си, но ги нямаше нито колата, нито очилаткото. Нямаше никой. Само малкият Бол Кунац внимателно поглаждаше раната си с мократа си длан.
— Къде изчезнаха всички? — попита Виктор. Момчето не отговори.
— Сам ли лежах тук? — поинтересува се Виктор. — Никой друг ли нямаше наоколо?
— Нека да ви изпратя — каза Бол Кунац. — Къде ще е най-добре да отидете? Вкъщи?
— Почакай — рече Виктор. — Видя ли как искаха да хванат очилаткото?
— Видях как ви удариха — отговори Бол Кунац.
— Кой?
— Не можах да го огледам. Стоеше с гръб.
— А ти къде беше?
— Ами аз лежах тук, зад ъгъла…
— Нищо не разбирам — каза Виктор. — Или ми е станало нещо на главата… Всъщност защо си лежал зад ъгъла? Там ли живееш?
— Виждате ли, лежах, защото ме бяха ударили преди това. Не този, който ви удари, а друг.
— Очилаткото ли?
Те вървяха бавно, стараейки се да се придържат към паважа, за да не се излива върху тях водата от покривите. Бол Кунац се замисли и отвърна:
— Не… Според мен всички бяха без очила.
— Божичко… — каза Виктор. Бръкна с ръка под качулката и опипа подутината си. — Говоря за прокажения, тях ги наричат „очилатковци“. Нали се сещаш, от лепрозориума… Онези, които наричат „мокреци“…
— Не знам — рече сдържано Бол Кунац. — Според мен всички те бяха напълно здрави.
— Я виж ти! — каза Виктор. Той почувства някакво безпокойство и дори се спря. — Ти какво, искаш да кажеш, че там нямаше прокажен? С черна превръзка, целият в черно…
— Това не е никакъв прокажен! — възкликна неочаквано разпалено Бол Кунац. — Той е по-здрав от вас…
За пръв път в това момче се прояви нещо момчешко и веднага изчезна.
— Не ми е съвсем ясно къде отиваме — каза той сред кратка пауза, с предишния си сериозен до безразличие тон. — Отначало ми се струваше, че сте тръгнали към къщи, но сега виждам, че вървим в противоположната посока.
Виктор продължаваше да стои, гледайки го отгоре надолу. „Като две капки вода са — помисли си той. — Пресметна и анализира всичко и делово реши да не ми съобщава резултата. Явно така и няма да ми разкаже какво е станало тук. Интересно защо? Нима има някаква криминална история? Не, не ми изглежда да е така. Или все пак има нещо криминално? Все пак живеем в нови времена… Глупости, знам ги аз днешните престъпници…“
— Всичко е наред — каза той и продължи по пътя. — Отиваме в хотела, аз живея там.
Момчето — мокро, с изправена стойка и строг вид — крачеше до него. Виктор преодоля леката неувереност и сложи ръка на рамото му. Не се случи нищо особено — момчето го изтърпя. Впрочем то вероятно просто реши, че рамото му е потрябвало за практични цели — като опора за ранения.
— Трябва да ти кажа — уведоми го Виктор с тон, внушаващ най-голямо доверие, — че двамата с Ирма разговаряте по много странен маниер. Ние в детството си не говорехме така.
— Наистина ли? — попита учтиво Бол Кунац. — И как говорехте?
— Ами например този въпрос при нас би звучал така: „к’во?“.
Бол Кунац сви рамене.
— Искате да кажете, че това би било по-добре?
— Опазил ме Бог! Искам да кажа само, че това би било по-естествено.
— Точно това, което е най-естествено, най-малко приляга на човек — отбеляза Бол Кунац.
Виктор усети някакъв студ вътре в себе си. Някакво безпокойство. Или даже страх. Все едно в лицето му се беше изсмяла котка.
— Естественото винаги е примитивно — продължаваше междувременно Бол Кунац. — А човекът е сложно същество, естественото не му приляга. Разбирате ли ме, господин Ба-лев?
— Да — каза Виктор. — Разбира се.
Имаше нещо удивително фалшиво в това как бащински бе сложил ръка на рамото на това момче, което не беше момче. Чак го заболя лакътят. Свали внимателно ръката си и я мушна в джоба.
— На колко години си? — попита той.
— На четиринайсет — отвърна разсеяно Бол Кунац.
— Ааа…
Всяко обикновено момче на мястото на Бол Кунац непременно би се заинтересувало от това дразнещо неопределено „ааа…“, но Бол Кунац не беше от тези обикновени момчета. Интригуващите междуметия не го интересуваха. Той размишляваше върху съотношението между естественото и примитивното в природата и обществото. И съжаляваше, че му е попаднал такъв неинтелигентен събеседник, а и отгоре на това ударен по главата…
Излязоха на Проспекта на президента. Тук имаше много улични фенери и се срещаха минувачи — забързани, приведени под валящия от много дни дъжд, мъже и жени. Имаше и осветени витрини, и озарен от неонова светлина вход на кино, където под навеса се тълпяха доста еднакви млади хора от неопределен пол с блестящи шлифери до петите. И пад всичко това през дъжда сияеха златисти и сини заклинания: „Президентът е баща на народа“, „Легионерът на свободата е верен син на президента“, „Армията е нашата страшна слава“…
Продължиха да крачат по инерция по паважа и една преминаваща кола изрева с клаксона и ги пропъди на тротоара, обливайки ги с мръсна вода.
— А аз си мислех, че си на осемнайсет — каза Виктор.
— К’во, к’во? — попита с противен глас Бол Кунац и Виктор облекчено се засмя. Все пак това си беше момче, обикновен, нормален вундеркинд, които е прекалил с четенето на Гейбър, Зурзмансор, Фром и може би дори се е преборил с Шпенглер.
— Като малък имах приятел — каза Виктор, — който си науми да прочете Хегел в оригинал и все пак го прочете, но стана шизофреник. На твоите години сигурно знаеш какво е шизофреник.
— Да, знам — каза Бол Кунац.
— И не те е страх?
