да науча къде (в кои списания, вестници и книги) ще мога да ги намеря. Бих искал Ви моля да ми окажете много помощи, каквито молих по-горе. Предварително Ви благодаря за помощта. С искрено уважение.“
Прочетох писмото два пъти и след известно време усетих, че благосклонно се усмихвам, засуквайки мустаците си с две ръце. Честно казано, изобщо не си спомнях този японец, но независимо от това изпитвах към него най-неподправена симпатия, дори може би благодарност. Ето че моите приказки стигнаха и до Япония. Така да се каже, боку-но отогибанаси-ва Нипон-маде-мо ятто итадакимаста…
Бях обзет от най-разнообразни и извънредно силни чувства — включително и от възхита към себе си. И сред талазите от тези чувства с лекота различавах ледената струя на жестоко злорадство. Отново прехвърлях през ума си ироничните усмивчици и риторичните недоумяващи въпроси в критическите прегледи, пиянските заяждания, грубовато-приятелските подмятания: „Ти какво, старче? Вече съвсем, а?“ Разбира се, сега това са минали работи, но както се оказа, нищо не съм забравил. И никого не съм забравил. Сетих се и че когато се изказвам в домовете на културата или по предприятията, дори някой в залата да ме знае, за него не съм авторът на „Другари офицери“ и, разбира се, не съм авторът на многобройни армейски очерци, а съм именно писачът, съчинил „Съвременните приказки“. И неведнъж дори съм получавал бележки с въпроса: „Дали не сте роднина на оня Сорокин, който е написал «Съвременните приказки»?“
Сетих се за втория лист от плика, разгърнах го и му хвърлих един поглед. Отначало недоуменията на Рю Таками ми се видяха забавни, но само след няколко минути осъзнах, че не ми предстои нищо кой знае колко забавно.
А ми предстои да обяснявам, при това писмено, че и на един японец, какво означават такива изрази като „голям праз“, „цъфнал като майска роза“, „мязащ на хипар“, „напълнил гащи от кеф“, „ударен с мокър парцал“, „фиркан до козирката“… Обаче това беше половин беля, защото, в края на краищата, не е чак толкова трудно да обясниш на един японец, че на ученически жаргон „банан“ е „двойка като бележка, в скоби — оценка“, а „трепач“ означава само „убийствен“ в смисъл на „великолепен“. Играта загрубява, когато се стигне до израза, в който пращаш някого на майната си, споменавайки плода на смокинята в множествено число. Първо, беше наложително изразът „ще ти сплескам смокините“, това вербално съответствие на показването на среден пръст, категорично да се разграничи от плода на смокиново-то дърво, за да не си помисли Таками, че тази фраза означава „подарявам ти зрели, сладки, смачкани смокини“. Второ, що се отнася до жеста, за един японец комбинацията от три пръста е нещо по-различно, отколкото за един европеец или поне за един руснак. Навремето в Япония дамите от занаята с този жест са показвали на клиентите, че са готови да ги обслужат.
Незабелязано за мен самия задачата ме увлече.
Общо взето не обичам да пиша писма и бях възприел принципа да отговарям само на писмата, съдържащи въпроси. А писмото на Рю Таками съдържаше не просто въпроси, а делови въпроси, при това по работа, от която бях заинтересован лично. Затова станах от бюрото чак след като приключих, преписах отговора на машината (от която издърпах незавършената страница на сценария) и го поставих в плик, който залепих и адресирах.
Сега имах поне два повода да изляза от къщи.
Облякох се, с пъшкане нахлузих обувките с ципове, пъхнах в малкото джобче на ризата петдесет рубли и в този миг проехтя телефонен звън.
Колко пъти съм си казвал: не вдигай слушалката, когато се каниш да излизаш и вече си облечен. Но можеше Рита да се е върнала от командировка, как да не вдигна слушалката? И аз я вдигнах, и моментално съжалих, защото на телефона не беше никаква Рита, ами Льоня Баринов по прякор Шибздата.
Имам няколко приятели, които са се специализирали по такива ненавременни телефонни обаждания. Например Слава Крутоярски ми се обажда само тогава, когато ям супа — впрочем, не е задължително да е обикновена супа. Може да е борш или, да речем, солянка. Целият номер е в това половината чиния да е изядена, а другата половина да изстине по време на телефонния разговор. Гарик Аганян е по нацелването на момента, в който съм в клозета и при това очаквам важно обаждане. Що се отнася до Льоня Баринов, негов специалитет са обажданията в мига, в който или съм облечен и готов за излизане, или съм съблечен и се каня да взема душ, а най-вече го бива да ми звънне рано сутринта, някъде в седем часа, за да ме попита отсечено, с тихия глас на нелегален: „Как си?“.
Льоня Баринов, по прякор Шибздата, ме попита с тихия глас на нелегален:
— Как си?
— Каня се да излизам — изрекох сухо аз, но това беше грешен ход.
— Къде? — попита веднага Льоня.
— Льоня — казах аз, вече с молещ глас. — Хайде да се чуем после, а? Или се обаждаш по работа?
Да, Льоня се обаждаше по работа. И работата беше следната. До Льоня бил достигнал слух (слуховете винаги стигаха до него), че ще изключват всички писатели, които през последните две-три години нямат публикации. Нещо да съм чул по въпроса? Ама наистина ли нищо? Може би съм чувал, но не съм обърнал внимание? Понеже никога не обръщам внимание и затова винаги последен влизам в час… А може би не става дума за изключване, а за отнемане на клубните карти? Какво мисля?
Казах какво мисля.
— Моля те, не ставай груб — помоли смирено Льоня. — Хайде. А къде отиваш?
Казах му, че отивам да пусна препоръчано писмо, а после до улица „Банная“. Всичко това се видя на Льоня безинтересно.
— А после накъде?
Казах, че после сигурно ще се отбия в Клуба.
— А защо ти е да ходиш там днес?
Казах, кипвайки, че днес имам работа в Клуба: трябва да нацепя дърва и да продухам парното.
— Пак ставаш груб — тъжно рече Льоня. — Защо всички вие сте толкова груби? На когото и да се обадиш — всеки изпростява. Ами като не ти се говори по телефона — недей. Ще ми разкажеш в Клуба. Само имай предвид, че съм безпаричен…
След което затворих слушалката и погледнах през прозореца. Вече съвсем се стъмваше, време беше да се светне лампата. Седях до масата с шапка и палто, с тежките си топли обувки. И вече никъде не ми се ходеше. Всъщност писмото за Япония мога да не го пращам препоръчано, нищо няма да му стане, ще лепна повечко марки и ще го хвърля в кутията. И улица „Банная“ ще почака, все ще потрае до утре… Я виж каква виелица е навън, нищо не се вижда. Не се вижда дори отсрещната кооперация, само едва мъждеят жълтите светлинки. Обаче да седиш просто така, на сухоежбина, с две стотачки в джоба също е тъпо, дори разточително. Я да изтичам до долу, така и така съм облечен.
И аз изтичах долу, до нашата сладкарница. В нашата странна сладкарница, където отляво на тезгяха върху тортите цъфтят рози от крем, а отдясно примамливо блещукат строените бутилки с подгряващи напитки. Сладкарницата, в която отляво се трупат бабички, дами и деца, а отдясно е дисциплинираната опашка на солидните господа с дебели портфейли и куфарчета и на звероподобните братя по разум, възбудено приказливи поради предвкусването на приятните мигове. Сладкарницата, където отляво нищичко не ми трябваше, а отдясно взех шише коняк и бутилка водка „Салют“.
И пътувайки с асансьора нагоре, към своя шестнадесети етаж, като притисках с лакът към хълбока си бутилките и бършех с другата си ръка топящия се сняг от лицето си, вече знаех как ще прекарам вечерта. Дали заради фъртуна-та, от която току-що бях изскочил, тази сляпа, заслепяваща, изяла остатъците от деня фъртуна, или заради предвкусването на приятните мигове, които не ми бяха чужди, също като на всички мои братя по разум, но ми стана съвсем ясно следното: щом ми е писано да прекарам завършека от този ден вкъщи и щом моята Рита все не се връща, няма да се обаждам нито на Гога Чачуа, нито на Славка Клутоярски, а ще завърша този ден по специален начин — насаме със себе си, но не с този, когото познават от комисии, семинари, редакции и от клубния ресторант, а с онзи, когото никой не познава.
Ние с него сега ще разтребим кухненската маса, ще подредим върху плетените салфетки бутилките и желираното свинско от хотел „Прогрес“ в кутийки от алуминиево фолио, ще светнем лампите навсякъде в апартамента — нека бъде светло! — и ще домъкнем от кабинета лампиона. После ще отворим единственото
