трябва да съм честен — страх ме е. Защото тя ще стои пред мен и ще се усмихва като възрастна с голямата си уста, а аз какво ще мога да й кажа тогава? Чети, чети повече, чети всеки ден, не ти трябва да се занимаваш с нищо друго, само чети. Тя това си го знае и без мен, а аз нямам какво друго да й кажа. Ето от какво ме е страх… Но дори и това още не е съвсем честно. Не искам, ето каква е истината. Свикнал съм да съм сам. Обичам да съм сам. Не искам да живея по друг начин… Ето как изглеждат нещата, ако трябва да съм честен. Изглеждат отвратително, като всяка истина. Изглеждат цинично, самовлюбено, гнусничко. Честно.“
— Какво мълчиш? — попита Лола. — Така ли смяташ да мълчиш?
— Не, не, слушам те — побърза да каже Виктор.
— Какво слушаш? Вече половин час чакам да благоволиш да реагираш. Тя не е само мое дете, в края на краищата…
„И с нея ли трябва да съм честен — запита се Виктор. — Виж, с нея изобщо не искам да съм честен. Тя, изглежда, си е въобразила, че мога да разреша такъв въпрос веднага, както си седя, между две цигари.“
— Разбери — каза Лола, — все пак не ти казвам да я вземеш със себе си. Знам, че няма да я вземеш, и слава богу — не ставаш за такова нещо. Но нали имаш връзки, познанства — все пак си доста известен човек… Помогни й да се уреди! Нали имаме най-различни привилегировани учебни заведения, пансиони, специални училища. Тя е способно момиче, езиците й вървят, и математиката, и музиката…
— Пансион — каза Виктор. — Да, разбира се. Пансион. Приют за сираци… Не, не, шегувам се. Заслужава си да се помисли за това.
— Какво има да се мисли? Всеки би бил щастлив да уреди детето си в хубав пансион или в специално училище. Жената на нашия директор…
— Слушай, Лола — каза Виктор. — Това е добра идея, ще се опитам да направя нещо. Но не е толкова лесно, трябва време. Разбира се, ще напиша…
— Ще напиша! Само това правиш. Трябва не да пишеш, а да отидеш там, да помолиш лично, да изтъркаш прага! Ти нали и без това само безделничиш тук! Само пиянстваш и хойкаш с момичетата. Нима е толкова трудно да се погрижиш за родната си дъщеря…
„О, по дяволите — помисли си Виктор, — иди, че й обяснявай.“ Той отново запали цигара, изправи се и се разходи из стаята. Навън се беше стъмнило и продължаваше да се лее дъжд — едър, тежък, монотонен дъжд, който беше прекалено изобилен и явно за никъде не бързаше.
— Ах, колко си ми омръзнал! — рече Лола с неочаквана злоба. — Ако знаеше колко си ми омръзнал…
„Време е да си тръгвам — помисли си Виктор. — Надига се свещеният майчин гняв, яростта на зарязаната жена и така нататък. Все едно, днес няма да й отговоря нищо. И нищо няма да й обещая.“
— Човек за нищо не може да разчита на теб — продължаваше тя. — Не ставаш за съпруг, бездарен баща си… Моден писател, няма що! Не успя да възпита родната си дъщеря… Та всеки друг разбира от хора повече от теб! И какво да правя сега? От теб няма никаква полза. Сама, колкото и да се мъча, нищо не мога да постигна. За нея аз съм кръгла нула, за нея всеки мокрец3 е сто пъти по-важен от мен. Нищо, ще се усетиш! Щом ти не я учиш, те ще я научат! И на теб някой ден ще ти плюе във физиономията…
— Стига, Лола — каза Виктор и се намръщи. — Все пак, знаеш ли, някак… Аз съм баща, вярно е, но ти все пак си майка… Все другите са ти виновни…
— Махай се! — рече тя.
— Е, виж какво — отвърна Виктор, — нямам намерение да се карам с теб. Ще си помисля. А ти…
Сега тя се беше изправила и направо трепереше, предвкусвайки упреците му и готова с наслада да се хвърли в скандала.
— А ти — рече спокойно той — се опитай да не нервничиш. Ще измислим нещо. Ще ти се обадя.
Излезе в антрето и наметна шлифера си. Шлиферът беше още мокър. Виктор надникна в стаята на Ирма, за да си вземе довиждане, но нея я нямаше. Прозорецът беше широко отворен и дъждът биеше по перваза. На стената се виждаше плакат, на който беше написано с големи красиви букви: „Моля никога да не се затваря прозорецът.“ Плакатът беше намачкан, на места накъсан и с тъмни петна, сякаш многократно го бяха сваляли и тъпкали с крака. Виктор притвори вратата.
— Довиждане, Лола — каза той. Тя не отговори.
Навън вече беше съвсем тъмно. Дъждът забарабани по раменете и качулката му. Виктор се сви и пъхна ръце по-надълбоко в джобовете си. „Ето в тази градинка се целунахме за пръв път — помисли си той. — А тази къща тогава още я нямаше, тук беше незастроено място, а зад него имаше бунище, там ходехме с прашки и стреляхме по котките. В града имаше страшно много котки, а сега нещо не виждам нито една… И тогава изобщо не четяхме, а сега стаята на Ирма е пълна с книги. Какви бяха по мое време дванайсетгодишните момичета? Луничави кикотещи се същества с панделки, кукли, картини със зайчета и снежанки. Винаги на групички от по две или три, шушу-мушу, пакети с бонбончета, развалени зъби. Чистички и спретнати, клеветнички, а най-добрите от тях — точно такива като нас, с ожулени колене, с дивите очи на рис и все гледат да те спънат… Какво е станало, нови времена ли са настъпили? Не — помисли си той. — Не е причината във времената. Тоест не само в тях… А може би детето ми е вундеркинд? Все пак има и вундеркинди. Аз съм баща на вундеркинд. Чест, но и главоболия, и то не толкова чест, колкото главоболия, а и в края на краищата това изобщо не е чест… А ето тази уличка винаги съм я обичал, защото е най- тясната. Така, а ето и уличен бой. Правилно, при нас без това не минава, изобщо не можем без него. При нас е така открай време. И двама срещу един…“
На ъгъла имаше уличен фенер. В осветеното пространство гизнеше кола с брезентов покрив, а до нея двамина с блестящи шлифери превиваха към паважа трети — мокър, с черни дрехи. Тримата напрегнато и тромаво тъпчеха на място върху гладката каменна настилка. Виктор спря, после се приближи. Не му беше ясно какво всъщност се случва. Не приличаше на уличен бой — никой не биеше никого. Още по-малко наподобяваше боричкане от излишък на младежки сили — не се чуваха разпалени провиквания и конско цвилене… Третият, облеченият в черно, изведнъж се изтръгна, падна по гръб и двамата с шлиферите веднага се хвърлиха върху него. В същия момент Виктор забеляза, че вратите на колата са отворени и си помисли, че този, черния, или неотдавна са го измъкнали оттам, или се опитват да го вкарат вътре. Приближи се съвсем до тях и извика:
— Оставете го!
Двамата с шлиферите се обърнаха едновременно и няколко секунди гледаха към Виктор изпод нахлупените си качулки. Виктор успя да забележи само, че са млади и са отворили усти от напрежение. После те с невероятна бързина скочиха вътре, затръшнаха вратите, колата изрева и изчезна в тъмнината. Човекът в черно бавно се изправи и след като го огледа отблизо, Виктор отстъпи крачка назад. Това беше пациент на лепрозориума4 — „мокрец“ или „очилатко“, както ги наричаха заради жълтите кръгове около очите — с плътна черна превръзка, закриваща долната половина на лицето му. Той дишаше мъчително тежко, страдалчески мърдайки вежди. По плешивото му теме се стичаше вода.
— Какво стана? — попита Виктор.
Очилаткото гледаше не в него, а малко встрани, очите му се бяха ококорили. Виктор понечи да се обърне, но в този момент нещо го тресна в тила и когато дойде на себе си, установи, че лежи по гръб под водосточната тръба. Водата — топла и ръждива на вкус — шуртеше в устата му. Плюейки и кашляйки, той се отмести и седна, опирайки гръб на тухлената стена. Водата, насъбрала се в качулката, се изля в яката му и запълзя по тялото му. В главата му звънтяха и кънтяха камбани, ехтяха тръби и биеха барабани. Сред този шум Виктор видя пред себе си слабо, тъмно лице. Познато. „Виждал съм го някъде. Още преди да изтракат челюстите ми…“ Той размърда език и го прекара по челюстите си. Зъбите му бяха в ред. Момчето събра шепа вода под тръбата и я плисна в очите му.
— Достатъчно, драги — каза Виктор.
— Стори ми се, че още не сте се съвзели — рече сериозно момчето.
Виктор мушна внимателно ръка под качулката си и опипа тила си. Имаше подутина, но нищо страшно — никакви раздробени кости, дори нямаше кръв.
— Кой направи това? — попита замислено той. — Надявам се, не ти?
