правителствения сенат.“ И още: 19.04. „Гнусен като угарка в писоар“. И на 3.05: „От нищо не се остарява така, както от предателството“.
А ето го и деня, когато започнах да измислям съвременните приказки.
„27 май 1972 година. История за работника новодомец. При него работят паркетаджия, хамалин, водопроводчик, всичките са кандидати на науките. Паркетаджията е прищипал пръста си в паркета, хамалина са го заградили с шкафа, водопроводчикът е пил еликсир вместо водка и е станал невидим. Има и дух, покровител на домашното огнище. И строител, зазидан във вентилационната шахта. И идва Катя.“
Това още не са „Съвременните приказки“, щеше да мине още доста време до тяхното написване. Така и не успях да се справя с този сюжет и сега дори не си спомням: какъв е тоя новодомец? защо има домашен дух? какъв еликсир?
Или още един сюжет от онова време.
„28.10.72. Човекът (фокусник), смятан от всички за извънземен“. В ония времена всички направо бяха полудели по летящите чинии. Говореше се само за братята по разум, за Баалбекската веранда и скалните рисунки от Тасили. И тогава измислих историята за човека, който си живял и за нищо подобно не мислел, фокусник по професия, при това много добър. Обаче изведнъж забелязал, че му се обръща някакво обезпокоително внимание. Съседите от блока подхващат с него странни разговори, кварталният се отбива, интересува се от сценичния му реквизит и мъгляво разсъждава за закона за запазване на енергията. „Това изчезващо яйце — казва той — не се съгласува при вас, гражданино, със съвременните представи за законите за запазването“. Накрая го викат в личен състав, а там при кадровика седи някакъв гражданин, уж познат, но едноок. И кадровикът започва да разпитва моя герой: колко църкви има в родния му град Забубенск, а на кого е издигнат паметник на централния площад, а дали си спомня колко на брой са прозорците на фасадата на градския съвет. А героят, разбира се, нищо не помни и атмосферата на подозрителност все повече се сгъстява, като край него вече подхващат разговори за принудителен медицински преглед… Така и не успях да измисля как завършва цялата история, понеже охладнях към нея. И сега ми е много жал.
На втори ноември е записано: „Не работих, страдам от търбух“, а на трети — краткото: „Нищо и половина“.
С топла тъга прелиствах работния си дневник, страница след страница.
„Човекът е дребна душица, обременена от труп. Епиктет.“
„Цвете на уханната прерия — Лаврентий Палич Берия.“
„Против кого другарувате“.
„Ректална литература“.
„Пръскат светлина само онези науки, дето спомагат за изпълнението на началническите предписания. Салтиков-Шчедрин.“
„Произвеждаше спирт от ноктите на алкохолиците“.
А, ето отново за „Съвременни приказки“:
„Котаракът Елегант. Куче с фамилия Верни, на галено Верка. Момчето вундеркинд, очилатко, чете «Кубичните форми» на Ю. Манин; обича да пее песни на Висоцки, когато мие чиниите. Дванайсет години по осмичната бройна система. Цитира трудовете на Илич-Святич. Котаракът сутрин, след като се върне от спявката, пере ръкавици. Учат кучето да не сумти, да не мляска и да използва нож и вилица, когато се храни. То демонстративно напуска масата и шумно, обидено гризе кокал до стъпалата, водещи към входа. Котаракът Елегант за някакъв гостенин: Този Петровски-Зеликович прилича на нахалния булдог Рамзес, дето пролетта му издрах до кръв муцуната, защото ми се лепна.“
Още фрази:
„Бъркаше сантименталните със сименталите“2.
„Мария Павловна, като съпруга на Островски, шестнайсет години бе носила това кожено палто, което купих от нея, а когато се заех да го почиствам намерих три въшки — едната беше стара, че и ингилизки говореше…“.
Пъхнах останалите папки и книжа в шкафчето и се преместих зад бюрото. Понякога ме прихваща и като взема старите си ръкописи или дневници, започва да ми се струва, че точно това е истинският ми живот — листата, покрити с драскулки, чертежите, на които изобразявах кой къде стои и къде гледа, откъслечните фрази, заявките за сценарии, черновите на писмата до инстанциите, по-нататъшните разработки на планове за произведения, които никога няма да бъдат създадени, тези еднообразно сухи бележки: „Готови 5 стр. Вечерта напр. 3 стр.“ А съпругите, децата, комисиите, семинарите, командировките, есетрата по московски, приятелите-лапацала и приятелите-борсуци — всичко това е сън, фата моргана, мираж в сухата пустиня, и не се знае било ли е, или не е било.
И ето един хубав сюжет. Кой знае защо липсва точна дата, от началото на седемдесет и трета година е.
…Курортно градче в планината. Близо до градчето има пещера. Вътре, в издълбана в скалата вдлъбнатина се стича Жива вода — кап-кап-кап. За година се събира само една епруветка. Само пет човека в света знаят за това. Докато пият тази вода (по един напръстник годишно), те са безсмъртни. Но за това случайно узнава шести човек. А Живата вода стига само за петима. А шестият е брат на петия и приятел от училище с четвъртия. А третият, жената Катя, горещо е влюбена в четвъртия и ненавижда втория заради подлостта му. Заплетено кълбенце. А шестият, на всичко отгоре, е голям алтруист и смята, че нито той, нито останалите петима са достойни да бъдат безсмъртни…
Помня, че не написах тази повест, понеже се оплетох. Системата на отношенията им прекалено се усложни, престана да се побира във въображението ми. А можеше да стане много напечено: и следенето на шестия, и заплахите, и покушенията, и всичко с такава философско-психологическа мая, че накрая моят алтруистичен пацифист се превръщаше в такъв лют звяр, да му се ненагледаш, като всичко е заради принципите му, заради възвишените му намерения…
Докато четях нахвърляните записки по този сюжет, в антрето се разнесе звън. Дори трепнах, но моментално бях обзет от радостно предчувствие. Хукнах към антрето, като в движение чехлите ми паднаха и ги грабнах. Точно така, беше дошла тя, моята добра, дългоочаквана вълшебница, Клавочка, покрита със сняг и поруменяла от студа. Влезе, зъбките й блеснаха, когато ме поздрави, и се насочи право към кухнята, а аз вече тичах за паспорта, отново губейки чехлите си, и излезе, че от литературната консултация за рецензиите на техния бездарен самотек ми се полагат сто деветдесет и шест рубли с думи и единадесет копейки с цифри. Както винаги, върнах на Клавочка една рубла, тя, както винаги, първо отказваше, а после, както винаги, я взе с благодарност и аз, както винаги, на прощаване й казах: „Наминавайте по-често, Клавочка“ а тя ми отвърна: „А вие пишете повече“.
Освен парите Клавочка остави на кухненската маса продълговат, изпъстрен с лепенки и марки, обрамчен с червено, бяло и синьо плик на въздушната поща. Пишеха ми от Япония. „За господин Ферикс Арександрович Сорокин.“ Взех ножицата, отрязах крайчето на плика и извадих два листа тънка оризова хартия. Пишеше ми някой си Рю Таками, на руски.
„Токио, 25 декември 1981 година. Многоуважаеми господин Ф.А. Сорокин! Ако ме помните, запознари се през пролетта на 1975 година в Москва. Бях в японската деригация на писателите, Вие седяхте до мен и любезно ми подарихте наша книга «Съвременни приказки». Книга много ми хареса веднага. Неведнъж обръщах в наше издателство «Хаякава» и в списание «Сай-Фай-мегъдзин», но наши издатели са консервативни. Но сега благодарение на това, че Вашата книга се ползва с успех в САЩ, накрая наше издателство станали обръща внимание на Ваша книга и изглежда да има намерение да издава Вашата книга. Това значи, че нашата издателска култура е под силното влияние на американска култура и това е нашата действителност. А както и да е, това ново направление в нашия издателски свят е толкова радостно и за Вас, и за мен. По плана ми на работа завършвам превод на Вашата книга през февруари идната година. Но за съжаление аз не разбират някои думи и изрази (Вие ще ги намерите в приложението). Бих искал да помоля Вас помощ. В началата на всяка приказка е цитирано фрази от произведения на различни писатели. Ако нищо не Ви попречи, моля Ви да ми съобщите в какви места в тях ще мога да ги намеря. Искам да запозная Вас и литературната Ви дейност с наши читатели колкото се може по-подробно, но за съжаление сега съвсем нямам последни новини за тях. Много бих се радвал, ако ми съобщите сегашното положение на Ваша работа и живот и изпратите Ваши снимки. И аз желая да чета статии и критики за Вашата литература и
