разузнаването от епохата Мейджи“… все тая, нито тогава, нито след това имах време да прочета всичко.
Третата библиотека я дадох на Паранайския дом на културата, когато през петдесет и пета година се връщах от Камчатка на континента.
И как се реших тогава да подам рапорт за уволнение? Та тогава бях господин Никой, нищо не умеех, изобщо не бях обучен за цивилния живот с капризната ми жена и със скрофулозната Катка, овесени на шията ми… Не, никога не бих рискувал, ако имах поне малки перспективи в армията, а нали тогава бях млад, честолюбив, страхувах се да си представя, че години наред ще си остана все същият лейтенант и преводач във все същата дивизия.
Странно е, че никога не пиша за онова време. Та това е материал, който би бил интересен на всеки читател. Ще се граби като топъл хляб, особено ако се пише с оня мъжествен съвременен стил, който лично аз отдавна не понасям, но кой знае защо много се харесва на всички читатели. Например:
„Палубата на «Коней-мар» беше хлъзгава и миришеше на развалена риба и кисела ряпа. Стъклата на рубката бяха счупени и залепени с хартия…“
(Тук е важно колкото се може по-често да се повтаря „бяха“, „беше“, „бе“. Стъклата бяха счупени, мутрата беше разкривена…)
„Валентин, придържайки на гърдите си автомата, се намъкна в рубката. «Излез, Сентьо» — рече строго той. При нас се измъкна шкиперът. Той беше стар и прегърбен, с голо лице, под брадата му стърчаха редки бели косми. Беше вързал на главата си кърпа с червени йероглифи, отдясно на синята куртка също имаше йероглифи, само че бели. Краката му бяха обути с топли чорапи. Шкиперът дойде при нас, кръстоса ръце пред гърдите си и се поклони. «Попитай го дали знае, че е навлязъл в наши води» — заповяда майорът. Аз попитах. Шкиперът отвърна, че не знае. «Попитай го знае ли, че ловът в границите на двайсеткилометровата зона е забранен» — заповяда майорът…“
(Важно е и това „заповядал, заповядал, заповядал…“)
„Аз попитах. Шкиперът отвърна, че знае, и бърните му се раздалечиха, оголвайки редки пожълтели зъби. «Кажи му, че арестуваме кораба и екипажа му» — заповяда майорът. Аз преведох. Шкиперът бързо закима, а може би главата му затрепери. Той отново долепи кръстосани длани към гърдите си и заговори бързо и неразбрано. «Какво казва?» — попита майорът. Доколкото разбрах, шкиперът молеше да пуснем шхуната. Казваше, че те не могат да се върнат у дома без риба, че всички ще измрат от глад. Говореше на някакъв диалект, вместо «ки» казваше «кси», вместо «цу» — «ту», беше много трудно да го разбере човек…“
Понякога ми се струва, че съм способен да пиша с километри такива неща. Но най-вероятно не е така. Можеш да разтеглиш до километри само онова, към което си напълно равнодушен.
След седмица, когато се разделяхме, шкиперът ми подари томче на Кикитукан и „Човекът-сянка“ на Едогава. Ето ги тук, стоят една до друга, Паранайският дом на културата нямаше нужда от тях. „Човекът- сянка“ е първата японска книга, която прочетох от начало до край. Харесвам Хираи Таро, неслучайно е взел псевдонима Едогава Рампо — Едгар Алан По.
А четвъртата библиотека остана при Клара. И господ да ги прости и Клара, и библиотеката. Ох, напразно, съвсем напразно се ровя в това. Колко пъти съм се заричал дори мислено да не се слагам в един кюп с онези, които се смятат за унижени и оскърбени. И без това вечно съм длъжен някому, не съм изпълнил обещанието си, подвел съм някого, разрушил съм нечии планове… и дали не е защото се изживявам като велик писател, комуто всичко е позволено?
И като се сетих за тази си вечна прокоба, тутакси иззвъня телефонът и нашият председател Фьодор Михеич с едва доловимо раздразнение в гласа ме попита кога смятам най-после да отида до улица „Банная“.
„Що за нехайство, Феликс Александрович“, каза ми той. „За четвърти път ти се обаждам и все тая. Не е като да те емнат теб, драскача, да сортираш гнило цвекло на зеленчуковата борса. Това е работа за учени, доктори на науките, а теб просто те молят да отидеш до «Банная» с десет машинописни странички, от които няма да ти се скършат ръцете. И това не се прави за развлечение, каза той, не е нечия глупава прищявка, нали лично ти гласува за това да помогнем на учените, на тия лингвисти, кибернетици и математици… ти не спази… подведе… разруши… въобрази си, че си…“
Какво ми оставаше? Отново обещах, че ще отида, ще отида още днес, след което отсреща с дрънкащо укорителен гръм и трясък затръшнаха слушалката. Припряно излях в чашата останалото в бутилката вино и го изпих, за да се успокоя, като си помислих с отчайваща яснота, че вчера не трябваше да купувам това скапано вино, а коняк. Или, още по-добре, пшенична водка.
А цялата работа беше там, че още миналата есен нашият секретариат реши да удовлетвори молбата на някакъв институт, май на лингвистичните изследвания, и всички московски писатели да представят в този институт по няколко странички от ръкописите си за някакви специални изследвания, за нещо, свързано с теорията на информацията, за някаква си езикова ентропия… Никой от нашите не вдяна за какво става дума, освен може би Гарик Агапян, за когото разправяха, че бил разбрал, но въпреки това не успял да обясни никому за какво става въпрос. Разбрахме само, че на този институт му трябва колкото се може по- голяма бройка писатели, а всичко останало е без значение: все тая беше колко ще са страниците, и какво ще е написано, трябваше само да се отиде на улица „Банная“ в работен ден и в работно време — от девет до пет. Тогава никой нямаше възражения, напротив, мнозина дори бяха поласкани да участват в научно- техническия прогрес, така че злите езици говореха, че отначало за приемната на „Банная“ имало опашки, дори със скандали. А после всичко някак се уталожи, забрави се и ето сега горкият Фьодор Михеевич веднъж месечно, та дори по-на-често пришпорва безотговорните като мен, засрамва ни и ни хока по телефона и при лични срещи.
Разбира се, няма нищо хубаво в това да лежиш като паднал дирек на пътя на научно-техническия процес, а от друга страна — нали сме хора, човеци: ту се озовавам на „Банная“ и се сещам, че е редно да намина, но не нося със себе си ръкопис; ту ръкописът е под мишницата ми и поемам към „Банная“, но по някак странен начин не пристигам там, а на съвсем друго място, в Клуба. Обяснявам си всички тези загадъчни девиации с невъзможността да се възприемат с нужната сериозност както тази, така и много други инициативи на нашия секретариат. Ама каква езикова ентропия може да има при нас, на Москва-река, моля ви се? И най-вече какво общо имам аз с това?
Но явно няма отърваване, така че се залових да издирвам папката, в която, доколкото си спомнях, бях сложих черновите по-миналата седмица. Папката обаче не изплува на повърхността и в този миг се сетих, че тогава възнамерявах да отскоча до улица „Банная“ от редакцията на „Чуждестранен инвалид“, където бях отишъл с Кап-Капкович при Нос-Но-сович да се разправяме за едни статии. Обаче на връщане от „Инвалида“ не стигнахме до „Банная“, а всички заедно се озовахме в ресторант „Псков“. Така че сега май нямаше смисъл да търся въпросната папка.
Но, слава богу, вече отдавна не страдам от липса на чернови. Станах с пъшкане от креслото, отидох при най-отдалечената секция на библиотеката и отново с пъшкане се настаних до нея право на пода. Ах, колко много движения мога да правя само пъшкайки — както движения телом, така и движения духом.
(С пъшкане ставаме от сън. С пъшкане сменяме завивките. С пъшкане се заемаме с мислене. С пъшкане ще чуем стъпките на стихията на огъня, но вече ще сме готови да управляваме вълните на пламъка. С пъшкане. Това май беше от „Упанишадите“. А може и да не е съвсем от „Упанишадите“1. А може и да няма нищо общо с тях.
Отворих с пъшкане вратичката на долното шкафче и върху коленете ми се изсипаха папки, тетрадки по всичкология с разноцветни мушамени подвързии, с пожълтели, гъсто изписани листа, захванати с ръждиви кламери. Взех първата попаднала ми вехта папка — с очупени ъгли, само с едно мръсно ширитче, с многобройни полуизтрити надписи на корицата, сред които разчетох само някакъв странен шестцифрен телефонен номер с буква и един ред йероглифи, изписани със зелено мастило: „Сейнен дзидай-но саку“ — „Творби от юношеските години“. Не бях надниквал в тази папка от петнадесет години. Все много стари неща, от времето в Камчатка, че и отпреди това, от времето в Казан, във ВИП-а — откъснати листове от тетрадки с карирани листа, саморъчно направени тетрадки, зашити с груб конец, отделни листове грапава жълтеникава опаковъчна хартия или просто овехтяла до невъзможност хартия, и всичко беше писано на ръка, без нито една буква на пишеща машина.
„Навъсеният негър изтика от кабинета креслото с човешката развалина. Шефът затвори плътно вратата след него…“
