Какъв негър? Каква развалина? Нямам никакъв спомен.
„— Между другото, забелязахте ли случайно дали сред болшевиките има китайци? — внезапно попита шефът.
— Китайци ли? Ъъъ… Май имаше. Китайци, корейци или монголци. Жълти някакви…“
Да, да, да, да, да! Сещам се! Имах такъв политически памфлет… Не. Нищо не помня.
„Крепостта падна, но гарнизонът победи.“
Така.
„— Видям та! Видям та! — изрева Заешки Яйца, когато откри видимия противник… И отново изстрел от тъмата горе…“
Ааа, ами това е от превода ми на Киплинг, от „Stalky and Co“. Хиляда деветстотин петдесет и трета година. Камчатка. Аз седя в щаба и превеждам Киплинг, защото поради липсата на видим противник преводачът си няма друга работа.
„Заешки яйца“ — „Rabbit’s Eggs“. И няма защо да се подсмихвате, приятели. Ако Киплинг беше имал предвид същото, което се върти в ума ви, щеше да напише „Rabbit’s Balls“. Да, сещам се, че доста се поизмъчих с тоя превод, но за мен това беше чудесна школовка, защото за преводача няма по-добра школовка от талантливото произведение, в което се описва съвсем непознат свят, конкретно локализиран в пространството и времето…
А ето го и „Случай по време на караул“. Също от петдесет и трета година, пак в Камчатка.
„Впоследствие Беркутов, часовият при входа на караулното помещение, изобщо не можа да се сети кое точно го накара да застане нащрек и да стисне оръжието още по-здраво, вслушвайки се напрегнато в неразличимите шумове на топлата юлска нощ. Просто с шумоленето на листата, със звука от собствените му стъпки се беше смесило…“ — е, и така нататък. Накратко, под прикритието на нощта бяха издебнали и нападнали часовоя и той, неспособен да даде отпор, бе предизвикал огъня срещу себе си.
Тогава в литературните си възгледи бях голям моралист, при това не просто моралист, а вдъхновен бард на воинския устав. Ето защо, другари войници, главното в този конкретен „Случай по време на караул“ бе следното:
„Как можа да се случи така, че точно Линко, който така добре познаваше уставите, допусна такова най- грубо нарушение на уставите за гарнизонна и караулна служба? А ти, Беркутов? Нима не се оказа зяпльо, като не забеляза къде отиде Симаков? И всички ние — как така не забелязахме, че Симаков не беше с нас, когато караулът беше вдигнат по тревога?“
Колко е странно да се препрочита всичко това днес! Същото е като да ти разправят с умиление как като си бил на три годинки не си устискал и си се наакал пред цяла сюрия гости. Ама тогава не съм бил на три, а на цели двадесет и осем годинки. Обаче съм копнеел да зърна името си на корицата, да се почувствам писател, да покажа, че съм белязан като любимец на музите и Аполон! И колко горчиво бе разочарованието ми, когато „Суворовски натиск“, Господ здраве да му дава, ми връчи обратно ръкописа под претекст, че този „Случай по време на караул“ не е типичен за нашата армия! Свещени думи. През живота си съм бил караулен едно двеста часа и само веднъж към шумоленето на листата, шума на собствените ми стъпки и особено към съненото проскърцва-не на клоните се примесиха странични звуци, а именно някой напористо и страшно напираше през ограждението от бодлива тел в непрогледната тъма, без изобщо да реагира на отчаяните ми крясъци: „Стой! Кой идва? Стой, ще стрелям!“ Довтасалото след изстрелите началство откри заплел се в бодливата тел козел, убит на място. В яда си обещаха да ме тикнат в ареста, но после ми се размина…
Не, няма да им дам да препарират моя „Случай по време на караул“. Нека си лежи. И отново си помислих колко е тъпа все пак тази инициатива с езиковата ентропия, щом им е все тая какво ще анализират: „Случай по време на караул“ или креслото с човешката развалина.
Оставих настрана „Творбите от юношеските години“ и взех друга папка, вече съвсем модерна, с добре запазени, акуратно вързани ширити. На корицата беше залепен бял етикет с надпис: „Откъси, непубликувано, сюжети, планове“.
Отворих папката и моментално налетях на разказа „Нарцис“, написан през петдесет и седма година. Много добре помня този разказ. Действащите лица са доктор Лобс, Шуа дьо Гюрзел, граф Денкер, баронеса Люст… Споменават се: Карт дьо Шануа, „пълен идиот, станал завършен импотент на шестнадесетгодишна възраст“, както и Стела Буа-Косю, родната леля на граф Денкер, садистка и лесбийка. А квинтесенцията на разказа е в това, че споменатият Шуа дьо Гюрзел, аристократ и могъщ хипнотизатор, се сблъсква с отражението си в огледалото, когато „погледът му беше изпълнен с желание, молба, властна и нежна повеля, призив към покорност и любов“. И тъй като „на волята на Шуа дьо Гюрзел не можеше да се противопостави дори самият Шуа дьо Гюрзел“, горкият нещастник безумно се влюбва в себе си. Като Нарцис. Адски елегантен и аристократичен разказ. „За негово щастие, след Нарцис бе живял и пастирът Онан. Така че графът живее сам със себе си, извежда се във висшето общество и кокетира с дамите, като вероятно буди у себе си приятна, възбуждаща ревност към самия себе си.“
Ай, ай, ай, каква маниерна, вулгарна, претенциозна плява! Не е за вярване, че това е покълнало в същото парченце на душата ми, откъдето след петнадесет години дойдоха и моите „Съвременни приказки“, от същото парченце на душата ми, от което израства сега моята Синя папка…
Не, няма да им дам моя „Нарцис“. Първо, защото го имам само в един екземпляр. Второ, защото никой не бива да знае, че Феликс Александрович Сорокин, авторът на романа „Другари офицери“ и „Равнение спрямо средата!“, да не говорим за сценариите и армейските очерци, пише още и разни порнографски фантасмагории.
Я по-добре да им дам това. Петдесет и осма година. „Корягини“. Пиеса в три действия. Действащи лица: Сергей Иванович Корягин, учен, на около 60 години; Ирина Петровна, негова съпруга, 45-годишна; Николай Сергеевич Корягин, негов син от първия брак, демобилизиран офицер, към 30-годишен. И още седем действащи лица — студенти, художници, курсисти от военната академия… Действието се развива в Москва, в наши дни.
„Аня: Слушай, мога ли да ти задам един въпрос?
Николай: Опитай.
Аня: А няма ли да се засегнеш?
Николай: Зависи… Не, няма да се засегна. За жена ми ли?
Аня: Да. Защо се разведе с нея?“
Много добре. Антон Павлович. Константин Сергеевич. Владимир Иванович. Най-важното е, че не е завършено и никога няма да бъде завършено. Точно това ще им дадем.
Оставих ръкописа зад гърба си, след което започнах да напъхвам и тъпча в шкафчето всичко останало, но в този момент се натъкнах на общата тетрадка с лепкава кафява подвързия, набъбнала от стърчащи, напъхани вътре листове. Дори се засмях от радост и й казах: „Ето къде си била, гълъбче!“ — защото това беше свидна, скъпоценна тетрадка, защото това беше моят работен дневник, изгубен миналата година, когато за последен път подреждах книжата си.
Тетрадката сама се разтвори в ръцете ми и вътре се оказа моят свиден цангов чешки молив, не някакъв си обикновен молив, а талисман; всички сюжети трябваше да се записват с този и никакъв друг молив, въпреки че, честно казано, той беше доста неудобен, защото беше сцепен на две места и графитът му хлътваше при по-непредпазливо натискане.
Излиза, че вече съвсем съм забравил, че тази тетрадка е започната на 30 март точно преди единадесет години. Тогава пишех повестта „Желязното семейство“ — за съвременните, мирновременните, така да се каже, танкисти. Писах я трудно, с кръв и пот беше написана тая повест. Сещам се, че няколко пъти ходих в командировки до различни армейски части, премръзна ми дясното ухо и все пак нищо не излезе. Повестта беше отхвърлена. Благодарен съм, че поне аванса не си взеха.
Прелиствах страниците с еднообразни записки.
„2-04. Напр. 5 стр. Вечерта 2 стр. Общо 135 стр.
3.04. Напр. 4 стр. Веч. 1 стр. Общо 140…“
При мен този признак е сигурен: ако не си водя други бележки, освен статистическите, значи работата върви или много добре, или на провал. Впрочем на 7.04. бележката беше странна: „Писах жалба до
