чекмедже на бюрото, което се заключва, ще извадим Синята папка и когато настъпи моментът, ще развържем зелените ширитчета.
Докато се отърсвах от снега и се преобличах с домашните дрехи, докато изпълнявах простичката си програма, не спрях да мисля как да процедирам с телефона. Изведнъж прозрях, че точно тази вечер могат да ми се обадят, нещо повече — трябваше да ми се обадят сума ти хора, включително такива, от които имам нужда. Но от друга страна, нали не се бях сетил за това, когато само преди половин час възнамерявах да прекарам вечерта в Клуба, пък и да се бях сетил, нямаше да сметна тези обаждания за достатъчно належащи. И в самия разгар на тези вътрешни борби ръката ми се пресегна сама и изключи телефона.
И у дома веднага стана твърде уютно и тихо, макар че зад стената някой продължаваше да дрънчи аматьорски на пианото и през отдушника на тавана долитаха гърлените звуци и бръщолевенето на магнетофонния бард.
И ето че моментът настъпи, но аз не бързах, а още малко погледах как по стъклото удря със сухо шумолене отвързалата се от чернотата пощръкляла фъртуна. Наистина жалко, че там, при другото ми аз, няма виелици. Впрочем там няма много неща. За сметка на това пък има много други, каквито няма тук.
Бавно развързах ширитчетата и отворих калъфката на папката. Бегло и хем с тъга, хем с радост си помислих, че рядко си позволявам това, пък и днес нямаше да си го позволя, ако не беше… кое? Фъртуната? Или Льоня Шибздата?
Нямах заглавие на титулната страница. Имах епиграф:
И на титулната страница беше залепена долнокачествена репродукция: замрял от ужас под надвисналите нощни облаци град на хълма, а около града и хълма се е увил исполински спящ змей с мокро проблясваща гладка кожа.
Но сега виждах не тази позната на мнозина картина, а онова, което не можеше да види никой освен мен в целия свят. Никой в цялата вселена. Отметнат върху облегалката на дивана, вкопчил ръце в ръба на бюрото, аз се взирах в мокрите, сиви и пусти улици, в градинките, с тихо креещите от влагата ябълки… оградите са се килнали, много къщи са със заковани врати и прозорци, под корнизите е плъзнала белезникава плесен, боите са избелели, и над всичко това властва само дъждът. Дъждът вали просто така, дъждът се сипе от покривите като фин воден прашец, дъждът се събира в мъгливи, усукани стълбове, които се влачат от стена към стена, дъждът с приглушено ръмжене изригва от ръждивите улуци… черно-сивите облаци бавно пълзят досами покривите, а по улиците няма хора, човекът е неканен гостенин на тези улици и дъждът никак не го обича.
Тук, в моя град, си имам десет хиляди човеци — глупаци, ентусиасти, фанатици, разочаровани, равнодушни, множество чиновници, военни, възпитани и почтени буржоа, полицаи, ченгета. Деца. Доставяше ми неописуема наслада да ръководя съдбите им, да ги въвличам в сблъсъци и в мрачните чудеса, в които ги бях забъркал…
Доскоро ми се струваше, че съм приключил с тях. На всеки бях отредил полагаемото, на всеки бях казал всичко, което мисля за него. И сигурно точно тази определеност постепенно се беше надигнала към гърлото ми, предизвикала бе това задушаващо безпокойство и недоволство. Имах нужда от още нещо. Трябваше да нарисувам още някаква, последна картинка. Но не знаех каква да бъде и понякога ми ставаше тъжно и страшно при мисълта, че никога не ще разбера това. Какво пък, може би никога няма да завърша тази си творба, а ще я обмислям, докато не изпадна в пълен маразъм, а може би и дори и след това.
Заклеваш ли се и занапред да мислиш и да измисляш неща за своя град, докато не изпаднеш в пълен маразъм, а може би и след това?
А къде ще ходя? Разбира се, че се заклевам, казах аз и разгърнах ръкописа.
2. БАНЕВ. В КРЪГА НА СЕМЕЙСТВОТО И ПРИЯТЕЛИТЕ
Когато Ирма — слаба, дългокрака, усмихвайки се учтиво, като възрастна, с голямата си уста с ярки като на майка й устни, излезе и затвори внимателно вратата след себе си, Виктор се зае старателно да запали цигара. „Тя не е никакво дете — мислеше си той стъписано. — Децата не говорят така. И това не е грубост, а жестокост, и дори не жестокост, а просто на нея й е все едно. Сякаш ни доказваше теорема — пресметна всичко, анализира го, съобщи ни делово резултата и се оттегли, развявайки плитки, съвсем спокойна.“ Превъзмогвайки неловкостта, Виктор погледна Лола. На лицето й бяха избили румени петна, ярките й устни трепереха, сякаш всеки момент щеше да заплаче, но, разбира се, не си и помисляше да заплаче — тя беше бясна.
— Виждаш ли? — рече тя гръмогласно. — Момиченце, сополанка… Как не! Нищо свято няма за нея, отвори ли си устата — винаги ще ме нагруби, сякаш не съм й майка, а парцал за миене на пода, в който може да си изтрие краката. Срам ме е от съседите. Мръсница, простачка…
Да, помисли си Виктор, а аз съм живял с тази жена, разхождал съм се с нея из планините, треперил съм, когато съм я докосвал, и съм помнил уханието й… Май даже съм се бил заради нея. И досега не проумявам какво си е мислела, когато й четях Бодлер? Направо удивително е, че успях да се измъкна от нея. Умът ми не го побира: как стана така, че тя ме изтърва? Сигурно и аз не съм бил кой знае какво. Предполагам, че и сега не съм, но тогава пиех дори повече от сега и при това се мислех за голям поет.
— На теб, разбира се, не ти е до това, къде ти — говореше Лола. — Животът в столицата, разните му там балерини, актриси… Знам всичко аз. Не си въобразявай, че ние тук нищо не знаем. И с пари си фрашкан, и любовници, и скандали… Ако искаш да знаеш, всичко това изобщо не ме интересува, не съм ти пречила, ти си живееше както си искаше…
Въобще прецаква я това, че говори твърде много. Като девойка беше тиха, мълчалива, тайнствена. Има такива девойки, които от рождение знаят как да се държат. Тя знаеше. Всъщност и сега си я бива, когато седи мълчаливо на дивана с цигара в ръка, изложила на показ коленете си… Или когато изведнъж сложи ръце зад тила си и се протегне. Сигурно това много впечатлява провинциалните адвокати…
Виктор си представи приятна вечер: тази масичка е преместена до онзи диван, бутилка, шампанското шуми във високите чаши, завързана с панделка кутия с шоколад и самият адвокат, опакован с колосана яка и папийонка. Всичко е както трябва и изведнъж влиза Ирма… Кошмар, помисли си Виктор. Леле, колко е онеправдана…
— Ти сам сигурно разбираш — продължаваше Лола, — че работата не е в парите, сега парите не решават всичко. — Тя се беше поуспокоила, румените петна се бяха разсеяли. — Знам, че по свой начин си честен човек, безразсъден и разпуснат, но не и злобен. Винаги си ни помагал, в това отношение нямам никакви претенции към теб. Но сега имам нужда не от такава помощ… Не мога да кажа, че съм щастлива, но не успя да ме направиш и нещастна. Ти си имаш свой живот, аз също. Между другото, още не съм старица, има още много време пред мен…
„Ще се наложи да взема момичето — помисли си Виктор. — Явно тя вече е решила всичко. Ако оставя Ирма тук, в къщата ще настане същински ад… Хубаво, а къде да я дяна? Бъди честен, каза си. Само честно. Тук трябва честно, това не са игрички.“
Той съвсем честно си припомни живота в столицата. „Лоша работа — помисли си. — Разбира се, мога да взема икономка. Това означава да наема постоянна квартира… Но не е там работата — момичето трябва да бъде с мен, а не с икономката… Разправят, че децата, възпитани от бащите си, са най-добрите деца. Освен това тя ми харесва, макар да е доста странно момиче. И изобщо — длъжен съм. Като честен човек, като баща. Пък и съм виновен пред нея. Но всичко това е литература. Ако все пак трябва да съм честен… Ако
