бърках. Костя Кудинов го изнасяха на носилка и големият асансьор беше отворен, за да го вместят вътре. Костя беше блед, чак зелен, и ту подбелваше мътните си очи, ту ги кривеше, изцапаната му уста беше вяло отпусната.
Отначало ми се стори, че Костя е в несвяст, и не бих казал, че това зрелище горчиво ме потресе или дори, че ме разстрои. С него бяхме само познати — съседи и членове на една и съща писателска организация, наброяваща няколко хиляди души. Веднъж преди около десет години, по време на някаква кампания, той публично се изказа против мен — разбира се, наговори празни, но доста хапливи приказки. Наистина после ми поднесе извиненията си, като каза, че ме е сбъркал с другия Сорокин, оня от детската секция, така че оттогава учтиво се поздравяваме, обменяме слухове и съжаляваме, че все не ни остава време да се видим като хората. Но иначе той, общо взето, не ми беше никакъв и освен това, след като го огледах, реших, че просто пак е прекалил с алкохола. Сиреч, ако всичко беше предоставено на равнодушната природа, сега трябваше да внесат поета Костя Кудинов в асансьора, плъзгащите врати щяха да се затворят, скривайки го от погледа ми, аз щях разбера от лекаря какво точно е станало, а вечерта щях да разправя за този малък инцидент в Клуба.
Обаче се оказа, че оня, който беше длъжен да управлява съдбата ми, все още е пълен със сили.
— Феликс! — рече Костя с толкова отчаян глас, че санитарите се заковаха на място, очаквайки продължението. — Господ те изпрати, Феликс…
В този миг той обели очи и млъкна. Обаче веднага заговори, когато санитарите, без да изчакват продължението, потеглиха. Говореше объркано, доста неясно, като от хриптене рязко минаваше на шепнене и постояноно настояваше на записвам, и аз, разбира се, послушно отворих папката, извадих писалката и записах отвътре на корицата „М. Соколники, Богородско шосе, авт. 239, Института, Иван Давидович Мартинсон, лекарство матусалин“. Тоест, сега ми предстоеше да се замъкна до другия край на Москва, да издиря на Богородско шосе някакъв неясен научен институт, а там да открия някой си Мартинсон и да го помоля да ми даде за Костя този матусалин. („Поне две-три капки… Не ми се потта, но въпреки това, да ти даде… Инак ще умра…“) После плъзгащите врати се затвориха и аз останах сам на площадката.
Ще бъда съвсем откровен. Не изпитвах никаква жал, а още повече желание да извършвам тези най- сложни еквилибристики в пространството и в личното ми време. От какъв зор? Какъв ми е този? Едва познат натряскан поет! Че и изказал се против мен — макар и по погрешка, ама „против“, а ме „за“! Аз, разбира се, сега не бих тръгнал да ходя никъде, включително и на улица „Банная“, понеже прекалено се бях разстроил и подразнил от случилото се. Но в този миг от апартамента на Костя излезе и застана до мен пред вратата на асансьора още един човек с бяла престилка. Ако се съди по слушалките и по очилата с рогови рамки — лекарят, добрият доктор Охболи с незапалена цигара „Беломор“ в край-чето на устните. И аз го попитах какво му е на Костя, и той ми отвърна, че при Костя има съмнение за ботулизъм, тежко отравяне с консерви. Изплаших се. Тровил съм се с консерви на Камчатка, за малко не умрях.
Двете половинки на вратата се раздалечиха, ние с лекаря влязохме в асансьора и аз го попитах, след справка със записките върху папката, дали този матусалин ще помогне на Костя. Лекарят ме погледна недоумяващо и аз му прочетох наименованието по срички: ма-ту-са-лин. Но лекарят не знаеше нищо за това лекарство и аз си направих извода, че матусалинът е ново и дори съвсем ново лекарство.
Разделихме се при линейката. Горкият Костя отпътува към новата болница в Бирюлево, а аз поех към метрото.
Продължаваше да не ми се ходи никъде. Признах си честно — беше нещо като прозрение, — че никога не съм изпитвал симпатия към Костя, този съвсем чужд, по същество глупав и бездарен човек. Наистина, ботулизмът му донякъде будеше съчувствие, но будеше и раздразнение, като с всяка минута раздразнението все повече надделяваше над съчувствието. За какъв дявол трябваше аз, един болен човек на възраст, да се влача през целия град до някакъв незнаен институт при някакъв незнаен Мартинсон за някакво незнайно лекарство, за което не е чувал дори лекарят… да бродя и да разпитвам, да търся, а после да се моля и да умолявам — нали самият Костя ми призна, че не му се полага… освен това сто на сто ще се разбере, че никакъв такъв институт не съществува, а дори да съществува, там няма никакъв Мартинсон… че всичко това, общо взето, са бълнувания на Костя, негови видения в безсъзнателен унес, нали човекът се е натровил, при това сериозно…
Затъвайки в непочистения сняг, пързаляйки се на всяка крачка по скритите заледени ровини, аз си пробивах път към метрото, като си измислях все нови и нови оправдания, макар вече да бях съвсем наясно, че колкото повече оправдания си измислям, толкова по-сигурно кривата пътека ще ме преведе през цяла Москва отвъд Соколники при Иван Давидович Мартинсон, а после с трите капки скъпоценен матусалин обратно през цяла Москва — в Бирюлево, да спасявам абсолютно ненужния ми и несимпатичен поет Костя Кудинов…
Слава богу, метрото от нас до Соколники е без прекачвания, по това време (около два часа) няма много народ, така че аз се бутнах в ъгъла и затворих очи. Мислите ми поеха в донякъде по-различна — може да се каже професионална — посока.
За кой ли път си помислих, че литературата, дори най-реалистичната, само много приблизително съответства на реалността, когато става дума за вътрешния свят на човека. Пробвах да се сетя поне за едно литературно произведение, където героят, озовал се в моето или в подобно положение, би си позволил в някаква степен ясно, без никакви извъртания, да изрази нежелание да отиде. Читателят никога не би му простил това. Нищо, че героят все пак ще отиде, ще преодолее хиляди пречки и ще покаже чудеса от храброст, въпреки това образът му така и ще си остане опетнен от някаква нечистоплътност — в очите на читателя и особено в очите на издателя.
Общо взето, в нашите либерални времена на положителния герой му е позволено да притежава много недостатъци. Позволено му е дори да бъде пияница, дори да свие нещо, оставено без надзор (разбира се, не за лично облагодетелстване). Може да е лош баща и съпруг, мърляч и мухльо, може да е най-лекомисленият и повърхностен човек. Но на положителния герой му е забранено само едно нещо: практическата мизантропия. По-лесно е камила да мине през иглено ухо, отколкото един литературен герой да стане положителен, ако той, героят, си позволи равнодушно да подмине птиче с ранено крило. Така че, съгласно всички литературни норми — и наши, и чуждестранни, — излиза, че аз, Феликс Александрович Сорокин, в най-добрия случай съм нравствен инвалид.
Този извод ме развесели и ми оправи настроението. Първо, днес пак можеше да не ходя до улица „Банная“ под претекст, който не само е съвсем законен, но и високохуманен. Второ… Второ, първото е достатъчно. На връщане ще взема такси, слава богу, пари имам. Отскачам до Бирюлево, давам тоя матусалин и със същото такси отивам право в Клуба…
Започнах да задрямвам и в просъница си помислих колко странно наименование има все пак това най- модерно лекарство. Матусалин. Буди някакви асоциации. Турция. Кой знае защо — Близкия изток. Матусал5. Намерих лесно института. Автобусът спря срещу портала, от двете страни на който по протежение на пустата улица се точеше безкрайна висока ограда. На портала нямаше табела, а до стъпалата, водещи към входа, стоеше с ръце в джобовете някакъв мъж без палто, но с ушанка, чиито уши бяха вдигнати нагоре. Той ме погледна накриво, но не каза нищо и аз хлътнах в жегата на силно отоплената будка. Сигурно трябваше да си продължа по коридорчето, без да се оглеждам нито наляво, нито надясно, но аз не го мога това. Доближих лице до мъничкото прозорче и попитах с подмазвачески глас:
— Как да стигна до Иван Давидович Мартинсон?
Зад прозорчето сбръчкан старчок с опърпан кител пиеше чай от чинийката. Той остави бавно чинийката на масата, извади изпод масата зацапана фуражка с кант и прецизно я нахлузи върху плешивината си.
— Дайте си пропуска — рече той.
Казах, че нямам пропуск. Това признание потвърди най-лошите му опасения. Сякаш още от сутринта го бяха предупредили, че днес ще се опита да мине един без пропуск, та точно този в никакъв случай да не го пуска. Той се измъкна иззад масата, показа се в коридорчето и се изпречи пред турникета. Аз се размрънках и започнах да се моля. Колкото по-жално мрънках, толкова по-непреклонен ставаше жестокият старец и продължи така до мига, в който осъзнах, че препятствието пред мен е непреодолимо, така че без никакви угризения мога да запраша оттук право към „Банная“, а после и в Клуба. С наслада нарекох старчето дърт скапаняк и много доволен от себе си се извърнах и излязох. Да, ама не ми било писано!
— Не те пусна — констатира мъжът с ушанката.
