— Дърт скапаняк — обясних му аз.
И тогава мъжът, без някой да го е молил, с голяма охота ми обясни, че сега никой не минава през портала, защото там не пускат никого, така че всички минават през дупката в оградата, на стотина крачки оттук, тъй като не им се заобикаля по Богородско шосе, да вървят с километри покрай оградата. А така минаваш през оградата, през територията и пак през оградата и си при магазина за алкохолни напитки.
Какво друго ми оставаше да направя? Благодарих на добрия човек и спазих точно указанията му. От дупката в оградата през покритата със сняг огромна територия водеше добре отъпкана пътека. Вдясно на пътеката се извисяваше грама-дата на сграда, чието строителство беше преустановено, а отляво — пететажен корпус от бели тухли с широки като на училище прозорци. Изглежда, точно това беше институтът. Към него от пътеката се разклоняваше още една пътечка, също добре отъпкана.
При входа на института (широка ниска площадка и широка остъклена врата под широка бетонна козирка) трима мъже, пак без палта и с шапки-ушанки с щръкнали нагоре уши, разпечатваха контейнер, нашарен с чуждоезични надписи. Подминах ги, изкачих се по стъпалата и влязох във фоайето.
Това беше обширно помещение, облято от светлината на живачни лампи, и вътре беше пълно с хора, които според мен не правеха нищо, а просто стояха на групички и пушеха. Взел си поука, аз не попитах никого за нищо и тръгнах право към гардеробната, където се съблякох, запазвайки мрачното си и угрижено изражение и правейки всичко възможно папката ми да се набива на очи.
После се сресах пред огледалото и се изкачих по стълбите на втория етаж. Защо именно на втория, нямах обяснение, пък и никой не ми го искаше. И тук подът беше покрит с плочки, и тук блестяха живачни лампи, и тук стояха групички пушещи люде. Докато се оглеждах, забелязах един младеж, застанал встрани от останалите. Той също имаше мрачно и угрижено изражение и аз си помислих, че точно той едва ли ще ме разпитва кой съм, защо съм тук и имам ли това право.
Не грешах. Той разсеяно, дори без да ме поглежда, обясни, че Мартинсон най-вероятно е в своя клозет, демек на третия етаж веднага след скелетите вдясно, а номерът на клозета е трийсет и седем.
Не открих никакви скелети на третия етаж, не знам какво имаше предвид красноречивият младеж, а клозет номер трийсет и седем се оказа голяма и много светла стая. С множество стъкларии и примигващи светлинки, с виещи се по екраните, както си му е редът, зеленикави криви и миризма на изкуствен живот и разумни машини, а насред стаята, с гръб към мен, седеше някакъв човек и говореше високо по телефона.
— Зарежи! — громолеше той. — Какъв закон? Притисни го по-яко! Хайде стига! Какво общо има Ломоносов-Лавоазие? Най-важното е да го притиснеш по-яко!
После хвърли слушалката, извърна се към мен и изрева.
— Вървете в местния комитет!
Казах, че търся Иван Давидович. Той почервеня като домат. Беше огромен, широкоплещест мъжага с як врат и раз-чорлена прошарена коса.
— В местния комитет, казах! — изрева той. — От три до пет! А тук няма да водим разговори, ясно ли е?
— Изпраща ме Костя Кудинов — казах аз. Той сякаш се сепна.
— Костя ли? Какво има?
Обясних. Докато му разказвах, той стана, заобиколи ме и затвори плътно вратата.
— А вие всъщност кой сте? — попита той. Лицето му изгуби цвета си и сега той беше по-скоро блед. Избягваше да ме гледа в очите.
— Негов съсед съм.
— Това го разбрах — рече припряно той. — Питам вие кой сте…
Представих му се.
— На мен това име не ми говори нищо — заяви той и заби поглед в междувеждието ми. Очите му бяха черни, близки едно до друго, същинска двуцевка.
Ядосах се. По дяволите! Пак ме карат да се оправдавам!
— Между другото, и на мен вашето име нищо не ми говори — казах аз. — Обаче се довлякох при вас през цяла Москва…
— Имате ли някакъв документ? — прекъсна ме той. — Поне нещо…
Нямах документи. По принцип не нося такива. Той се замисли.
— Добре, сам ще се заема с това. В коя болница е, казвате? Аз повторих.
— Да му се не види… — измърмори той. — Наистина е в другия край на Москва… Хубаво, вървете си. Аз ще се заема.
Вътрешно кипнал, се извърнах, за да си вървя, и вече бях хванал дръжката на вратата, когато той изведнъж се усети.
— Мо-оля! — басово и многозначително произнесе той. — А ние как се озовахте тук? Без пропуск! Та вие дори нямате документи!
— Ами през дупката! — казах злъчно аз.
— През каква такава дупка?
— В оградата — изрекох отмъстително аз и излязох. Възроден.
На слизане по стълбите изведнъж ме втрещи ужасна мисъл: ами ако този кибритлия Мартинсон тъкмо сега се обажда по телефона и след миг към всички дупки в оградата хукнат охранители и дърводелци, и аз се озова в чувала на обкръжението, досущ като някакъв разгромен хитлеристки генерал, като Паулус… Не се стърпях и хукнах, като мислено не спирах да проклинам и Костя Кудинов с неговия ботулизъм, и куцата си съдба. Едва след като забелязах, че се обръщат подире ми, успях да се взема в ръце и се появих пред гардеробиера както подобава на един намръщено-угрижен човек с джобове, натъпкани с пропуски и документи.
Когато слязох по стълбите пред входа, кой знае защо се огледах. Сам не знам защо. И ето какво видях. Зад стъклената врата, опрял огромни длани в стъклото, с издадено напред бледо лице, внимателно ме гледаше в гръб самият Иван Давидович Мартинсон. Като вампир, сподирящ с поглед изплъзналата се жертва.
Срам ме е да си призная, но аз отново търтих да бягам. Въпреки калпавите си кръвоносни съдове. Въпреки търбуха си. Въпреки накуцването. Едва след като изскочих през дупката на Богородско шосе, най- после се обади възмутено чувството ми за собствено достойнство и аз преминах от бяг към нормален ход, закопчавайки якето и оправяйки килнатата си шапка. Никак не ми харесваше това приключение и особено не ми харесваше Иван Давидович Мартинсон, и продължих да проклинам Костя с неговия ботулизъм, и си давах клетва, че занапред никой и за нищо…
След всички тези премеждия не можеше и дума да става за ходене до улица „Банная“. Само в Клуба! Само там! В нашата ресторантска зала, облицована с кафяво дърво! В атмосферата на примамливите аромати! На моята маса с колосаната покривка! Под крилото на Сашенка… макар че не, днес е нечетен ден. Значи под крилцето на Альонушка! Правилно, и веднага трябва да й върна дълга, и да си поръчам сельодчица, която мазно лъщи, топи се в устата, нарязана на парченца, посипани със ситно накълцан пресен лучец, а гарнитурата към нея са три-четири пръхкави варени картофа с кубче масло, право от леденостудената вода, и тумбеста гарафа (не, не, без това няма да мине, днес съм заслужил)… и още мариновани гъбки, лигави, сочни, заедно с резенчета лук, и колкото е необходимо минерална вода… или бира?… не, минерална вода… А след като залъжем първия глад и разпалим същинския апетит, ще преминем към гъстата месна супа, каквато в нашия Клуб, за щастие, още не са се отучили да готвят. Тя ще ни бъде сервирана в матова метална съдина, тази кехлибарена на цвят гореща супа, от която се издига пара и под чиято повърхност се крият различни деликатесни меса и черни лъскави маслини… Леле, насмалко да забраня! Витото пшенично хлебче! Нашето прочуто клубно хлебче с „дръжка“, за която го държиш, пухкаво, меко хлебче с румена коричка… и ще трябва да взема две-три хлебчета за вкъщи. Е, а сега второто…
Но не успях да се насладя мислено на второто, защото изведнъж изпитах някакво неудобство, някакво притеснение и когато се върнах към действителността, открих, че вече пътувам с бясна скорост в метрото, а над мен са надвиснали пиша дългучи със сакове „Адидас“, а в процепа между тях ме фиксират през стъклата на очилата нечии светли очи. Само за секунда мернах тези очи, както и рижата скандинавска брадичка и белия шал между реверите на карираното палто, а после влакът забави скорост, дългучите затвориха процепа и моят наблюдател изчезна от полезрението ми.
