Стори ми се, че той ме гледа неприлично вторачено, сякаш нещо с дрехите ми не е наред или лицето ми е изцапано. За всеки случай аз дори проверих дали в бързането не съм си сложил шапката наобратно. Впрочем, когато след минута между дългучите отново се образува процеп, наблюдателят ми кротко дремеше на седалката, с кръстосани върху корема ръце — мъж на средна възраст с очила с метални рамки и карирано палто, каквито бяха на мода преди няколко години. Помня, че тези палта ме смайваха с това, че имаха две лица: от едната страна, например, бяха черни на сиви карета, а от другата — сиви на черни карета.
Този мимолетен епизод все пак ме отвлече от гастрономическите ми видения и аз, кой знае защо, се сетих как лежах в болница и цял месец ме храниха с чудовищно безвкусна, специално преварена храна, от която ме хвана такава депресия, че лекарите в края на краищата разрешиха на Катка да ми донесе студено печено пиле. А за това какво предстои в това отношение на натровения Костя, направо не ми се мислеше. Пък и нямах време за подобни мисли, защото влакът спря на спирка „Кропоткинска“ и аз се забързах към изхода.
Недовиждащата дежурна на вратата на Клуба ми поиска писателската карта и аз за кой ли път се опитах да й обясня, че вече четвърт век съм писател и поне от пет години минавам покрай нея, дъртата вещица. Тя не повярва на нито една моя дума, но в този момент чичо Коля се обади с ниския си протяжен глас:
— Свой човек е, Маря Трофимовна!
И аз бях пуснат да вляза.
Докато си приказвахме с чичо Коля за времето, аз подчертано бавно свалих дрехите си, взех от парапета листа на клубния вестник, като оставих вместо него една паричка, сресах косата и мустаците си, кланяйки се на отраженията на познатите, изникващи в дъното на огледалото, а после, като продължавах да отвръщам с поклон на поклоните, изпълвайки се с топлото усещане за уют, загърбил всичко, причиняващо неудобство и тревога, бодро закрачих към залата на ресторанта.
А после всичко тръгна по програма, с едно-единствено отклонение — нямаше мариновани гъби. Докато дояждах гъстата месна солянка, към масата ми започна да се присламчва обичайната компания. Първи дойде Гарик Аганян, на който след час му започваше семинарът. Затова той не си поръча пиене, а нещо колкото да не е без хич. Не успяхме да си кажем и две думи, когато откъм масата в далечния ъгъл тръгна към нас Жора Наумов. В едната си ръка държеше полупразна гарафа, а в другата чиния с остатъци от столична салата. Разбра се, че днес сутринта се е отбил в Москва, пътьом от Краснодар за Талин. Разбра се, че на юг има изгледи за добра реколта, а що се отнася до останалото, то както винаги си е в божиите ръце. И тутакси на нашия хоризонт изникна и Валя Демченко, стиснал под мишница новото си бастунче с дръжка във вид на лъвска лапа.
Обсъдихме бастунчето, поговорихме си за реколтата на зимните сортове пшеница и за миналогодишното нашествие на филоксерата6; Гарик, чертаейки с вилица по покривката, ни обясни как трябва да се разбира появилата се в централната преса малка статия, озаглавена „Дупка във Вселената“, след което аз разказах за днешните злощастия на двама ни с Костя Кудинов.
Това мое съобщение предизвика вяла и не съвсем очаквана от мен реакция. Гарик промърмори с пренебрежение:
— Нищо, ще изплува, лайното не потъва.
Валя лениво цитира стария, измислен от него самия майтап за Костя:
— Вчера в Бялата зала помощник-председателят на Чуждестранната комисия, другарят Кудинов, взе група писатели от Парагвай (пауза) за група писатели от Уругвай…
А Жора Наумов, докато разглеждаше света през чашката с водка, ни преразказа изказването на студента от Литературния институт Костя Кудинов — в ония времена румен, кипящ от енергия трезвеник — на общото събрание на курса през незабравимата хиляда деветстотин четиридесет и девета година. Когато Жора приключи разказа си, всички помълчаха, а после Валя попита с интерес:
— А ти какво?
— Какво какво? — рече агресивно Жора. — Исках да го напердаша, обаче той тогава беше як като бик, щангист с разряд, нали разбираш, пък на мен и двата ми крака са простреляни, тогава се кандилках между двете патерици като старчески топки между нозете…
— Ама после, когато хвърли патериците, през благословената петдесет и девета… дали тогава не ти се извини случайно?
— Е как! Дори ми посвети стихове. В „Литературен вестник“. Като Пушкин, за приятелството в лицея…
— „Бъди себе си, татарино“, а? — предположи злъчно Валя.
Похилихме се, впрочем не много весело, и се заприказвахме за поезия, а после разговорът някак незабележимо се прехвърли към улица „Банная“.
Стана ясно, че всички освен мен вече са ходили на „Банная“.
Дисциплинираният Гарик беше отишъл там веднага, още през октомври. Абсолютно нищо интересно. Доста допотопна машина, може би ЕС-1020, а може би просто някакъв „Минск“, от по-мизерните. Седи някакъв безделник с черен халат, взема ти ръкописа и лист по лист го пъха в един процеп. На дисплея светват цифри, след което спокойно можеш да си вървиш вкъщи.
Жора, който беше ходил там в навечерието на Нова година, възрази, че нямало никаква машина, ами имало някакви сиви шкафове, безделникът не бил с черна, а с бяла престилка и вътре миришело на печени картофи. Общо взето глупости, мамят трудещите се.
— Ако искате да знаете моето мнение — каза Жора Наумов или по-точно Гирш Наумович, — всичко е много просто: някакъв евреин от Академията на науките е преметнал нашия Фьодор Михеич и сега точи докторската си дисертация от нашата трудова пот.
В отговор на тази антисемитска атака, Валя Демченко възрази, че това би било половин беда, а истинското нещастие, с тайнствен вид съобщи той, се състои в това, че вече много години се разработва кибернетичен редактор. Дар от учените за писателите. Като взаимопомощ. Самият робот-редактор вече е създаден и сега само го дресират върху нашите ръкописи. И когато тази машина влезе в строя, ето тогава ще настъпи краят на всички ни, защото тя ще коригира не само правописните грешки и стила, но ще вижда и два метра под текста. И веднага ще определи кой кой е и защо.
Погледнах с уважение Валя, долавяйки в неговите вдъхновени брътвежи фин нюанс на някакво благородно безумие, което ми е близко като нагласа. Гарик открито се кискаше, а Жора, този здраво стъпил на земята човек, попита откъде Валентин изобщо знае всичко това.
— В очите! — проникновено рече Валя. — Трябва да гледаш човека в очите, чичовото! Не каква му е престилката, черна или бяла, а в очите! Щом го погледнах в очите, веднага разбрах всичко!
Гарик му наля бира и Валя продължи. Оказа се, че роботът-редактор, бил само зората на новата ера. Това е тромава, стационарна и скъпа машина. А вече идва времето, ако искате да знаете, чичовите, на специалните пишещи машини, засега само за нас, прозаиците. В тези машини са монтирани електронни цензурни ограничители. Представяте ли си? Тракаш с два пръста думата „гъз“, а върху хартията се отпечатва: „задни части“, „пета точка“, „задник“ или в най-краен случай „г“ с три точки.
И в този миг сред нас се появи Петка Скоробогатов с прякор Съюзния Охльо. Преди миг го нямаше и ето че сега седи между Гарик и Валя и си сипва водка от моята гарафа. Както обикновено, очите му са възпалени и шарят и, както обикновено, по лицето му са избили червени петна и кожата му се лющи.
Както винаги, той се пръскаше по шевовете от новини и слухове, които отначало изглеждаха верни и важни, но след пускането им на свобода веднага се разваляха и се превръщаха в лъжи и фукни. Стана невъзможно да се разговаря и ние от мъка започнахме да слушаме.
Като начало той съобщи, че що се отнася до улица „Банная“ разполага с най-достоверни слухове право ОТТАМ. (Дебелият му показалец посочи тавана.) Валя правилно казва, че сега всичката работа се прехвърля на машините, защото корупцията е изпила кръвчицата на всички и на никого не може да се вярва. Вече са задействали и кадровата машина и тя е дала указание да бъдат свалени всички директори на издателства и всички главни редактори в Москва. Той, Петка Старобогатов, затова няма да бърза да подписва двата договора, дето са му пратили тия дни. Защо? Ами защото няма смисъл. И без това ще бъдат назначени нови директори и нови главни редактори и договорите ще се преразглеждат…
— Вие не ме прекъсвайте, защото утре заминавам за Замбия, тепърва трябва да ми бият ваксини, а вие постоянно ме прекъсвате… Искам да ви обясня за „Банная“. Машината там е специална. Тя показва таланта. В абсолютни единици. Знаете ли Сашка Толкоников какви ги надроби? Пробута на машината им пет страници
