от „Тихия Дон“! Разбира се, машината им заби, на баба им хвърчилото, сами разбирате, че никой при тях не е разчитал на такова равнище и сега Сашка ще го викат при шефовете. Заради постъпката, уронваща престижа на съветския писател… Но Сашка нищо не е! Самата Ираида се надигна от ложето си и помъкна там черновите си. Защото си мислеше, че машината ще я утвърди и възхвали, а машината — бам! — нула цяло и нищо десети! Тогава тя като ги запердаши там всичките с чадъра си, леле-мале! Вие седите тука и нищо не знаете, а пък аз вчера, като отидох на улица „Банная“, там всичко беше отцепено, имаше конна милиция… Михеич чак трепери, толкова му е терсене, че е подзел цялата работа и тепърва трябва да ходи там… Викам му: От какво те е страх, Михеич? Искаш ли, викам му, моите чернови?…
Бре, я го виж ти него, Петка Скоробогатов, нашия Съюзен Охльо. Изпих чаша водка и започнах да разсъждавам по въпроса, че на този свят вече нищо не може да се измисли. Вече всичко е измислено. Спомних си как преди около петнадесет години покойният Анатоли Ефимович веднъж се открехна пред мен и ми разказа замисъла на новата си комедия. Събитията в нея се развиваха в писателския творчески дом, където някакъв изобретател замъкнал фантастичния си апарат… Как му викаше? Нещо много нескопосано беше, доколкото се сещам… Да! „Изпитал“! Измервател на писателския талант. Писателите първо се зарадвали, от глупост — демек, най-после ще се разбере, че Иванов е боклук, а аз съм гений. Но после, когато машината започнала да ги дарява с обективната истина… Общо взето, май пяха направили машината на винтчета, а срещу изобретателя бяха написали съвместен донос с всички произтичащи от него последствия… И колко се огорчи тогава Анатоли Ефимович, когато аз с хиляди извинения и оправдания му дадох да прочете „Мензура Зонли“ на Акутагава, написана през шестнадесета година и издадена у нас на руски в средата на тридесетте години! Нищо не може да се измисли. Всичко, което измисляш, или е измислено преди теб, или се случва в действителност.
Ударих с юмрук по масата и като гледах Петка Скоробогатов право в свинските очички, цитирах, така високо, че ме чу цялата зала:
— „Откак изобретиха това чудо, дойде краят на всички тия писатели и художници, които търгуват с кучешко месо, а ни го пробутват за агнешко!“
След което станах и поех към тоалетната. Вече бях доста наквасен. Усещах го по изтръпването на бузите и по непрекъснато напиращото желание да издавам напред долната си челюст. Май стига толкова за днес. Време беше да се връщам у дома, още повече, че можеше да се отбие Катка с поръчаните продукти, пък и бутилката коняк още не беше преполовена. А и имаше още нещо, което трябваше да свърша вкъщи. Но какво точно?
На връщане се сетих. Трябваше да се обадя и да попитам как е поетът Костя Кудинов, дали не е хвърлил топа. Щото и тука си пия водка с Петка Скоробогатов и с моя Съюзен Охльо, а междувременно Костя като нищо може да бере душа. Несправедливо е.
Слушалката в апартамента на Костя вдигна жена му. Гласът й звучеше горе-долу добре, достатъчно бодро. Аз се пред-ставих и попитах:
— Е, как е Костя?
— Леле, колко хубаво, че се обадихте, Феликс Александрович! Току-що бях при него, тъкмо влизам… Той много, ама много ви моли да го посетите, Феликс Александрович!
— Задължително — казах аз. — А как е той, като цяло?
— Ами всичко се размина, слава богу. Значи ще наминете?
— Общо взето… — измънках аз. — Може би утре, по това време.
— Не! Не, Феликс Александрович, той моли на всяка цена днес! Така ми каза: ще се обади Феликс Александрович и ти му кажи ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да мине днес! Понеже е много спешно, много важно…
— Хубаво, добре… — отвърнах аз и си казахме довиждане. Никога недей прави добрини, мислех си аз на връщане в ресторанта. Почнеш ли веднъж, няма край. При това, обърнете внимание, нито дума на благодарност. Цял ден се разкарвам из Москва заради този симулант, колко страх брах само, а вечерта — моля ви се, пак всичко отначало, пак се мъкни някъде като камила, и нито дума благодарност…
Гарик вече го нямаше, той беше отишъл на своя семинар, а на неговото място на масата седеше един приятел на Петка. По физиономия го познавам, запознавали са ни на няколко пъти, обаче нито помня името му, нито имам представа какво отношение има към литературата. Според мен той по цели дни стърчи в нашата билярдна и с това се изчерпват всичките му отношения със съветската литература.
И докато ме е нямало, на масата се беше появила голяма бутилка пшенична водка, а до нея, както често се случваше, се беше появил добрият ми приятел от съседния вход, Слава Крутоярски — кльощав, с мургаво лице, дългокос, с плътно впити дрехи от имитация на дъбена с хром кожа, човек склонен към теоретизиране.
— Що е критиката? — питаше той Жора Наумов, вече свалил и закачил на облегалката на стола мъхестото си сако. — При това ти говоря не за онази критика, която имаме сега, нали ме разбираш?
Слава винаги след всяко второ изречение питаше събеседника си дали го разбира.
Жора важно кимна в смисъл, че да, разбира; и Валя Демченко също кимна, замислено; и аз, сядайки, кимнах за всеки случай; и дружно закимаха и Петка, и неговият приятел, при това толкова енергично, че изплискаха водка от чашите си.
— Критиката е наука — продължи Слава, като гледаше Жора от упор. — Как да се свърже, да се съотнесе истерията на твореца с нуждите на обществото, разбираш ли ме? Да се открие съотношението между тежките мъки на твореца и всекидневния живот на социума — ето това е задачата на критиката. Разбираш ли ме?
Тази мисъл се видя на социума толкова разумна и интересна, че всички започнаха да искат едни от други хартия и молив. За да си я запишат. Оказа се, че никой няма хартия и молив, така че викнахме Анушка, изврънкахме от нея огризка от молив и лист от тефтерче и Петка настоя Слава да повтори формулировката си. Слава усърдно се опита, но не успя. Жора Наумов също не успя и само обърка работите, като вплете някаква квинтесенция, и докато те вдигаха врява, като се прекъсваха едни други, аз си помислих, че както и да се определя критиката, от нея няма никаква полза, но пък вредата е безмерна. Нашата критика не се занимава с никакви квинтесенции на творческата истерия, а се занимава с нивелиране на литературата, с цел удобство при уреждане на личните и вкусовите си сметки с писателите. Такива ми ти работи.
Пих и замезих с парченце изстинал бифтек. Междувременно спорът за критиката по естествен начин се прехвърли върху хонорарната политика.
Лично аз гледам просто на хонорарната политика: колкото повече, толкова по-добре, всички писателски разговори за материалното стимулиране не струват пукната пара. Ето, Съюзният Охльо непрекъснато крещи, че ако му плащали като на Алексей, той би писал като Лев. Лъже халтураджията. Колкото и да му се плати, винаги ще пише като задник. Дай му петстотин, че и седемстотин рубли за авторска кола, все едно и също ще си дудне: да се учите добре, деца, е много добро нещо, а да се учите лошо е безобразие, и не се дръжте лошо с по-малките. И така или иначе, него ще го издават благополучно, защото на всяка детска редакция са отпуснати, да речем, тридесет процента издателска площ за ученическа литература, а дали за тия тридесет процента ще има достатъчно добри писатели — това вече е отделен въпрос. По подразбиране ще са достатъчно. А пък на Валя Демченко и двеста, и сто рубли да му плащат, пак ще пише добре. Няма да пропише по-зле, защото му плащат по-малко, макар че не са предвидени никакви площи за неговия критически урбанизъм, а рецензентите му се нахвърлят като псета…
В този момент някой ме докосна по рамото и аз видях дежурния администратор Лидия Николаевна. Тя сухо ме уведоми, че ме търси вече цял час, че от болницата се е обадил Константин Илич Кудинов и е помолил да отида незабавно при него. Не знам какви ги е надрънкал този симулант, но тя беше дяволски нелюбезна. Според мен си беше навила на пръста, че аз съм обещал да отида при болния си приятел, а вместо това съм се запил, предавайки всичко и всички. Пак съм виновен. В какво, питам се?
Дадох на Славка пари да плати сметката ми и с твърда крачка се отправих по килимената пътечка към фоайето.
Ярко осветената ни зала вече беше пълна, нямаше никакви свободни места, тук-там масите бяха събрани за голяма компания, тютюневият дим се стелеше на талази над главите, във вдигнатите чаши ярко блестеше прозирна влага, чуваше се подрънкване на метал при срещата със стъклото и порцелана, звучаха уверения в приятелство, а в далечния ъгъл, до фалшиво разпалената камина, някакъв беловлас мъж с разкошно пухкаво поло декламираше стихове гръмогласно и напевно като проповедник; в другия ъгъл
