още нещо — някаква болнична миризма. „Бих ли могъл да предположа, че някога ще седя на една маса в ресторант с мокрец? Прогресът, момчета, полека-лека се разпростира нанякъде. Или всъщност ние вече сме станали някак всеядни: дали най-сетне сме осъзнали, че всички хора са братя? Човечество, приятелю мой, гордея се с теб… А вие, господине, ще дадете ли дъщеря си на мокрец?!“

— Казвам се Банев — представи се Виктор и попита: — Как е вашият… пострадал? Онзи, който попадна в капана?

Мокрецът бързо обърна глава към него. „Сякаш гледа през бруствер“ — помисли си Виктор.

— Задоволително — отвърна мокрецът студено.

— На негово място бих подал оплакване в полицията.

— Няма смисъл — каза мокрецът.

— Защо пък? — попита Виктор. — Не е задължително да се оплаче в местната полиция, може да се обърне към окръжната…

— Това не ни е нужно. Виктор сви рамене.

— Всяко ненаказано престъпление поражда ново престъпление.

— Да. Но нас това не ни интересува. Помълчаха. После мокрецът се обади:

— Казвам се Зурзмансор.

— Прочута фамилия — отбеляза учтиво Виктор. — Не сте ли роднина на Павел Зурзмансор, социолога?

Мокрецът примижа.

— Дори не сме от една фамилия — отвърна той. — Казаха ми, Банев, че утре ще говорите в гимназията…

Виктор не успя да му отговори. Зад гърба му някой побутна креслото и един баритон на подрастващ произнесе:

— Ей, зараза, изчезвай оттук!

Виктор се обърна. Над него се беше надвесил бузестият Фламин Ювента, или как там му беше името, накратко — племенникът. Виктор го загледа за не повече от секунда и веднага усети силно раздразнение.

— На кого говорите, млади човече? — осведоми се той.

— На вашия приятел — осведоми го любезно Фламин и отново изрева: — На теб говоря, мокър парцал!

— Един момент — каза Виктор и стана.

Фламин Ювента, усмихвайки се, го гледаше отгоре надолу. Такъв един млад Голиат със спортно яке, блестящо с многобройните си емблеми; най-обикновен наш, роден щурмфюрер, сигурна опора на нацията с гумена палка в задния джоб, страшилище за левите, десните и умерените. Виктор протегна ръка към вратовръзката му и придавайки си вид на загрижен и заинтересован, попита:

— От какво ви е това тук?

И когато младият Голиат машинално наведе глава, за да види „откъде му е това“, Виктор стисна здраво с два пръста носа му.

— Ааа! — възкликна слисано младият Голиат и се опита да се измъкне, но Виктор не го пусна, а известно време старателно и с ледена наслада дърпа и усуква този нагъл здрав нос, нареждайки:

— Дръж се прилично, пале, племенниче, щурмоваче въшливо, кучи сине, хулиганче…

Позицията му беше изключително удобна: младият Голиат отчаяно се опитваше да го ритне, но между тях беше креслото, младият Голиат размахваше юмруци във въздуха, но ръцете на Виктор бяха по-дълги и той продължаваше да върти, да усуква, да тегли и да мачка носа му, докато една бутилка не профуча над главата му. Тогава той се огледа: избутвайки масите и събаряйки креслата, към него с трясък се носеше цялата банда — петима, при това двама от тях — доста едри. За миг всичко застина, като на снимка — черният Зурзмансор, спокойно облегнал се в креслото; Теди, увиснал в скока си през бара; Диана с бял пакет в ръце в средата на залата; а на заден план, край вратата — свирепото мустакато лице на портиера; и съвсем близо до него — злобните мутри със зейнали уста. После кадърът се раздвижи и филмът започна.

Виктор се отърва много лесно от първия дангалак, удряйки го в скулата. Той изчезна и известно време не се появи. Но другият дангалак цапардоса Виктор по ухото. Още някой го удари със саблен удар в бузата, явно не беше уцелил гърлото му. Друг пък — може би освободилият се Голиат? — се нахвърли върху него изотзад. Това бяха груби улични хулигани, опората на нацията. Само един от тях владееше бокс, останалите изгаряха от желание не толкова да се бият, колкото да осакатяват: да извадят око, да разкъсат уста, да ритат в слабините. Ако Виктор беше сам, щяха да го осакатят, но откъм гърбовете им върху тях налетя Теди, който свято тачеше златното правило на биячите по баровете — всяко сбива-не трябва да се потушава в зародиш, а откъм фланга се появи Диана, Диана Бясната, озъбена от омраза, неприличаща на себе си, вече без белия пакет, а с тежка дамаджана в ръце; навреме пристигна и портиерът, който, макар и възрастен човек, ако се съди по ловкостта му, явно бе опитен боец — той действаше с връзката ключове, сякаш тя беше ремък с щик, прибран в ножницата. Така че, когато от кухнята при-тичаха двама сервитьори, за тях вече не беше останала работа… Племенничето избяга, като забрави на масата транзистора си. Единият от юначагите остана да лежи под масата — този, когото Диана тръшна на пода с дамаджаната, а Виктор и Теди, насърчавайки се взаимно с окуражителни възгласи, буквално изметоха с юмруците си останалите четирима от залата, погнаха ги през фоайето и ги изхвърлиха с ритници през въртящата се врата. По инерция и те самите излетяха навън и едва там, под дъжда, осъзнаха пълната си победа и се поуспокоиха.

— Сополиви келеши — каза Теди, докато палеше едновременно две цигари — за себе си и за Виктор. — Вече им стана навик да правят зулуми всеки четвъртък. Миналия път ги изпуснах за малко — и строшили две кресла. А кой ще плаща? Аз ли?

Виктор опипваше подпухналото си ухо и рече със съжаление:

— Племенничето си отиде. Така и не можах да го подредя както трябва.

— И по-добре — каза Теди делово. — По-добре да си нямаш работа с тоя с големите джуки. Знаеш кой му е чичо, пък и той самият е… опора на Родината и Реда или както там се наричат… А ти, господин писателю, си се научил да се биеш. Помня какво хилаво хлапе беше — като те праснеха, веднага отлиташе под масата. Браво!

— Такава ми е професията — въздъхна Виктор. — Последица от борбата за съществуване. Нали при нас е така — всички срещу един. А господин президента — срещу всички.

— Нима стигате и до бой? — учуди се простодушно Теди.

— А ти как мислиш! Като напишат за теб хвалебствена статия, че не си пропит от националното самосъзнание, тръгваш да търсиш критика, а той вече е с компания — и всички са млади, здрави момчета, деца на президента…

— Виж ти! — каза Теди със съчувствие. — И как приключва историята?

— Всеки път — различно. И добре, и зле.

Пред входа спря джип, вратите се отвориха и прикривайки се под един шлифер, под дъжда излязоха младият мъж с големите очила и куфарчето, придружен от високия му спътник. Дългият наблюдаваше внимателно, с някакъв професионален интерес, как портиерът изхвърля през въртящата се врата последния хулиган, който още не беше съвсем дошъл на себе си.

— Жалко, че този го нямаше — прошепна Теди, посочвайки с поглед дългия. — Виж, ето това е майстор! Не е като теб. Професионалист, разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Виктор, също шепнешком. Младият мъж с куфарчето и дългият притичаха в ситен тръс покрай тях и се скриха във входа. Голем вървеше, без да бърза, подир тях, и вече се усмихваше отдалеч на Виктор, но на пътя му се изпречи господин Зурзмансор с белия пакет под мишница. Той изговори нещо полугласно, след което Голем моментално престана да се усмихва и се върна в колата. Зурзмансор се вмъкна на задната седалка и джипът потегли веднага.

— Ех! — каза Теди. — Напразно се бихме, господин Банев. Хората заради него кръвта си проливат, а той се качи в чужда кола и замина.

— Не говори така, Теди — рече Виктор. — Остави болния и нещастен човек, днес е той, утре може да си ти. Ние с теб сега ще отидем и ще си пийнем, а него го откараха в лепрозориума.

Вы читаете Куца съдба
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату