знаещ достатъчно много и преживял достатъчно, за да имам основания да бъда самодоволен и правото да съдя другите.“
Скромност и само скромност, до самоунижение… и само истината, никога не лъжи, поне самия себе си, но това е ужасно: да се самоунижаваш, когато наоколо има толкова идиоти, развратници и користни лъжци, когато дори най-добрите са нашарени с петна като прокажени… Искаш ли отново да станеш млад? Не. А искаш ли да поживееш още петнадесет години? Да. Защото да живееш е хубаво. Дори когато понасяш удари. Само да имаше възможност да им отвърнеш… Е, добре. Стига толкова. Спираме на заключението, че истинският живот е начин на съществуване, който ти позволява да нанасяш ответни удари. А сега да вървим и да видим какви са станали те…
В залата имаше доста деца и цареше обичайната врява, която стихна, щом Бол Кунац доведе Виктор на сцената и го настани да седне под огромния портрет на президента — подарък от доктор Р. Квадрига, — зад масата, застлана с червено-бяла покривка. После Бол Кунац излезе па края на сцената и каза:
— Днес с нас ще разговаря известният писател Виктор Банев, който е роден в нашия град. — Той се обърна към Виктор: — Как ще ви бъде по-удобно, да ви задават въпросите от местата си или в писмен вид?
— Все ми е едно — каза Виктор лекомислено. — Само да са повечко.
— В такъв случай моля, заповядайте.
Бол Кунац скочи от сцената и седна на първия ред. Виктор си почеса веждата, оглеждайки залата. Имаше петдесетина деца — момчета и момичета на възраст от десет до четиринадесет години — и те го гледаха със спокойно очакване. „Май че тук има само вундеркинди“ — помисли си той бегло. На втория ред отляво видя Ирма и й се усмихна. И тя му се усмихна в отговор.
— Учих в същата тази гимназия — започна Виктор — и точно на тази сцена веднъж ми се случи да играя Озрик7. Не знаех ролята и ми се наложи да я съчинявам в движение. Това беше първото нещо, което съчиних в живота си, без да съм заплашен от двойка. Казват, че сега е станало по-трудно да се учи, отколкото по мое време. Казват, че са се появили нови предмети и това, което ние минавахме за три години, вие трябва да минете за една. Но вие, навярно, не забелязвате, че е станало по-трудно. Учените предполагат, че човешкият мозък е в състояние да побере много повече информация, отколкото ни се струва на пръв поглед. Въпросът е да умеем да натъпчем тези данни в мозъка… — „Аха — помисли си той, — сега ще им разкажа за хипнопедията.“ Но в този момент Бол Кунац му предаде бележка, на която пишеше: „Няма нужда да ни разказвате за достиженията на науката. Говорете с нас като с равни. Валерианс, 6-и клас.“ — Така — продължи Виктор. — Тук един от вас — Валерианс от шести клас — ми предлага да разговаряме като равни и ме предупреждава да не говоря за достиженията на науката… Трябва да ти кажа, Валерианс, че наистина имах намерение сега да ви говоря за постиженията на хипнопедията. Но с удоволствие ще се откажа от своето намерение, макар че съм длъжен да те информирам, че повечето от възрастните, с които съм разговарял като равен с равен, имат само смътна представа за хипнопедията. — Беше му неудобно да говори седнал, затова стана и се заразхожда по сцената. — Трябва да ви призная, деца, че не обичам да се срещам с читатели. Обикновено е абсолютно невъзможно човек да разбере с какви читатели си има работа, какво искат те от него и какво всъщност ги интересува. Затова всеки път се старая да превръщам тези срещи във вечери на въпроси и отговори. Понякога е доста забавно. Предлагам първо аз да задавам въпроси. И така… Всички ли са чели моите произведения?
— Да — отзоваха се детски гласове. — Чели сме ги… Всички…
— Прекрасно — рече Виктор озадачено. — Поласкан съм, макар и да съм учуден. Но добре, да продължим… Желаете ли да научите как съм написал някой от моите романи?
Последва кратко мълчание, след което в средата на залата се надигна слабичко пъпчиво момче, каза „не“ и седна.
— Прекрасно — каза Виктор. — Така е по-добре, защото въпреки общоприетото мнение, в написването на един роман няма нищо интересно. Да продължим нататък… Желаят ли уважаемите слушатели да узнаят какви са творческите ми планове?
Бол Кунац стана и каза учтиво:
— Виждате ли, господин Банев, въпросите, непосредствено свързани с техниката на вашето творчество, е по-добре да обсъдим в края на разговора, когато се изясни общата картина.
Той седна. Виктор мушна ръце в джобовете си и отново се заразхожда по сцената. Започна да става интересно или най-малкото срещата беше необичайна.
— Може би ви интересуват литературни анекдоти? — попита той подкупващо. — Как ходих на лов с Хемингуей. Как Еренбург ми подари руски самовар. Или какво ми каза Зурзмансор, когато се видяхме веднъж в трамвая…
— Наистина ли сте се срещали със Зурзмансор? — попитаха от залата.
— Не, шегувам се — каза Виктор. — И така, какво решаваме за литературните анекдоти?
— Може ли един въпрос? — изправи се едно пъпчиво момче.
— Да, разбира се.
— Какви бихте искали да бъдем след време?
„Без пъпки“ — хрумна му, но пропъди тази мисъл, защото разбра, че става напечено. Въпросът беше силен. „Бих искал някой да ми каже какъв ми се ще да бъда сега“ — помисли си той. Но трябваше да отговори.
— Умни — изстреля той напосоки. — Честни. Добри… Бих искал да обичате работата си… и да работите само за благото на хората. („Говоря глупости — помисли си. — Но как да не ги говоря при тези обстоятелства?“) Горе-долу такива неща…
Залата зашумя тихо, после някой попита, без да става:
— Наистина ли смятате, че войникът е по-важен от физика?
— Аз?! — възмути се Виктор.
— С такова впечатление останах, когато прочетох вашата повест „Бедата идва в полунощ“.
Говореше едно светлорусо мъниче на не повече от десет години. Виктор изпъшка. „Бедата“, независимо дали беше добра или лоша книга, в никакъв случай не беше детска. Тя до такава степен не беше за деца, че нито един критик не можа да разбере за какво става дума всъщност: всички я смятаха за порнографско четиво, подронващо обществения морал и националното самосъзнание. И което беше най-ужасното, това светлорусо мъниче имаше основания да смята, че авторът па „Бедата“ намира войника „по-важен“ от физика — поне в някои отношения.
— Работата е там — рече Виктор, искрено развълнуван, — че… как да ти кажа… Всичко се случва.
— Изобщо нямам предвид физиологията — възрази светлорусият мъник. — Говоря за общата концепция на книгата. Може би „по-важен“ не е точната дума…
— И аз нямам предвид физиологията — съгласи се Виктор. — Искам да кажа, че човек може да изпадне в положение, когато равнището на знанията няма значение.
Бол Кунац взе от залата две нови бележки и му ги предаде: „Можем ли да смятаме някой човек за добър и честен, ако работи в името на войната?“ и „Кой човек според вас е умен?“ Виктор започна с втория въпрос — той беше по-лесен.
— Умен човек — започна да обяснява той — е онзи, който съзнава несъвършенството и ограничеността на своите знания, стреми се да ги попълни и успява да постига това… Съгласни ли сте с мен?
— Не — отговори едно хубаво момиче, ставайки.
— Защо?
— Вашето определение не е функционално. Като се ползва от него, всеки глупак може да реши, че е умен. Особено ако околните подкрепят неговото мнение.
„Да — помисли си Виктор. Почувствува, че го обзема лека паника. — Това не ти е да разговаряш с братята писатели.“
— До известна степен сте права — каза той, преминавайки неочаквано за себе си на „вие“. — Но работата е там, че понятията „глупав“ и „умен“ поначало са исторически и по-скоро субективни понятия.
— Значи вие самият не се наемате да разграничите глупака от умния човек? — обади се от задните редове мургаво същество с дивни библейски очи и остригана до голо глава.
— Защо решихте така? — попита Виктор. — Наемам се. Но не съм сигурен, че винаги ще се съгласите с
