— А аз какъв съм? — поинтересува се Виктор.
— Ти ли? Ти прекалено много обичаш мариновани миноги. И в същото време — справедливостта.
— Правилно. Но според мен това е хубаво.
— Не е лошо. Но ако ти се наложи да избираш, би избрал миногите, ето кое е лошото. Имаш късмет, че си талантлив.
— Защо си толкова злобна днес? — попита Виктор.
— Аз по принцип съм си злобна. Ти имаш талант, а аз — злоба. Ако ти вземат таланта, а на мен — злобата, ще останат две съвкупяващи се нули.
— От нула до нула има разлика — отбеляза Виктор. — От теб дори и една нула ще се получи хубава — стройна нула с прекрасно телосложение. И освен това, ако ти отнемат злобата, ще станеш добра, което, общо взето, не е лошо…
— Ако ми отнемат злобата, ще стана медуза. За да стана добра, трябва да заменят злобата ми с добрина.
— Забавно — каза Виктор. — Обикновено жените не обичат да разсъждават особено много. Но щом започнат, стават смайващо категорични. Откъде накъде всъщност реши, че в теб има само злоба и никаква доброта? Няма такива хора. В теб има и доброта, само че злобата я засенчва. Във всеки човек има от всичко по малко, а животът изтласква на повърхността само едно нещо от тази смес…
В залата нахълта младежка компания и веднага стана шумно. Младежите се държеха непринудено: наругаха сервитьора, пратиха го за бира, настаниха се на масичката в далечния ъгъл и започнаха да разговарят гръмогласно и да се хилят с цяло гърло. Един едър и набит дангалак с месести устни и розови бузи, пощраквайки с пръсти, тръгна с танцова стъпка към бара. Теди му наля нещо. Той протегна ръка с разперено кутре, хвана чашата с два пръста, обърна се с гръб към бара, опря лакти на него и скръсти крака, оглеждайки победоносно полупразната зала.
— Здрасти, Диана! — изрева той. — Как върви животът? Диана му се усмихна равнодушно.
— Този пък що за чудо е? — попита Виктор.
— Някой си Фламин Ювента — отвърна Диана. — Племенник е на полицейския началник.
— Виждал съм го някъде — каза Виктор.
— Да върви по дяволите — рече нетърпеливо Диана. — Всички хора са медузи и в тях няма нищо смесено. От време на време можеш да срещнеш и истински, които си имат нещо свое — доброта, талант, злоба… Ако им го отнемеш, нищо няма да остане, ще станат медузи като всички останали. Ти май си въобрази, че ми харесваш с твоето пристрастие към миногите и справедливостта? Глупости. Имаш талант, имаш книги, известен си, но във всичко друго си същото заспало мекотело като всички останали.
— Толкова много грешиш — заяви Виктор, — че дори не се обиждам. Но продължавай, лицето ти се променя по много интересен начин, когато говориш. — Той запали цигара и я подаде на Диана. — Продължавай.
— Медузи — каза тя тъжно. — Хлъзгави, глупави медузи. Сноват насам-натам, лазят, стрелят, самите те не знаят какво искат, нищо не умеят да правят, нищо не обичат истински… като червеи в клозетна дупка…
— Това е неприлично — каза Виктор. — Несъмнено е много образно, но не е никак апетитно. И изобщо — това са банални неща. Диана, мила моя, ти не си мислител. През миналия век, и то в провинцията, щеше да мине… Обществото поне би било сладко шокирано и подире ти щяха да се влачат бледни юноши с пламтящи очи. Но днес всичко това е очевидно. Днес вече всички знаят какво е човекът. Обаче какво да правим с човека — ето това е въпросът. Ала трябва да си признаем, че и от този въпрос вече ни е писнало.
— А какво правим с медузите?
— Кои? Медузите ли?
— Ние.
— Доколкото знам — нищо. Май правят от тях консерви.
— Добре, достатъчно — каза Диана. — Ти успя ли да поработиш тези дни?
— И още как! Написах страшно трогателно писмо на моя приятел Роц-Тусов. Ако след това писмо не настани Ирма в пансион, значи за нищо не ставам!
— И това ли е всичко?
— Да — каза Виктор. — Всичко останало изхвърлих.
— Господи! — възкликна Диана. — А аз през цялото време се грижех за теб, стараех се да не ти преча, отпъждах Росшепер…
— Изкъпа ме във ваната — напомни Виктор.
— Изкъпах те във ваната, поих те с кафе…
— Чакай малко — каза Виктор. — Ама нали и аз те къпах във ваната…
— Все едно.
— Как така — все едно? Мислиш, че ми е лесно да работя, след като съм те къпал във ваната? Направих шест варианта с описание на този процес, и шестте не ставаха за нищо.
— Дай да ги прочета.
— Те са само за мъже — рече Виктор. — Освен това ги изхвърлих, нали ти казах? И изобщо — в тях имаше толкова малко патриотизъм и национално самосъзнание, че така или иначе не биваше да ги показвам на никого.
— Я ми кажи, а ти как правиш — първо пишеш, а после прибавяш националното самосъзнание, така ли?
— Не — каза Виктор. — Отначало се изпълвам с национално самосъзнание до дъното на душата си: чета речите на господин президента, зубря наизуст богатирските саги, посещавам патриотични събрания. После, когато започна да усещам, че вече ще се пръсна — не че ще повърна, а че направо ще се пръсна — се залавям за работа… Нека да поговорим за нещо друго. Например какво ще правим утре.
— Утре имаш среща с гимназистите.
— Тя ще свърши бързо. А после?
Диана не отговори. Беше се загледала покрай него. Виктор се обърна… Към тях идваше мокрец, в цялото си великолепие — черен, мокър, с черна превръзка през лицето.
— Здравейте — каза той на Диана. — Голем още ли не се е върнал?
Виктор се изуми как се беше променило лицето на Диана. Като на старинна картина. Дори не като на картина, а като на икона. Странна застиналост на чертите — да се чудиш дали е замисъл на голям майстор, или просто безсилие на занаятчия. Тя не отговори. Тя мълчеше и мокрецът също я гледаше мълчаливо, и в това мълчание нямаше никаква неловкост — те бяха заедно, а Виктор и всички останали бяха отделно. На Виктор това никак не му хареса.
— Голем сигурно ще дойде всеки момент — рече той на висок глас.
— Да — каза Диана. — Седнете, почакайте го.
Гласът й беше обичайният и тя се усмихваше равнодушно на мокреца. Сега всичко си беше както обикновено — Виктор беше с Диана, а мокрецът и всички останали бяха отделно.
— Заповядайте! — рече весело Виктор и посочи креслото на доктор Р. Квадрига.
Мокрецът седна и отпусна върху коленете си ръцете си, облечени в черни ръкавици. Виктор му наля коняк. С небрежен, но отигран жест мокрецът взе чашата, разклати я, сякаш я претегляше, и отново я постави на масата.
— Надявам се, че не сте забравили? — попита той Диана.
— Да — отвърна Диана. — Сега ще го донеса. Викторе, дай ми ключа от стаята, веднага се връщам.
Тя взе ключа и тръгна бързо към изхода. Виктор запали цигара. „Какво става с теб, приятелче? — каза си той. — Прекалено много неща ти се привиждат напоследък. Станал си някакъв нежен, чувствителен… Ревнив. Напразно. Всичко това изобщо не те засяга — всички тези бивши съпрузи, всички тези странни познанства… Диана си е Диана, а ти си си ти. Импотентен ли е Росшепер? Импотентен е. А и теб това те чака…“ Знаеше, че нещата не са чак толкова прости, че някаква отрова вече е проникнала в него, но си каза: „достатъчно!“, и засега — в момента, днес — успя да убеди себе си, че наистина е достатъчно.
Мокрецът седеше срещу него, неподвижен и странен, подобен на чучело. От него лъхаше на влага и на
