компанията на старата гвардия се беше изправила мирно, с вдигнати пълни чаши на нивото на гърдите, изслушваха тоста, изразяващ най-крайни упования, и вероятно съжаляваха само за това, че сега няма да може, както по времето на предишния директор на Клуба, след пресушаването на чашите да ги ударят с един замах в пода и да размажат парчетата с ток; и вече вървеше от маса на маса приветливо усмихнатият, не твърде известен на читателите, но много обичан тук Шура Пекльований, потупваше седящите по гърбовете, свеждаше се над дамските ръчички и все отказваше поканите да седне, защото се беше запътил към точно определена маса: той винаги абсолютно точно знаеше на коя маса трябва да седне днес; и шумно, с глъчка, вече слизаше по дървените стълби от галерията в залата кохортата на критиците и литературоведите, чието заседание бе приключило току-що; след като стигнеше долу, се разтичаше между масите, здрависваше се, присядаше при компаниите, сбогуваше се; а след този кръговрат, и самия център на залата, хипарстващи младоци напористо гощаваха главния редактор на едно провинциално списание, квадратен, дори кубичен човек на Изтока с тюбетейка на главата и стандартно сако, чиито ревери бяха обсипани с непонятни значки… Този прекрасен живот вреше и кипеше, а пък аз пак трябваше да се влача на майната си и унило си мислех още какъв номер ще ми погоди онзи, който се разпорежда със съдбата ми…
Провървя ми — хванах такси веднага и след половин час с шофьора намерихме болницата в Бирюлево. Когато влязох в стаята, Костя бе седнал на леглото по турски и с отвращение остъргваше от чинията остатъците от гриса. Носеше болнична пижама, дамгосана с болнични клейма, но инак не изглеждаше зле. Разбира се, сега не бих го окачествил като румен здравеняк, физиономията му беше прекалено бледа, но вече по нищо не приличаше и на смъртник, макар че брадата му беше омазана — с каша от грис.
Стаята беше с шест легла и до прозореца лежеше един на система, но другите пациенти липсваха, бяха отишли да гледат хокей.
Когато ме видя, Костя скочи чевръсто и така устремно се шурна към мен, че аз се ужасих да не би да се е засилил да ме прегръща. Но той се ограничи с ръкостискане и със сърдечно раздрусване на десницата ми. Той стискаше и раздрусваше ръката ми, и не спираше да говори като картечница, като, кой знае защо, непрекъснато се озърташе назад, към тялото със системата. Не ми даваше дума да продумам. Разказваше ми как първо е повръщал, после е получил разстройство, как първо са му промивали стомаха, а после червата, как са му били инжекции, как са го масажирали и са му давали да вдишва кислород. А през цялото това време се оглеждаше и като ме настъпваше по краката, ме избутваше към вратата.
— Какво се блъскаш? — възмутих се най-сетне аз в коридора.
— Хайде да поседнем — покани ме той. — Ей там, на пейката под палмата.
Седнахме. Коридорът беше съвсем празен, само в далечината дежурната сестра потракваше с някакви стъкленици, а Костя продължаваше да говори, макар възбудата му да беше видимо спаднала. Сметнах, че необузданата му радост при моята поява се дължи на еуфорията от необузданото чувство на благодарност и си помислих: „Виж ти, макар и добиче — все пак има чувства!“ И сега, използвайки още първата пауза, аз с благоразположение се осведомих:
— Значи онова ти помогна, а?
— Кое онова? — бързо попита той.
— Ами този твой… матусиал…
— Да! — възкликна той със задавен от възторг глас и отново ме сграбчи за ръката. — Да! Ако не беше това… А тука, разбираш ли, веднага ти промиват стомаха под налягане, представяш ли си? А каква клизма ми направиха тия гадове! Знаеш ли, едва днес разбрах колко страшно е било онова мъчение на Инквизицията, при което те напомпват с вода отзад… Вярваш ли ми, очите ми изхвръкнаха, направо съм за офталмолог!
И той подхвана за втори път същата песен: как е повръщал и се е продрискал и така нататък. При това остроумничеше — понякога доста удачно, общо взето се опитваше да представи всичко в хумористичен аспект, но зад този хумор се усещаше нездравословно напъване и много скоро ми хрумна, че това не е никаква еуфория от благодарност, а сигурно у него клокочи и се излива преживеният ужас от смъртта. Тъкмо се бях наканил да го потупам успокоително по коляното, когато той изведнъж млъкна и почти шепнешком попита:
— Ти какво гледаш така?
— Как? — сащисах се аз. — Как гледам?
Погледът му прелетя на зигзаг по лицето ми и се шмугна някъде в тъмата, зад палмата.
— Ами никак… — измъкна се той и отново взе да ме гледа. — А ти май днес си фиркан. Пийнал си, а?
— Минала работа — казах аз и не се стърпях да допълня: — Ако не беше ти, и досега да си седя там с удоволствие…
— Е, нищо! — рече той и направи лекомислен жест. — Утре или вдругиден ще ме изритат оттук и пие с теб тепърва ще седнем па маса. Знаеш ли какво коняче ще те черпя? Изпратиха ми го от Кавказ…
И той започна да ми разказва какво коняче са му изпратили от Кавказ. Да разказваш за коняче е също толкова безсмислено и противоестествено занимание като да описваш с думи красотата на музиката. Не го слушах. Изведнъж ми се доповръща. Тези бели стени, тази миризма — дали на хлор, дали на смърт, бялата престилка на сестрата, който се мержелееше в далечината, празните банки на системите, оставени до вратите… болница, тъга, място на отчуждение… За какъв дявол седя тук? Нали не съм се натровил аз, в края на краищата!
— Слушай… — казах решително аз. — Извинявай, ама дъщерята трябва да дойде днес…
— Да, да, разбира се! — възкликна той. — Върви! Много ти благодаря, че дойде…
Той стана. Аз също станах — вече съвсем слисан. Известно време мълчахме, като се гледахме в очите. Бях объркан, изобщо не можех да проумея как така той с такава настойчивост, чрез жена си и администратора, ме беше накарал да дойда тук само за да ми разкаже два пъти, с всички подробности, как са му промивали стомаха и червата? Стори ми се, че и Костя, кой знае защо, страшно се обърка. Виждах го в очите му. И изведнъж ме попита, пак почти шепнешком:
— Ти какво?
Това пак беше съвсем непонятен въпрос. И аз изрекох предпазливо:
— Ами нищо. Сега си тръгвам.
— Е, върви — промърмори Костя. — Благодаря ти…
Той промълви тези думи вече предпазливо и някак неуверено, сякаш очакваше нещо от мен.
— Нищо друго ли не искаш да ми кажеш? — попитах аз.
— За кое? — попита Костя, вече съвсем тихо.
— Ами не знам за кое! — Вече не можех да сдържам раздразнението си. — Не знам защо ме измъкна от Клуба. Казаха ми, че работата била спешна, трябвало още днес, незабавно… Каква работа? Какво ти трябва?
— Кой ти каза? — попита Костя и очите му отново започнаха да шарят бясно.
— Жена ти… Лидия Василиевна ми каза…
И тук се изясни, че не го били разбрали правилно. И жена му, Лидия Василиевна, и тя го била разбрала съвсем накриво, и той изобщо не е настоявал точно днес, незабавно, и нищо никому не е казвал за спешна работа… Очевидно лъжеше, това се виждаше и с невъоръжено око. Но аз продължавах изобщо да не разбирам защо лъже и каква е работата в действителност.
— Хубаво — рекох и махнах с ръка. — Като не са те разбрали, не са те разбрали и толкоз. Оздравял си и слава богу. А аз ще си вървя.
Поех към изхода, а той ситнеше до мен, като ту ме хващаше за ръка, ту ме стискаше за рамото и непрекъснато се извиняваше и надничаше в очите ми, а на стълбищната площадка, до телефонния автомат, се случи нещо съвсем нелепо. Той изведнъж прекъсна несвързаните си брътвежи, вкопчи се в пуловера на гърдите ми, притисна ме с гръб към стената и пръскайки слюнка, изсъска в лицето ми:
— Сорокин, запомни! Нищо не се е случвало, разбра ли?
Това беше толкова неочаквано и дори страшно, че аз изпаднах в същия като вчерашния панически пристъп, когато побягнах от оня вампир Иван Давидович Мартинсон.
— Чакай, какво ти става? — измърморих аз, опитвайки се да откопча от себе си ръцете му, неподозирано силно вкопчени и сякаш вкочанени. — Я върви по дяволите, да не откачи нещо, а? — изкрещях аз с пълно
