гърло, като най-после откъснах от себе си този бледен паяк и с мъка удържайки го на разстояние, казах:
— Опомни се, чучело такова! Какво се палиш?
Бях много по-силен от него и разбрах, че мога да го удържа, а евентуално и съвсем да го разкатая, така че първоначалният ми пристъп на паника отшумя и остана само гнусливият страх, не за кожата ми, а страх от неудобството, от глупавата ситуация — не дай си Боже, ако някой види как тъпчем по плочките и хрипливо си дишаме в лицата…
Известно време той продължи да се тресе и да повтаря: „Нищо не е имало, разбра ли? Нищо!…“ — а после изведнъж се отпусна и плачливо започна да обяснява, че е станала грешка, че институтът е секретен, че за него нито аз, нито който и да било, та дори и той самият не трябва да знаят, че това не е наша работа, че могат да се случат големи неприятности, че вече са му направили забележка и че ако аз сега кажа някъде макар и дума, ако дори намекна…
Пуснах го. Той разтриваше китките си, мръщейки се, и не спираше да дудне сълзливо едно и също, и беше ясно, че е крайно деморализиран и пак лъже за всичко — от първата до последната дума. И аз пак не разбирах защо лъже и какво се е случило в действителност. Разбирах само, че наистина е станала някаква грешка: там, при асансьора, ужасен от смъртта, Костя наистина ми беше издрънкал нещо забранено… Макар че откъде този стихоплетец Кудинов, специалистът по юбилейни и празнични рими, може да знае нещо забранено? А може би страшният Мартинсон в своя клозет зад скелетите фабрикува наркотици, а Костя тайно ги разпространява? Не, сега не изпитвах към него нищо, освен отвращение и силно желание да съм далеч оттук.
— Хубаво, хубаво — изрекох аз колкото се може по-спокойно. — Какво подскачаш? Че какво ме засяга всичко това… Като е нямало нищо, значи е нямало. Да не би да споря?
Той подхвана обясненията си за трети път, аз го отместих от пътя си без капка жал и тръгнах да слизам по стълбите с цялата бързина, на която съм способен. Краката ми трепереха, остра болка пронизваше дясното ми коляно и непрекъснато изпитвах желание да се изплюя. Не се извърнах, когато подире ми долетя съскащ вик:
— Помисли за себе си! Сорокин! Сериозно ти говоря! Ако не се брои интонацията, съветът беше добър. И само като си помисли човек, че ако онова добиче Льоня Шибздата не ми се беше обадил, нямаше да се случи нищо подобно… Да, властелинът на съдбата ми хубавичко се беше потрудил днес, няма що… Не, момчета, бързо вкъщи, при моето коняче и Синята папка!
В гардеробната, когато закопчавах ципа на якето си, забелязах в дъното на огледалото нещо познато. Право зад гърба ми, на пейката, седеше черното палто на сиви карета. Извърнах се, без да спирам да се закопчавам, и се вгледах в него. Това беше същият човек от метрото — рижа брадичка, очила с лъскави метални рамки, карирано палто с две лица. Той седеше самотно на дългата бяла пейка в почти празното вече фоайе на болницата в Бирюлево и четеше някаква книга.
4. БАНЕВ. ВУНДЕРКИНДИ
— Отдавна не съм ви виждал в града — каза Павор с гъгнещ от хремата глас.
— Не е чак толкова отдавна — възрази Виктор. — Само два дни.
— Мога ли да поседна при вас, или искате да бъдете насаме? — попита Павор.
— Седнете — каза учтиво Диана. Павор се настани срещу нея и извика:
— Сервитьор, двоен коняк!
Смрачаваше се. Портиерът започна да пуска завесите на прозорците. Виктор светна лампиона.
— Възхищавам ви се — обърна се Павор към Диана. — Да живеете в такъв климат и да запазите прекрасния тен на лицето си… — Той кихна. — Извинете. Тези дъждове ме съсипват… Върви ли работата? — обърна се той към Виктор.
— Трудно. Не мога да работя, когато е мъгливо — постоянно ми се иска да пийна нещо.
— Какъв скандал сте направили при началника на полицията? — попита Павор.
— А, дреболия — отговори Виктор. — Търсех справедливост.
— А какво се е случило?.
— Тая гадина, кметът, организирал лов на мокреци с капани. Един се хванал и си счупил крака. Взех този капан, отидох в полицията и поисках да направят разследване.
— Така — каза Павор. — А после?
— В този град има странни закони. Тъй като пострадалият не бил подал оплакване, смятат, че няма извършено престъпление, а просто нещастен случай, за който не е виновен никой освен пострадалия. Казах на полицейския началник, че ще имам предвид тази работа, а той обяви, че това било заплаха. И така се разделихме.
— А къде се е случило всичко това? — попита Павор.
— При санаториума.
— При санаториума ли? Какво пък е търсил този мокрец при санаториума?
— Според мен това си е негова работа — рече рязко Диана.
— Разбира се — каза Павор. — Просто се учудих… — Той се намръщи, примижа и кихна шумно. — Пфу, проклета настинка. Моля да ме извините.
Бръкна в джоба си и извади голяма носна кърпа. Нещо падна с трясък на пода. Виктор се наведе. Беше метален бокс. Той го вдигна и го подаде на Павор.
— Защо мъкнете това със себе си? — попита Виктор. Заровил лице в носната кърпа, Павор гледаше бокса със зачервени очи.
— Това е заради вас — рече той сподавено и се изсекна. — Наплашихте ме с вашите разкази… Между другото, казват, че тук действала някаква местна банда. Не знам дали са бандити, или хулигани. А пък аз, да ви кажа, хич не обичам да ме бият.
— Често ли ви бият? — попита Диана.
Виктор я погледна. Тя седеше в креслото, преметнала крак върху крак, и пушеше, свела поглед. „Горкият Павор — помисли си Виктор. — Сега ще те разкарат…“ Пресегна се и придърпа полата върху коленете й.
— Мен ли? — каза Павор. — Нима имам вид на човек, когото често го бият? Това трябва да се оправи. Сервитьор, още един двоен коняк! Та още на следващия ден наминах в една работилница и там шлосерите на бърза ръка ми измайсториха това нещо. — Той огледа с доволен вид бокса. — Хубавко е, дори Голем го хареса…
— Така и не ви пуснаха в лепрозориума, нали? — попита Виктор.
— Не. Не ме пуснаха и очевидно няма да ме пуснат. Вече изгубих надежда. Писах оплаквания до три департамента, а сега седя и съставям отчета. На каква сума възлизат долните гащи, получени от лепрозориума през миналата година. Отделно мъжките, отделно женските. Дяволски увлекателно.
— Пишете, че не им стигат лекарствата — посъветва го Виктор.
Павор повдигна учудено вежди, а Диана рече вяло:
— По-добре оставете тия драсканици, изпийте чаша горещо вино и си легнете.
— Разбрах намека — каза Павор с въздишка. — Ще се наложи да тръгвам… Знаете ли в коя стая съм? — попита той Виктор. — Защо не наминете някой път?
— Двеста двайсет и трета — отвърна Виктор. — Непременно ще намина.
— Довиждане — рече Павор, надигайки се. — Желая ви приятна вечер.
Те го проследиха с поглед как отива до бара, взема бутилка червено вино и тръгва към изхода.
— Много дрънкаш — каза Диана.
— Да — съгласи се Виктор. — Виновен съм. Но, разбираш ли, нещо в него ми харесва.
— А на мен — не — отсече Диана.
— И доктор Р. Квадрига не го харесва. Интересно защо?
— Физиономията му е мръснишка — отвърна Диана. — Светлокоса лисица. Знам я тази порода. Истински мъже. Без достойнство, без съвест, за тях всички са глупаци, които могат да бъдат командвани.
— Виж ти! — учуди се Виктор. — А аз си мислех, че точно такива мъже може би ти харесват.
— Сега няма мъже — възрази Диана. — Сега всички са или фашисти, или мухльовци.
