— Знаем ние къде го откараха! — не се примири Теди. — Нищо не разбираш ти от нашия живот, писателю.
— Откъснал съм се от нацията?
— Дали от нацията или не от нацията, но не познаваш нашия живот. Поживей малко при нас и ще видиш: колко години вече вали дъжд, на полето всичко е изгнило, децата изпуснахме… Какво да ти обяснявам — в града не е останала нито една котка и сега няма спасение от мишките… Ех! — каза той и махна с ръка. — Хайде да влизаме!
Върнаха се във фоайето и Теди попита портиера, който отново бе заел поста си:
— Какво, много неща ли потрошиха?
— А, не — отвърна портиерът. — Можем да смятаме, че ни се размина. Счупили са един лампион, омазали са стената, но аз прибрах парите на тоя… на последния. Ето, вземи ги!
Броейки парите в движение, Теди влезе в ресторанта. Виктор го последва. В залата отново цареше спокойствие. Младият мъж с големите очила и дългият вече скучаеха пред бутилка минерална вода и поглъщаха меланхолично обичайната вечеря. Диана седеше на предишното си място, много живнала и много красива, и дори се усмихваше на заелия своето кресло доктор Р. Квадрига, когото обикновено не можеше да понася. Пред Р. Квадрига имаше бутилка ром, но той все още беше трезвен и поради тази причина изглеждаше странно.
— Честита победа — поздрави той мрачно Виктор. — Съжалявам, че не присъствах поне като мичман.
Виктор се стовари в креслото.
— Красиво ухо — отбеляза Р. Квадрига. — Къде успя да се сдобиеш с него? Като гребен на петел е.
— Коняк! — рече настойчиво Виктор и Диана му наля коняк. — На нея и само на нея съм задължен за победата си — каза той и посочи Диана. — Плати ли дамаджаната?
— Тя не се счупи — отговори Диана. — За каква ме вземаш? Но как се строполи онзи! Господи, колко красива гледка! Ако всичко ставаше така…
— Да започваме — каза мрачно Р. Квадрига и си наля пълна чаша ром.
— Търкулна се като манекен — рече Диана. — Като кегла… Виктор, на теб всичко ли ти е цяло? Видях как те ритаха.
— Най-важното си е цяло — отвърна Виктор. — Специално го пазих.
Доктор Р. Квадрига изсмука шумно последните капки ром от чашата, точно както каналът на мивката изсмуква остатъка от водата след измиването на съдовете. Очите му веднага станаха сънливи.
— Ние се познаваме — побърза да каже Виктор. — Ти си доктор Рем Квадрига, а аз — писателят Банев…
— Престани — отвърна Р. Квадрига. — Съвсем трезвен съм. Но ще се отрежа. Това е единственото, в което съм сигурен в момента. Няма да повярвате, но когато дойдох тук преди половин година, бях абсолютен трезвеник. Имам болен черен дроб, катар на червата и още нещо на стомаха. На мен ми е абсолютно забранено да пия, а сега пия по двайсет и четири часа в денонощието… Абсолютно на никого не съм нужен. През целия ми живот не ми се беше случвало такова нещо. Дори не получавам писма, защото старите ми приятели седят в затвора без право на кореспонденция, а новите са неграмотни…
— Никакви държавни тайни — прекъсна го Виктор. — Аз съм неблагонадежден.
Р. Квадрига напълни отново чашата си и започна да пие рома на малки глътки, като изстинал чай.
— Така действа по-добре — заяви той. — Опитай, Банев. Ще ти хареса… И няма защо да ме гледате! — обърна се той внезапно разгневен към Диана. — Постарайте се да прикривате чувствата си! А ако това не ви харесва…
— Тихо, тихо! — каза Виктор и Р. Квадрига се омърлуши.
— Те изобщо не ме разбират — рече жално той. — Никой. Само ти ме разбираш мъничко. Само ти винаги си ме разбирал. Но си много груб, Банев, и винаги си ме наранявал. Целият съм в рани… Те сега се страхуват да ме ругаят, сега само ме хвалят. Щом ме похвали някой мерзавец, в душата ми се отваря рана. Похвали ли ме друг мръсник — отваря се друга рана. Но всичко това е минало. Те още не знаят… Слушай, Банев! Колко прекрасна е тази жена с теб… Моля те… Помоли я да дойде при мен в ателието… Не бе, глупак! Като модел! Нищо не разбираш, от десет години търся такъв модел…
— Алегорична картина — обясни Виктор на Диана. — „Президента и Вечно младата нация“…
— Глупак — рече тъжно доктор Р. Квадрига. — Всички мислите, че се продавам… Вярно е, така беше! Но аз вече не рисувам президенти… Автопортрет! Разбираш ли?
— Не — призна си Виктор. — Не разбирам. Искаш да нарисуваш свой портрет с Диана, така ли?
— Глупак — каза Р. Квадрига. — Това ще бъде лицето на художника…
— Моят задник — обясни Диана на Виктор.
— Лицето на художника! — повтори Р. Квадрига. — Та нали и ти си художник… И всички, които седят без право на кореспонденция… и всички, които лежат без право на кореспонденция… и всички, които живеят в моя дом… тоест те не живеят… Знаеш ли, Банев, страхувам се. Нали съм те молил: ела поне поживей при мен. Имам вила с фонтан… А градинарят избяга. Страхливец… Не мога да живея сам там, по- добре в хотела… Мислиш, че пия, защото съм се продал, нали? Дрън-дрън, това не ти е моден роман… Поживей малко при мен и ще разбереш… Може би дори ще ги познаеш. Може пък те изобщо да не са мои познати, може да са твои. Тогава ще знам защо не ме познават… Ходят боси… смеят се… — Изведнъж очите му се напълниха със сълзи. — Господа! Какво щастие, че с нас не е онзи Павор! За ваше здраве.
— Наздраве — каза Виктор и двамата с Диана се спогледаха. Тя наблюдаваше Р. Квадрига с погнуса и тревога. — Никой тук не обича Павор — продължи Виктор. — Той е някакъв изрод.
— Тиха вода — каза доктор Р. Квадрига. — Подскача като жаба. Дрънкало. И винаги мълчи.
— Просто вече е готов — каза Виктор на Диана. — Няма нищо страшно…
— Господа! — рече доктор Р. Квадрига. — Госпожо! Длъжен съм да ви се представя! Рем Квадрига, доктор хонорис кауза…
Виктор отиде в гимназията половин час преди определеното време, но Бол Кунац вече го чакаше. Впрочем той беше тактично момче, само съобщи на Виктор, че срещата ще се проведе в актовата зала, и веднага си тръгна, оправдавайки се с неотложна работа. След като остана сам, Виктор пообиколи коридорите, като надничаше в празните стаи и вдъхваше забравените миризми на мастило, тебешир и никога неслягащ се прахоляк, мириса на битките „до първа капка кръв“ и на мъчителните разпити пред черната дъска; миризмата на затвор, безправие и лъжа, въздигнати в принципи. През цялото време се надяваше, че в паметта му ще изплуват някакви сладки спомени за детството и юношеството, за рицарството, за приятелството, за първата чиста любов, но нищо подобно не се получаваше, макар че много се стараеше и беше готов да изпадне в умиление при първа възможност. Всичко тук си беше като едно време — и светлите, вмирисани на застоял въздух класни стаи, и издрасканите черни дъски, и чиновете с изрязани и оцветени инициали и апокрифни надписи за жената и дясната ръка, и затворническите стени, боядисани до половината в яркозелено, и падналата мазилка в ъглите — всичко изглеждаше както преди: омразно, гадно, внушаващо злоба и безнадеждност.
Намери своята класна стая и макар и не веднага, откри и мястото си до прозореца, но чинът беше друг, само на перваза все още се виждаше дълбоко изрязаната емблема на Легиона на свободата и той ясно си спомни лудешкия ентусиазъм на онези времена, бяло-червените ленти на ръкавите, тенекиените спестовни касички „За фонда на Легиона“, яростните кървави побоища с червените и портретите във всички вестници, във всички учебници, на всички стени — с онова лице, което тогава изглеждаше изразително и прекрасно, а сега — посърнало, тъпо, подобно на свинска зурла с огромна озъбена паст, от която хвърчат слюнки. Бяха толкова млади, толкова посредствени и толкова еднакви… И глупави, и сега не се радваш, че си бил толкова глупав, не се радваш, че си поумнял, а само чувстваш изгарящ срам за онова, тогавашното посредствено и енергично хлапе, въобразило си, че е ярко и незаменимо, че е избрано… Спомни си и за срамните детски копнежи, и за потискащия страх пред момичето, с което вече толкова си се хвалил, че сега просто няма как да отстъпиш, а на другия ден върху теб се изсипва оглушителният гняв на баща ти и ушите ти пламтят. И всичко това наричат щастливо време: на посредствеността, копнежите, ентусиазма… „Лоша работа — помисли си той. — А ако изведнъж след петнадесет години се окаже, че и сега съм посредствен, че и сега — също както в детството — не съм свободен, и дори нещо още по-лошо, защото сега се смятам за възрастен,
