мен. Има един стар афоризъм, който гласи, че глупакът просто е инакомислещ… — Обикновено тази поговорка предизвикваше смях сред слушателите, но този път залата мълчаливо очакваше да продължи. — Или инакочувстващ — добави Виктор.

Усещаше остро разочарованието в залата, но не знаеше какво още да каже. Не се получаваше контакт с тях. Обикновено аудиторията лесно възприема позицията на лектора като своя, съгласява се с неговите разсъждения и на всички им става ясно що за хора са глупаците, като при това се подразбира, че тук, в тази зала, глупаци няма. В най-лошия случай аудиторията не се съгласява и се настройва враждебно, но и тогава човек лесно може да се измъкне, защото остава възможността да уязвява и да осмива, а да спориш сам срещу мнозина не е трудно, защото противниците винаги си противоречат взаимно и сред тях винаги се намира един, който е най-шумен и най-глупав, така че можеш да се подиграеш с него за всеобщо удоволствие.

— Не ми е съвсем ясно — каза хубавото момиче. — Вие искате да станем умни, тоест според вашия афоризъм трябва да мислим и да чувствуваме нещата като вас. Но аз съм чела всичките ви книги и открих в тях само отрицание. Никаква позитивна програма. От друга страна, вие бихте искали да работим за благото на хората. Тоест — фактически за благото на тези мръсни и неприятни типове, с които са пълни вашите книги. А вие нали отразявате действителността, така ли е?

На Виктор му се стори, че най-накрая е напипал дъното под краката си.

— Виждате ли — рече той, — като казах, че ми се ще да работите за благото на хората, имах предвид да направите тъкмо така, че те да станат чисти и приятни. И това пожелание няма никакво отношение към творчеството ми. В книгите си се опитвам да изобразя всичко такова, каквото е, а не да поучавам или да показвам какво трябва да правим. В най-добрия случай показвам накъде трябва да насочим усилията си, с какво трябва да се борим. Аз не зная как могат да се променят хората, ако знаех, нямаше да съм просто един нашумял писател, а велик педагог или знаменит психосоцилог. На художествената литература изобщо й е противопоказно да поучава или да ръководи хората, да предлага конкретни пътища или да създава конкретна методология. Това може да се види например при най-големите писатели. Прекланям се пред Лев Толстой, но само докато неговият своеобразен и уникален талант му позволява да отразява като огледало действителността. Обаче щом започне да ме учи да ходя бос и да си подлагам бузата, ме обзема мъка и съжаление… Писателят е прибор, който показва състоянието на обществото, и само в нищожно малка степен — инструмент за изменение на това общество. Историята показва, че обществото се изменя не чрез литература, а чрез реформи или картечници, а сега вече и с помощта на науката. Литературата в най- добрия случай показва в кого трябва да се стреля или какво се нуждае от промяна…

Той направи пауза, защото си спомни, че има и други писатели — като Достоевски и Фокнър. Но докато обмисляше как да премине към въпроса за ролята на литературата в изучаването на скритата същност на индивидуума, от залата заявиха:

— Извинете, но всичко това е доста тривиално. Та нали не в това е въпросът. Работата е там, че изобразяваните от вас индивиди изобщо не искат някой да ги променя. И освен това те са толкова отвратителни, толкова изхабени и толкова безнадеждни, че никой няма да поиска да ги променя. Разбирате ли, те не заслужават това. Нека по-добре да изгният — та те не играят никаква роля. Тогава за чие благо според вас трябва да работим?

— Аха, ето накъде биете! — каза бавно Виктор.

Внезапно осъзна: „Господи, та тия сополанковци сериозно мислят, че пиша само за измета на обществото, че всички смятам за измет, та те нищо не са разбрали, пък и как да разберат, нали са деца, странни деца, болезнено умни деца, но все пак само деца, с детски жизнен опит и с детски познания за хората плюс куп прочетени книги, с детски идеализъм и с детски стремеж грижливо да поставят всяко нещо по рафтовете с табелки «добро» и «зло». Точно като братята литератори…“

— Подлъгах се по това, че говорите като възрастни — каза той. — Чак забравих, че още не сте възрастни. Разбирам, че не е педагогично да ви говоря така, но се налага, защото иначе никога няма да се разберем. Цялата работа е там, че вие явно не можете да проумеете как някой небръснат, истеричен и вечно пиян мъж може да бъде забележителен човек, когото не можеш да не обичаш, пред когото се прекланяш и приемаш за чест да му стиснеш ръката, защото той е минал през такъв ад, че чак те е страх да си го помислиш, и все пак е останал човек. Вие смятате всички герои от моите книги за мръсна измет, но това е само половин беда. Вие си мислите, че и аз се отнасям към тях като вас. Ето това вече е беда. Беда в смисъл, че така никога няма да се разберем.

Дявол знае каква реакция очакваше на своето добродушно възражение. Дали че ще започнат смутено да се споглеждат, или че лицата им ще се озарят от разбиране, или че из залата ще се разнесе някаква въздишка на облекчение, като доказателство, че недоразумението се е разяснило благополучно и сега всичко може да започне отначало на нова, по-реалистична основа… Във всеки случай нищо такова не стана. От задните редове отново се надигна момчето с библейските очи и попита:

— Бихте ли могли да ни кажете какво е прогресът?

Виктор се почувствува оскърбен. „Но разбира се — помисли си той. — А после ще попитат може ли машината да мисли и има ли живот на Марс. Всичко си идва на мястото.“

— Прогресът — каза той — е движение на обществото към такова състояние, когато хората не се убиват, не се потискат и не се измъчват един друг.

— Ас какво се занимават? — попита пълничко момче отдясно.

— Пият и си похапват quantum satis8 — промърмори някой отляво.

— Защо не? — отвърна Виктор. — В историята на човечеството няма чак толкова много епохи, когато хората са можели да пият и да си похапват quantum satis. За мен прогресът е движение към онова състояние, когато никого не потискат и никого не убиват… А с какво ще се занимават тогава хората, според мен, не е толкова съществено. Ако щете — за мен са важни необходимите условия за прогреса, а достатъчните условия сами си идват с времето…

— Позволете ми да кажа нещо — обади се Бол Кунац. — Нека разгледаме такава схема. Автоматизацията продължава да се развива със сегашните темпове. Тогава след няколко десетилетия по- голямата част от активното население на Земята ще бъде извадено от производствените процеси и от сферата на обслужването като непотребно. Ще бъде много хубаво: всички са сити, никой никого не потиска, никой на никого не пречи… и никой на никого не е нужен. Разбира се, ще има неколкостотин хиляди души, които ще осигуряват безотказната работа на старите машини и ще създават нови, но останалите милиарди просто няма да бъдат нужни на никого. Добре ли ще бъде така?

— Не знам — каза Виктор. — Общо взето, не звучи много добре… Някак си е обидно… Но съм длъжен да ви кажа, че е за предпочитане пред това, което виждаме сега. Така че все пак е налице определен прогрес.

Виктор се замисли. После каза:

— Знаете ли, не мога да си го представя много добре, но ако говорим честно, не би било зле да опитаме.

— А можете ли да си представите човек, който категорично отказва да живее в такъв свят?

— Разбира се, че мога. Има хора, и аз познавам някои от тях, на които ще им бъде скучно. Там властта е непотребна, няма кого да командваш, няма причини да потискаш. Наистина те едва ли биха се отказали — все пак е рядка възможност да се превърне раят в свинарник… Така че май не мога.

— А вашите герои, които толкова обичате, би ли ги устроило такова бъдеще?

— Да, естествено. Те биха намерили там заслужен покой. Бол Кунац седна, но затова пък отново се изправи пъпчивото хлапе и заговори, кимайки тъжно:

— Ето там е цялата работа… Не в това дали разбираме реалния живот, или не, а в това, че за вас и за вашите герои такова бъдеще е напълно приемливо, но за нас то е гробище. Край на надеждите. Край на човечеството. Задънена улица. Ето затова казваме, че не желаем да хабим силите си, за да работим за благото на вашите жадуващи покой, окаляни до ушите типове. На тях вече е невъзможно да им се вдъхне енергия за истински живот. И независимо дали сте искали, или не, господин Банев, но вие ни показахте в своите книги — те са интересни, аз напълно съм съгласен, — показахте ни не обект, върху който да приложим силите си, а че сред човечеството няма обект, върху който да приложим силите си, поне във вашето поколение… Извинете, но вие сте се самоизяли, прахосали сте силите си в междуособни битки, за

Вы читаете Куца съдба
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату