Той извади писалката си и се зае да развива капачката й, преценявайки усещанията си с интереса на страничен човек, и не се учуди, когато изпита гордост. Това бяха призраци от бъдещето и все пак беше приятно, че е толкова известен сред тях.
Когато се прибра в хотелската си стая, веднага отиде при барчето, наля си джин и го изпи на екс, като лекарство. От косата му капеше вода по лицето и врата му — оказа се, че е забравил да си сложи качулката. Панталоните му, прогизна-ли до коленете, бяха залепнали за краката — вероятно беше крачил, без да подбира пътя, направо през локвите. Зверски му се пушеше, май че не беше запалил нито една цигара през тези два и половина часа…
„Акселерация“ — уверяваше той себе си, докато захвърляше мокрия шлифер право на пода, преобличаше се и подсушаваше главата си с хавлиена кърпа. „Всичко това е само акселерация“ — успокояваше се, докато палеше цигарата си и по време на първите жадни всмуквания на дима. „Ето я акселерацията в действие“ — мислеше си той с ужас, спомняйки си уверените детски гласове, опитващи се да го убедят в невъзможни неща. „Господи, опази възрастните. Господи, опази родителите им, просвети ги и ги направи по-умни, сега му е времето… Моля те, защото ти ще спечелиш от това, Господи, иначе ще вземат да построят вавилонска кула, надгробен паметник на всички глупаци, които си пуснал на тази земя да се плодят и да се размножават, без да обмислиш както трябва последствията от акселерацията… Наивник си ти, братко…“
Виктор изплю фаса върху килима и запали нова цигара. „Какво толкова съм се развълнувал?! — помисли си. — Развихри ми се въображението… Акселерация, преждевременно развили се деца. Да не би да не съм виждал преждевременно развити деца? Откъде ми хрумна, че са измислили всичко това самички? Нагледали са се в града на всякаква мръсотия, изчели са куп книги, опростили са всичко и, естествено, са стигнали до извода, че трябва да построят нов свят. Пък и не всички са такива. Те си имат водачи, говорители — Бол Кунац, онзи пъпчивият… и хубавичкото момиче. Лидерите. А останалите са си съвсем нормални деца — седяха, слушаха и скучаеха…“ Знаеше, че не е вярно. „Е, да допуснем, че не са скучали, а са слушали с интерес — все пак е провинция, гостува известен писател… На тяхната възраст никога нямаше да взема да чета моите книги. На тяхната възраст никога нямаше да отида другаде, освен на кино, ако има филм със стрелба, или в гостуващия цирк, за да се любувам на бедрата на въжеиграчките. Изобщо не ме интересуваха нито старият, нито новият свят, представа си нямах за всичко това; да ритам топка до изнемога — виж, това да; или да развия някоя крушка и да я строша в стената, или да издебна някое глезено момченце и да го фрасна по муцунката…“ Виктор се отпусна в креслото и протегна крака. „Всички с умиление си спомняме разни случки от щастливото детство и сме сигурни, че от времето на Том Сойер така е било и така ще бъде. Така трябва да бъде. А ако не е така, значи детето не е нормално, става ти малко жал за него, а при непосредствено стълкновение предизвиква у теб педагогическо възмущение. А то те гледа кротко и си мисли: разбира се, ти си възрастен, по-як си и можеш да ме напердашиш, но си бил глупак в детството, такъв си останал и ще си умреш глупак, но това не ти стига, ти искаш да направиш глупак и мен…“
Виктор си наля още джин, зае се да си припомни какво точно се случи и му се наложи да отпие бързо, за да не започне да вие от срам. Как само се беше изтъпанил пред тези деца, самодоволен и самоуверен, гледащ на тях отвисоко, модният дръвник, как веднага започна с простотии, благовидни глупости и псевдомъжествено лигавене, как го притиснаха до стената, но той не се кротна и продължи да демонстрира ярко интелектуалната си безпомощност, как се опитаха честно да го вкарат в правия път, как го предупреждаваха, но той продължаваше с баналните и тривиални приказки, въобразяваше си, че пак ще му провърви, а когато накрая, изгубили търпение, му натриха носа, той малодушно го удари на рев и взе да се оплаква, че се отнасят много лошо с него… и как безсрамно ликуваше, когато го съжалиха и започнаха да искат автографи… Заръмжа, защото разбра, че въпреки цялата си нафукана честност няма да посмее никога да разкаже на никого за случилото се днес и че само след някакъв си половин час, от съображения за запазване на душевното си равновесие, остроумно ще извърти така нещата, че уж извършената с него през този ден гавра всъщност е била най-блестящият триумф в живота му, или поне доста обикновена и не особено интересна среща с провинциални вундеркинди, които — какво да ги правиш? — са си деца, поради което не разбират кой знае колко нито от литература, нито от живота… „Мястото ми е в Департамента на просветата — помисли си той с омраза към себе си. — Там винаги имат нужда от такива… Единствената ми утеха е, че тези деца все още са твърде малко, и ако акселерацията продължава със сегашните темпове, то по времето, когато станат много, аз вече, дай Боже, благополучно ще съм умрял. Колко прекрасно е човек да умре навреме!“
Някой почука на вратата. Виктор извика:
— Да!
Влезе Павор — с имитация на бухарски халат, разчорлен и с подпухнал нос.
— Е, най-накрая — рече той пресипнало, седна срещу Виктор, измъкна от пазвата си голяма мокра поспа кърпичка и започна да се секне и да киха. Жалка гледка — нищо не беше останало от предишния Павор.
— Какво „най-накрая“? — попита Виктор. — Искате ли джин?
— Ох, не знам… — отвърна Павор, като подсмърчаше и кихаше. — Този град ще ме довърши… Ааапчих! Ох…
— Наздраве — каза Виктор.
Павор се вторачи в него със сълзящите си очи.
— Къде се губите? — попита той капризно. — Вече три пъти се мъкна дотук и напразно тропам на вратата, исках да взема нещо за четене. Ще си умра направо, нямам какво да правя, освен да кихам и подсмърчам… в хотела няма жива душа, помолих портиера да ми намери нещо за четене, а старият глупак ми предложи телефонния указател и стари проспекти… „Посетете нашия слънчев град.“ Вие имате ли нещо за четене?
— Едва ли — отвърна Виктор.
— Дявол да го вземе, та нали сте писател! Е, разбирам, другите не ги четете, ама своите работи сигурно прелиствате от време на време… Наоколо всички само това говорят: Банев това, Банев онова… Как беше там книгата ви? „Смърт след пладне“? Или „Полунощ след смъртта“? Не помня…
— „Бедата идва в полунощ“ — каза Виктор.
— Точно. Дайте ми я да я прочета.
— Няма да ви я дам. Нямам я — рече решително Виктор. — Пък дори и да я имах, пак нямаше да ви я дам. Щяхте да я омацате с вашата хрема. Пък и нищо нямаше да разберете.
— Защо пък да не я разбера? — възмути се Павор. — Казват, че ставало дума за живота на хомосексуалистите, какво толкова трудно за разбиране има?
— Самият вие сте… — каза Виктор. — Я по-добре да пийнем джин. Вашият разреден ли да бъде?
Павор кихна, изръмжа, огледа отчаяно стаята, отметна назад глава и пак кихна.
— Цепи ме тиквата — оплака се той. — Ето тука… А вие къде бяхте? Казаха, че сте се срещали с читатели? С тукашните хомосексуалисти?
— По-лошо — рече Виктор. — Срещнах се с тукашните вундеркинди. Знаете ли какво е акселерация?
— Акселерация ли? Ами беше нещо, свързано с преждевременното съзряване, нали? Чувал съм, по едно време се вдигна много шум около тая работа, но после в нашия департамент създадоха комисия и тя доказа, че това е резултат от личната грижа на господин президента за подрастващото поколение от лъвове и мечтатели, така че всичко си дойде на мястото. Ала знам за какво говорите, видях ги тези местни вундеркинди. Пази Боже от такива лъвове, защото мястото им е в някоя кунсткамера.
— А може би ние двамата с вас сме за кунсткамера9, а? — възрази Виктор.
— Може би — съгласи се Павор. — Само че акселерацията няма нищо общо с това. Акселерацията е биологично и физиологично явление… Нараства теглото на новородените, после те порастват докъм два метра като жирафи и на дванайсет години вече са готови да се размножават. А пък тук децата са най- обикновени, но виж, учителите им…
— Какво учителите? Павор кихна.
