„Не, все пак не е работа на президента — помисли си Виктор. — Какво общо може да има президентът с четенето на Зурзмансор, пък и на Банев? И тази идеология на разрушението… Ако аз бях написал такова нещо, щяха да ме разпънат. Странно, много странно… И има нещо нечисто… Дали да не попитам Ирма? Просто ще я попитам и ще видя какво ще направи… Между другото, и Диана трябва да знае нещо…“
— Вие май не ме слушате? — попита Павор.
— Бях се замислил.
— Казвам, че не бих се учудил, ако градът вземе мерки. При това, както е редно за този град — твърди мерки.
— И аз не бих се учудил — промърмори Виктор. — Няма да се учудя дори ако на мен ми се прииска да взема някои мерки.
Павор стана и отиде до прозореца.
— Ама че време — рече тъжно той. — Да можех да се махна оттук колкото се може по-бързо… Ще ми дадете ли някоя книга, или не?
— Нямам никакви книги — каза Виктор. — Всичко, което взех със себе си, е в санаториума… Слушайте, за какво може да са им на мокреците нашите деца?
Павор сви рамене.
— Та те са болни хора — отвърна той. — Откъде да знаем? Ние с вас сме здрави.
На вратата се почука и влезе Голем, огромен и мокър.
— Да попитаме Голем — предложи Павор. — Голем, защо им са на мокреците нашите деца?
— Вашите деца ли? — учуди се Голем, докато разглеждаше внимателно етикета на бутилката джин. — Вие имате ли деца, Павор?
— Павор твърди — обясни Виктор, — че вашите мокреци настройват децата в града срещу родителите. Вие какво знаете по този въпрос, Голем?
— Хм… — произнесе Голем. — Къде държите чистите чаши? Аха… Мокреците настройват децата? Какво пък… Не са нито първите, нито последните. — Той се тръшна на леглото, както си беше с шлифера, и помириса джина в чашата. — И защо в наше време някой да не настройва децата срещу родителите, след като белите са настройвани срещу черните, жълтите — срещу белите, а глупавите — срещу умните… Всъщност това учудва ли ви?
— Павор твърди — повтори Виктор, — че вашите болни се шляят из града и учат децата на разни странни неща. И аз забелязах нещо такова, макар засега нищо да не твърдя. Така че на нищо не се учудвам, а просто ви питам: вярно ли е всичко това, или не?
— Доколкото знам — отвърна Голем и си сръбна от чашата, — мокреците открай време са имали напълно свободен достъп до града. Не знам какво имате предвид, когато казвате, че учели децата на разни странни неща, но може ли да попитам вас, родения по тези места, позната ли ви е играчката, наречена „злия пумпал“?
— Разбира се — отговори Виктор.
— Имали ли сте такава играчка?
— Е, аз, разбира се, нямах… но си спомням, че децата имаха… — Виктор се замисли. — Да, наистина. Момчетата казваха, че този пумпал им го е подарил мокрец. Това ли имате предвид?
— Да, точно това. И „метеопоказалеца“, и „дървената ръка“…
— Пардон — обади се Павор. — Може ли да узная аз, пришълецът от столицата, за какво си говорят аборигените?
— Не бива да знаете — каза Голем. — Това не влиза във вашата компетенция.
— Откъде знаете какво влиза и какво не влиза в моята компетенция? — попита Павор с обидено изражение.
— Знам — рече Голем. — Досещам се, защото така ми се иска… И престанете да лъжете. Нали се опитвахте да купите от Теди „метеопоказалеца“, така че прекрасно знаете какво представлява.
— Вървете по дяволите — рече Павор капризно. — Не говоря за „метеопоказалеца“…
— Чакайте, Павор — каза Виктор нетърпеливо. — Голем, вие не ми отговорихте на въпроса.
— Нима? А на мен ми се стори, че ви отговорих… Виждате ли, Викторе, мокреците са тежко и безнадеждно болни хора. Генетичната болест е страшно нещо. Но в същото време те са запазили добрината и ума си, така че не бива да ги обиждаме.
— Че кой ги обижда?
— А нима вие не ги обиждате?
— Засега не. Даже напротив.
— Е, тогава всичко е наред — каза Голем и се изправи. — Тогава да тръгваме.
Виктор се ококори.
— Къде да тръгваме?
— В санаториума. Аз отивам в санаториума, а като гледам, и вие се каните да тръгвате нататък. А вие, Павор — в леглото. Стига сте разнасяли този грип.
Виктор погледна часовника си.
— Не е ли рано? — попита той.
— Както искате. Обаче имайте предвид, че от днес спряха автобуса до санаториума. Не е рентабилен.
— А не може ли първо да обядваме?
— Както искате — повтори. Голем. — Аз никога не обядвам. И вас не ви съветвам.
Виктор опипа корема си.
— Да — каза той. После погледна Павор и добави: — Май ще тръгвам.
— А мен какво ме засяга? — рече Павор. Беше обиден. — Само ми донесете някоя книга.
— Непременно — обеща Виктор и започна да се облича. Когато се качиха в колата, под прогизналия брезент, във влажното, просмукано от вонята на тютюн, бензин и лекарства купе, Голем каза:
— Вие от намек разбирате ли?
— Понякога — отвърна Виктор. — Когато знам, че става въпрос за намек. Защо?
— Тогава обърнете внимание на намека. Престанете да дрънкате.
— Хм — промърмори Виктор. — И как ще заповядате да разбирам това?
— Като намек. Дръжте си езика зад зъбите.
— С удоволствие — рече Виктор и замълча замислен.
Прекосиха града, отминаха консервната фабрика, преминаха покрай пустия градски парк — занемарен, посърнал, полуизгнил от влагата, префучаха покрай стадиона, където раираните с ивици кал „Братя по разум“ упорито ритаха с набъбналите си бутонки набъбналата футболна топка, и излязоха на шосето към санаториума. Наоколо, зад пелената на дъжда, лежеше мократа степ, равна като повърхността на маса, някога суха, изпепелена, осеяна с бодли, а сега бавно превръщаща се в тинесто блато.
— Вашият намек — каза Виктор — ми напомни един разговор — мой разговор с негово превъзходителство господин референта на господин президента по въпросите на държавната идеология. Негово превъзходителство ме извика в своя скромен кабинет — трийсет на двайсет метра — и се осведоми: „Виктуар, искате ли, както досега, да имате късче хляб с масло?“ Естествено, отговорих положително. „Тогава престанете да дрънкате!“ — изграчи негово превъзходителство и ме отпрати с махване на ръката.
Голем се усмихна.
— А всъщност какво е имал предвид?
— Негово превъзходителство намекваше за упражненията ми с банджо в младежките клубове.
Голем го погледна изпод клепачи.
— А откъде сте толкова сигурен, че не съм доносник?
— Не съм сигурен — възрази Виктор. — Просто не ми пука. Освен това днес никой не казва „доносник“ — това е архаизъм. Днес всички културни хора казват „кълвач“.
— Не виждам никаква разлика — каза Голем.
— На практика и аз не виждам — отвърна Виктор. — И така, ще си държим езиците зад зъбите. Вашият пациент оздравя ли?
— Моите пациенти никога не оздравяват.
