— Няма що, прекрасна репутация имате! Но аз питам за онзи, горкия човечец, който попадна в капана. Как е кракът му?
Голем помълча, а после каза:
— Кого от всички тях имате предвид?
— Не разбирам — отговори Виктор. — Естествено този, който се беше уловил в капана.
— Те бяха четирима — поправи го Голем, взирайки се в залетия от дъжда път. — Единият се улови в капана, другия вие го мъкнахте на гърба си, третия го откарах с джипа, а заради четвъртия започнахте онова безобразно сбиване в ресторанта.
Виктор млъкна, смаян. Голем също мълчеше. Той караше много умело, заобикаляйки многобройните дупки по стария асфалт.
— Е, не се напъвайте чак толкова — каза накрая. — Пошегувах се. Един беше. И кракът му заздравя още същата нощ.
— Това също ли е шега? — попита Виктор. — Ха, ха, ха. Сега разбирам защо вашите болни никога не оздравяват.
— Моите болни — възрази Голем — не оздравяват никога по две причини. Първо, като всеки порядъчен лекар аз не мога да лекувам генетични болести. И, второ, те самите не желаят да оздравеят.
— Забавно! — промърмори Виктор. — Вече толкова съм се наслушал за тези ваши мокреци, че сега, ей богу, съм готов да вярвам на всичко: и за дъждовете, и за котките, и в това, че раздробената кост може да зарасне за една нощ.
— И за котките? — попита Голем.
— Ами да — отвърна Виктор. — Защо в града не са останали котки? Мокреците са виновни. Теди го е закъсал здравата с мишките… Да бяхте посъветвали мокреците да изведат от града и мишките…
— Като Хамелнския ловец на плъхове? — попита Голем.
— Да — потвърди лекомислено Виктор. — Тъкмо като него. После си спомни как свършила историята с Хамелнския ловец на плъхове.
— Тук няма нищо забавно — рече той. — Днес говорих в гимназията. Видях децата. И видях как те посрещнаха някакъв мокрец. Така че изобщо няма да се учудя, ако един прекрасен ден на градския площад се появи мокрец с акордеон и отведе децата на края на света.
— Няма да се учудите — бавно рече Голем. — Това е ясно. А какво друго ще направите?
— Не знам… Може би ще му взема акордеона.
— И ще засвирите вие?
— Да — въздъхна Виктор. — Прав сте. Няма с какво да привлека тези деца, това го разбрах. А интересно с какво ги привличат те? Вие знаете, нали?
— Виктуар, престанете да дрънкате — каза Голем.
— Както искате — отвърна Виктор. — Вие много старателно и повече или по-малко умело заобикаляте моите въпроси. Глупаво е. Така или иначе, ще науча, каквото ме интересува, а вие ще изгубите възможността да придадете изгодна за вас емоционална окраска на тази информация.
— Пазя лекарската тайна! — рече Голем. — И освен това, нищо не знам. Мога само да се досещам за някои неща.
Той намали скоростта. Отпред, зад пелената на дъжда, се появиха някакви фигури, застанали насред пътя. Три сиви фигури и един сив стълб с указателни табелки: „ЛЕПРОЗОРИУМ — 6 км“ и „САН. «ГОРЕЩИТЕ ИЗВОРИ» — 2,5 км“. Фигурите отстъпиха на банкета — бяха възрастен мъж и две деца.
— Я поспрете — помоли Виктор с прегракнал глас.
— Какво има? — Голем натисна спирачката.
Виктор не отговори. Гледаше хората до стълба — едрия черен мокрец с прогизнал от дъжда спортен екип, момчето, което също беше вир-вода — без шлифер, само по костюмче и сандали, — и момичето, босо, само с рокля, прилепнала към тялото. Виктор рязко отвори вратата на джипа и изскочи на пътя. Дъждът и вятърът го блъснаха в лицето, дори го задавиха, но той не забеляза това. Усети пристъп на неудържима ярост — един от онези моменти, когато си готов да чупиш всичко наред, когато осъзнаваш, че имаш намерение да извършиш глупости, но тази мисъл само те радва. С вдървени крачки той се приближи плътно до мокреца.
— Какво става тук? — просъска през зъби, а после извика на момичето, което го гледаше учудено: — Ирма, веднага се качвай в колата! — И пак се обърна към мокреца: — Дявол да го вземе, какво правите тука? — А после отново викна на Ирма: — Марш в колата, на кого говоря?
Ирма не помръдна. И тримата продължаваха да си стоят, а очите на мокреца спокойно премигваха над черната превръзка. После Ирма каза с особена интонация:
— Това е баща ми.
Той изведнъж разбра, почувствува сякаш с гръбначния си мозък, че тук не бива да крещи и да размахва ръце, не бива да заплашва, не бива никого да сграбчва за яката и да го дърпа… изобщо не бива да се ядосва. Изрече много спокойно:
— Ирма, иди в колата, цялата си вир-вода. Бол Кунац, на твое място също бих се качил.
Беше сигурен, че Ирма ще го послуша, и тя го послуша. Не точно така, както му се искаше. Не че поиска от мокреца разрешение да тръгне — дори не го и погледна, но в главата му се мярна сянка на съмнение, че сякаш нещо се случи, някакъв обмен на мнения, някакво кратко съвещание, в резултат на което въпросът беше решен в негова полза. Ирма навири нос и тръгна към колата, а Бол Кунац рече учтиво:
— Благодаря ви, господин Банев, но наистина ще е по-добре да остана.
— Както искаш — отвърна Виктор.
Бол Кунац слабо го интересуваше. Сега трябваше да каже нещо на прощаване на този мокрец. Отсега си знаеше, че ще бъде нещо доста глупаво, но, какво да се прави, не можеше да си тръгне просто ей така. Заради своя престиж. И той го каза.
— Вас, господине — изрече той надменно, — не ви каня. Вие очевидно се чувствате тук като риба във вода.
После се обърна и хвърляйки въображаемата ръкавица, се отдалечи. „Щом произнесе тези думи — помисли си с отвращение, — графът се отдалечи с достойнство…“
Ирма, седнала със свити крака на предната седалка, си разплиташе косата. Виктор се мушна отзад, пъшкайки от срам, и когато Голем потегли, промърмори:
— Щом произнесе тези думи, графът се отдалечи… Пъхни си насам краката, Ирма, ще ги разтрия.
— Защо? — попита Ирма с любопитство.
— Какво, бронхопневмония ли искаш да хванеш? Давай тук краката!
— Моля — каза Ирма, изви се върху седалката и протегна към него единия си крак.
Предвкусващ удоволствието от факта, че най-сетне ще направи нещо естествено и полезно, Виктор взе в дланите си това тъничко момичешко краче, мокро и трогателно, и вече се канеше да разтрие до червено с добрите сурови бащински ръце това изцапано и костеливо късче лед, вечен извор на хреми, грипове, катари на дихателните пътища и двустранни пневмонии, когато откри, че ръцете му са по-студени от нейните крака. По инерция леко потри няколко пъти нежната кожа и после внимателно пусна крака. „Та аз го знаех — помисли си изведнъж, — та аз го знаех още когато стоях пред тях, знаех, че тук има някаква клопка, че нищо не заплашва децата, никакви катари и възпаления, само че не исках това, а да спасявам, да изтръгвам от ноктите, да се гневя справедливо, да изпълня дълга си и пак ме изиграха, и отново се проявих като същински глупак, за втори път през този ден…“
— Прибери си крака — каза той на Ирма. Тя издърпа крака си и попита:
— Къде отиваме? В санаториума ли?
— Да — отвърна Виктор и погледна Голем — дали беше забелязал позора му?
Голем невъзмутимо следеше пътя, тежко отпуснат на шофьорската седалка, прошарен, немарлив, прегърбен и всезнаещ.
— А защо? — попита Ирма.
— Ще се преоблечеш със сухи дрехи и ще си легнеш на топло — нареди Виктор.
— Как ли пък не! — възкликна Ирма. — Как го измисли?
— Добре, добре… — промърмори Виктор. — Ще ти дам книжки и ще четеш.
„Наистина, за какъв дявол я водя там? — помисли си. — Диана… Е, ще видим. Никакво пиене и прочее,
