и сценариите. Може би защото и в двата случая не ми се налага да се нагърбвам с цялата отговорност.
Все пак е приятно да осъзнаваш, че, в крайна сметка, за бъдещия филм е отговорен режисьорът — най-често някой млад, енергичен човек, който изтънко разбира, че киното има свой собствен език и главното в киното не са думите, а измислените от режисьора образи. Ако нещо не е наред обаче, той ще махне с ръка и безгрижно ще рече: „Много важно, нали ще мине за мироглед!“ А що се отнася до другия му афоризъм — „Нито кадър на родна земя“ — нека се опита да заснеме кадрите на танковата ми атака някъде на Шанз Елизе! И все пак филмът му ще се получи. Разбира се, няма да е като заснет от Айзенщайн или Тарковски, обаче ще го гледат и лично аз ще го гледам с интерес, защото наистина е интересно как ще направи танковата ми атака.
(Обикновен човек съм, обичам във филма — но само във филма! — да има двойка щурмбанфюрери12, огневата атака по възможност да се води с всички видове стрелково оръжие и да е налице хубавичка танкова атака, желателно — масирана…
Киновкусовете ми са най-примитивни, до такава степен, че Валя Демченко ги нарича инфантилен милитаризъм.)
Седнах да тракам на машината и почти два часа не спрях, докато отново не иззвъня телефонът.
Слънцето отдавна беше нахлуло в стаята и ми беше горещо, освен това бях набрал скорост, така че не отговорих, а изревах в слушалката. Обаче се оказа, че се обажда нашият Фьодор Михеич, и аз, японистът, който свято спазва правилото Ко13, незабавно се насилих да премина на една октава по-ниско.
Слава богу, стана дума за съвсем друго, а не за улица „Банная“. Михеич се осведоми известно ли ми е за конфликта между Олег Орешин и Семьон Колесниченко. Нужни ми бяха няколко секунди, за да превключа, след което казах, че знам за този конфликт, имаше такава дрязга миналия месец в приемната комисия. Тогава Михеич ме уведоми, че Орешин е подал оплакване срещу Колесниченко в секретариата и че той, Михеич, би искал да знае какво е мнението ми за въпросния конфликт.
— Този Орешин е глупак и интригант — изпуснах се аз несдържано, за кой ли път забравил за твърдото си решение никога да не се намесвам, да не се забърквам и да не се застъпвам.
Михеич ми посочи сурово, че това не е отговор, че от мен не очакват да псувам и ругая, а обективно мнение по въпроса.
Ама какво обективно мнение можех да имам по въпроса? На миналото заседание на приемната комисия този Олег Орешин, зализан и загладен мъж към петдесетака, с отлично ушит костюм, бутонели, масивен пръстен и златен зъб, изведнъж поиска думата и изказа оплакването си срещу прозаика Семьон Колесниченко, извършител на тежко плагиатство. И от кого е плагиатствал? Ами от него, поета-баснописец Олег Орешин, член на приемната комисия, лауреат на специалната награда на списание „Машиностроител“. Той, Олег Орешин, преди две години публикувал в споменатото списание сатиричната басня „Мечешки неволи“. И какво било неговото, на Олег Орешин, смайване, когато буквално тези дни в декемврийския брой на списанието „Советише Хаймланд“ прочел повестта „Влак на надеждата“, преведена от иврит, в която точно се повтаря цялата ситуация, сюжет и последователност на действащите лица от неговата, на Олег Орешин, басня „Мечешки неволи“! Потресен, той предприел самостоятелно разследване и установил, че въпросният С. Колесниченко, след като е изплагиатствал, е написал повест, за да я пробута после на редакцията на списанието във вид на превод от иврит. При това С. Колесниченко излъгал редакцията, като казал, че преводът на повестта на еди-кой си прогресивен израелски писател е осъществен от негов уж прикован на легло приятел и т.н., и т.н., и т.н. Той, Олег Орешин, настоява другарите му от приемната комисия да му помогнат и т.н., и т.н., и т.н.
Най-фантастичното в тази налудничава история беше това, че поне една трета от приемната комисия взе присърце жалбата на О. Орешин и моментално се захвана да предлага оживено една от друга по- смразяващи мерки. Но силите на разума надделяха. Нашият председател, който моментално се усети, че лично той ще трябва да изнесе тая дрязга на гърба си, обяви следното: той собствено разбира възмущението на другаря Орешин, но тази работа изобщо не влиза в компетентността на приемната комисия и приемната комисия по никакъв начин не може да се отвлича по повод същата.
Аз, уви, си помислих тогава, че с това ще се изчерпи въпросът. Но, изглежда, глупостта човешка няма край. Въпросът не е приключил. Впрочем Михеич има право: с псувни и ругатни тук няма да се оправят нещата. Стегнах се и внимателно претегляйки думите си, се изказах в смисъл, че за мен аргументите на Олег Орешин са неубедителни. Превръщането на една басня в повест, дори да става въпрос за такова нещо, според мен е отвъд границата на представата за плагиатство. От друга страна, на мен, като преводач с опит, би ми било много интересно да узная как Колесниченко е успял да пробута свое собствено произведение като превод. Според мен това е просто невъзможно.
Ето това беше казано не от момче, а от истински мъж. Михеич изслуша реченото от мен, без да ме прекъсва, благодари и затвори слушалката. За улица „Банная“ дори не се спомена.
Измъкнах се иззад бюрото, отворих вратата към балкона и постоях на прага, окъпан от слънчевите лъчи. Чувствах се опустошен, уморен и умиротворен. Така или иначе, днешната трудова норма беше изработена, дори с малък излишък. Сега можех с чиста съвест да скрия сценария в чекмеджето на бюрото, да покрия пишещата машина и да сляза за вестници. Което и направих.
Освен вестниците бяха дошли и две писма за мен. Едно официално, с покапа за концерт па някакъв неизвестен за мен бард от Клуба и аз си помислих, че трябва да дам тази покана на Катка — може би ще й е интересно.
Вторият плик беше ръчно направен, от плътна кафява хартия, залепен отзад със скоч, към адреса беше добавено с черен туш „да се връчи лично!“, обаче липсваше адресът на изпращача.
Не понасям писма без обратен адрес. Те идват рядко, но всеки път съдържат някаква гнусотия, неприятност или стават източник на допълнителни грижи и притеснения. Бръкнах с досада в чекмеджето на бюрото, за да извадя ножици, но отново проехтя телефонен звън.
Този път се обаждаше Зинаида Филиповна, която лаконично ме подсети, че поредното заседание на приемната комисия е след десет дни, а аз още не съм взел от нея предложените за разглеждане книги. Попитах много хора ли предстои да обсъдим. Оказа се, че са общо осем: по двама критици и драматурзи, трима критици и публицисти и един поет, творящ малки форми. Попитах я какво е това „поет, творящ малки форми“. Тя отвърна, че никой не знае точно какво е, обаче именно с този поет се очаква скандал. Обещах да намина тия дни.
Пак скандал. Ето нещо, за което си заслужава да се пише, помислих си. Типично заседание на приемната комисия. Отначало, за да се отметне работа, се обсъжда трудът на някакъв несретник от секцията за научнопопулярна литература. Докладчикът произнася възмутена реч „против“, като при това непрекъснато бърка батисферата със стратосфера и батискафа с пироскаф. Комисията слуша, онемяла от ужас, някои скришом се кръстят, чува се: „Пфу, пфу!“ Обобщен, патосът на докладчика гласи: „Къде е тук литературата?“ Вторият докладчик е честен и кратък: не е успял да прочете нито една от книгите на претендента докрай, нищо не е разбрал, инфузорий-лепрозорий, претендентът е кандидат на науките — и от какъв зор му е да става член на Съюза? Изказва се председателят: Космосът, векът на НТС14 (той има предвид НТР15), не бива да се забравя, че авторитетът на нашата организация… висококачествена литература… Антон Павлович Чехов… Александър Сергеич… Клозет Клозетич… Единодушно провалят първия претендент с тайно гласуване, като има един-единствен глас „за“.
Вторият претендент е медик, хирургия, право черво, но е влюбен в нашето село. Докладчикът със сънливи очи се възхищава шумно на тази любов и преразказва два бляскави сюжета на претендента. Минавал един селянин с талигата си през гората и изведнъж — хоп! — насреща му тигър (Рязан-ска област, село Месно). Селянинът хукнал да бяга. Тигърът — подире му. Селянинът се напъхал в дупката в леда на реката, а тигърът седнал в края й и цяла нощ похърквал над него, а после се оказало, че тигърът бил избягал от зоопарка, но не може без хора, та затова се е лепнал за селянина… Всеобща възхита, добродушен смях, одобрителни възгласи на старата гвардия. Следва втори сюжет: селянин отива при лекаря с оплакване от някаква вътрешна болест, а лекарят му заръчва да донесе изследванията си. Обаче селянинът решава, че от него искат подкуп и пише писмо до прокуратурата. Ала се оказва, че е болен от рак, лекарят го оперира успешно, селянинът е спасен, обаче точно в този момент донасят призовката от прокуратурата… Отново възхита и одобрителни възгласи, единият от гвардейците плаче от смях, скрил лице
