думата, а глупак като представител на специален психологически тип. Сред нас е като извънземно: съвсем друга ценностна система, непозната и чужда психология, други цели на съществуванието, а онова, което ние високомерно смятаме за дълбок комплекс за малоценност, за болезнено отклонение от психологическата норма, в действителност е изначално здравият стожер на неговото светоусещане.
— …но в противен случай никой от нас, честните писатели, а те са мнозинството, тъй като колесниченковците просто се набиват на очи, обаче мнозинството все пак се състои от хора като нас двамата, за които най-важното е честният труд, внимателното проучване на материала, идейно- художественото равнище…
— И животновъдството! — изревах аз първосигнално.
Цяла секунда, а може би две, слушалката мълча. После Орешин колебливо рече:
— Животновъдството ли? Да… животновъдството — несъмнено… Но разберете, Феликс Александрович, кое обстоятелство тук е най-важното за мен.
И той отново запя песента си от самото начало.
Общо взето, се разбрахме аз да се запозная с нещата по-отблизо: да прочета и баснята, и повестта, да поговоря с Колесниченко, а вече след това да се чуем пак по телефона и да подновим този интересен и полезен разговор.
Уф! Хвърлих слушалката и като Щастливеца Джим17 скочих на дивана, вирнах крака и започнах да се чеша като крастав под мишниците, и да правя ужасни гримаси. Няма спасение, въртеше се в ума ми. Няма спасение за тях, повтарях аз, подскачайки и гримасничейки. Няма и няма да има спасение за нас, сега и всякога, и вовеки веков, амин! После се задъхах, паднах на дивана и разперих ръце.
Едва сега забелязах, че в стаята е съвсем тъмно. Че е вечер, макар и ранна, но все пак вечер и аз със смесено чувство на тъга си помислих, че само допреди няколко години по това време отново сядах да пиша на машината и натраквах две-три пълноценни страници, а сега сте куц кон, другарю Сорокин, сега вече нищо свястно няма да натракате по това време на денонощието, само ще си скапете настроението, такива ми ти работи…
И отново иззвъня телефонът. С пъшкане станах и вдигнах слушалката. Още не бях успял да осъзная пламналата надежда, че това е Рита, когато мъжки глас изрече тихо:
— Феликс Александрович може ли да се обади, моля?
— На телефона.
След кратка пауза гласът попита:
— Прощавайте, Феликс Александрович, дали получихте писмото ни?
— Кое писмо?
— Ъ-ъ-ъ… Сигурно още не е пристигнало… Прощавайте, Феликс Александрович, тогава ние ще се обадим след два-три дни… Извинете… Довиждане…
И от слушалката долетя сигналът заето.
Ама че дяволска работа… Бързо прехвърлих наум всички писма от последните дни и изведнъж се сетих за кафявия плик без обратен адрес. Къде го забутах?! Аха! Пъхнах го в джоба на якето и забравих… Отново ме обзе смътното лошо предчувствие, което изпитах преди, щом установих липсата на обратен адрес.
Светнах лампата, отидох до антрето за плика и след като се настаних на бюрото, заразглеждах печатите. Нищо особено не видях. Москва-Г69 — къде ще да е това? Хартията е много плътна, не прозира срещу светлината, но при опипване си личи, че вътре няма нищо друго, освен писмо. Взех ножицата и разрязах прецизно плика. Вътре се оказа втори плик, също грижливо залепен, но вече съвсем стандартен пощенски плик с картинка. Без адрес, само с надпис: „Лично за Феликс Александрович Сорокин! Да не се отваря от чужди лица!“
Хванах се, че седя с издадена напред устна, обзет от пълна нерешителност. Телефонно обаждане… „НИЕ ще се обадим“… кадровикът на Катка… Перспективата да занеса плика където трябва и да давам някакви обяснения, включително и в писмен вид, се стовари като камък върху душата ми. А впрочем… „Да. Имаше някакво писмо. Пълни глупости. Не си спомням. Нали знаете, получавам всеки ден по много писма, как да им хванеш края, знаете ли…“
Решително срязах и втория плик.
Вътре имаше лист пощенска хартия със синьо по ръба. С четлив, дори красив почерк, с черно мастило бе написано следното:
Без обръщение.
„Отдавна се досетихме кой сте Вие. Но не се притеснявайте. Вашата съдба ни е толкова скъпа и разбираема, че от наша страна не може да става и дума за каквато и да било заплаха от разобличаване. Напротив, готови сме да положим всички усилия, за да потушим слуховете, които вече възникват по отношение на Вас и причините, поради които сте се озовали сред нас. Ако Вие не можете да напуснете нашата планета (или нашето време) по технически причини, тогава знайте: макар техническите ни възможности да не са големи, те са изцяло на Ваше разположение. Ще Ви телефонираме. Работете спокойно.“
Да вървят по дяволите, болни мозъци.
6. БАНЕВ. ПОДБУЖДАНЕ КЪМ АКТИВНОСТ
На другия ден Виктор се събуди късно, вече беше станало време за обяд. Главата го понаболяваше, но настроението му се оказа неочаквано добро.
Предишната вечер, когато му свършиха цигарите, слезе на двора, отвори с дамска фиба за коса нечия кола, изведе Ирма през служебния вход и я откара при майка й. В началото на пътуването мълчаха. Той се измъчваше заради неприятните преживявания, а Ирма седеше до него, чистичка, спретната, с прическа по последна мода — без никакви плитки, и май дори с начервени устни. Много му се искаше да подхване разговор, но беше редно да започне с признание за своята безпросветна глупост, а му се струваше непедагогично. Всичко свърши с това, че Ирма изведнъж най-неочаквано му разреши да пуши (при условие, че всички прозорци на колата бъдат отворени) и се зае да му разказва колко й било интересно, как всичко прилича на това, което е чела по-рано, но в което не е вярвала особено много; похвали го, че й е предложил това неочаквано и в голяма степен поучително приключение, заяви, че той изобщо е доста добър, не е досаден и не дрънка глупости, че Диана е „почти наш човек“, мрази всички, жалко само, че не е чела достатъчно и май доста обича да си попийва, но това в края па краищата не е толкова страшно, защото и ти обичаш да си пийваш, по децата те харесаха, понеже им говори честно, не се правеше на някакъв пазител на висшето знание, и правилно, защото ти не си никакъв пазител на знания, и дори Бол Кунац каза, че си единственият стойностен човек в града, ако не броим, разбира се, доктор Голем, но Голем всъщност няма нищо общо с града, освен това не е писател, не е изразител на идеологията, а ти как мислиш, необходима ли е изобщо идеологията или ще бъде по-добре без пея, сега мнозина предричат, че в бъдеще предстои деидеологизация…
Получи се прекрасен разговор, събеседниците бяха изпълнени с взаимно уважение, и когато се върна в хотела (остави колата в някакъв отрупан с вехтории двор), Виктор вече смяташе, че да бъдеш баща не е чак толкова неблагодарна работа, особено ако разбираш живота и умееш да използваш дори тъмните му страни за възпитателни цели. По този повод си пийнаха с Теди, който също беше баща и също се интересуваше от проблемите на възпитанието, защото първото му дете беше на четиринадесет години — „трудна, преломна възраст, тепърва има да си патиш с дъщеря си…“ Всъщност на четиринадесет години беше първият му внук, а с възпитанието на сина си той изобщо не беше се занимавал, защото синът му бе прекарал детството си в немски концлагер. „Децата не бива да се бият — твърдеше Теди. — И без това цял живот, който ги хване, той ще ги пердаши, а ако ти се иска да го удариш, по-добре сам се цапни по мутрата, това ще е доста по- полезно.“
Обаче след още някоя и друга чаша Виктор си спомни, че Ирма не обели нито дума за дивашката му постъпка на кръстовището и стигна до извода, че момичето е хитро и да прибягваш до помощта на любовницата си всеки път, когато не знаеш как да се измъкнеш от кашата, която сам си забъркал, най- малкото е нечестно. Тези съображения го огорчиха, но точно тогава пристигна доктор Р. Квадрига и поръча обичайната бутилка ром, и те я изпиха, след което на Виктор отново всичко започна да му изглежда в
