— Какви ти документи — рече весело Виктор — Нали ви казвам — така се случи…
Войникът сви устни.
— Какво докарахте? — попита той.
— Книги — отвърна Виктор.
— А пропуск имате ли?
— Нямам, разбира се.
— Аха — каза войникът и лицето му се проясни. — Гледам аз… Тогава почакайте. В такъв случай ще се наложи да почакате.
— Имайте предвид — предупреди го Виктор, вдигайки показалец, — че може да ме преследват.
— Нищо, аз бързо — каза войникът и придържайки автомата на гърдите си, затропа с ботушите към караулното.
Виктор се подаде от кабината, изправи се на стъпалото и погледна назад. Нищо не се виждаше зад пелената на дъжда. Тогава седна отново зад кормилото и запали цигара. Всичко му беше много забавно. Отпред, зад бодливата тел и зад портала, дъждът също се изливаше нехайно, там се мержелееха тъмните силуети на някакви постройки — може би жилищни сгради или кули, но оттук не беше възможно човек да различи нещо със сигурност. „Нима няма да ме поканят да поразгледам? — помисли си Виктор. — Много мръсен номер ще бъде, ако не ме поканят. Мога да ги накарам да потърсят Голем, сега той трябва да е някъде тук… Така ще направя. Да не би да не го заслужавам след това геройство…“
Войничето излезе от караулното, а след него оттам изскочи и един стар познат — пъпчивото хлапе- нихилист — само по гащета, по сега бе много весело. И следа не беше останала от всемирната тъга. То изпревари войника, скочи на стъпалото, погледна в кабината, позна Виктор, ахна и се засмя.
— Здравейте, господин Банев. Вие ли сте? Страхотно… Докарахте книги, нали? А ние чакаме ли, чакаме…
— Как е, всичко наред ли е? — попита приближилото се войниче.
— Да, това е нашият камион.
— Тогава го вкарвайте — посъветва го войничето. — А вие, господине, ще се наложи да излезете и да почакате.
— Бих искал да се видя с доктор Голем — каза Виктор.
— Мога да го извикам тук — предложи войничето.
— Хм — произнесе Виктор и погледна многозначително момчето. То разпери виновно ръце.
— Нямате пропуск — обясни му. — А те не пускат никого без пропуск. Иначе с удоволствие…
Не му оставаше нищо друго, освен да излезе на дъжда. Виктор скочи на пътя, вдигна си качулката и загледа как вратите се разтвориха, камионът се разтресе и с придърпване изпълзя зад оградата. После вратите се затвориха. Виктор дочуваше още известно време воя на двигателя и скърцането на спирачките, после вече не долавяше нищо, освен плющенето на дъжда. „Така значи — помисли си. — Ами аз?“ Усети разочарование. Едва сега му стана ясно, че не беше извършил подвизите си безкористно, че всъщност се беше надявал да види куп неща и да разбере колкото се може повече… да проникне, така да се каже, в епицентъра на събитията. „Ами майната ви тогава!“ — помисли си той и погледна към бетонната настилка. Шест километра до кръстовището и после поне още двайсет до града. Е, разбира се, от кръстовището може да хване пътя за санаториума — дотам са два километра. „Неблагодарни свине… Пеша под дъжда…“ Тогава забеляза, че дъждът беше понамалял. „Е, поне за това благодаря!“ — помисли си.
— Та да извикам ли сега господин Голем? — попита войникът.
— Голем ли? — Виктор се оживи. Не би било лошо да накара стария пръч да се пораздвижи насам-натам в дъжда, пък и той имаше кола. И манерка. — Че защо не, повикайте го.
— Това може — отвърна войничето. — Ще го повикаме. Само че едва ли ще излезе, със сигурност ще каже, че е зает.
— Нищо, нищо — отвърна Виктор. — Вие му кажете, че Банев го търси.
— Банев? Добре, ще му кажа. Но той така или иначе няма да излезе. Ще го повикам, няма проблем. Банев значи…
И войничето се отдалечи. Симпатично беше това войниче, едно такова приветливо, а под каската — обсипано с лунички.
Виктор запали цигара и в този момент се разнесе бученето на мотоциклетен двигател. С бясна скорост от мъгливата пелена изскочи полицейският харли с кош, устреми се към портала и спря точно пред вратите. Караше го същият онзи полицай с недоволната физиономия, а в коша седеше още един, увит чак до очите в брезент. „Сега ще се почне“ — помисли си Виктор и спусна качулката си още по-ниско. Но и това не помогна. Полицаят с недоволната физиономия слезе от мотора, приближи се до Виктор и изрева:
— Къде е камионът?
— Какъв камион? — попита Виктор, оглеждайки се учудено, за да печели време.
— Я не се правете! — закрещя полицаят. — Видях ви! Чака ви съд! За отвличане на арестувано превозно средство!
— Я не ми викайте — възрази Виктор с достойнство. — Що за простащина? Ще се оплача от вас.
Като размотаваше в движение брезентовото си покривало, вторият полицай се приближи и попита:
— Този ли е?
— Естествено, че е той! — каза полицаят с недоволната физиономия и измъкна от джоба си белезници.
— Ха! — рече Виктор и отстъпи назад. — Това е произвол! Как смеете!
— Не си утежнявайте положението със съпротива при арест — посъветва го вторият полицай.
— В нищо не съм виновен! — заяви нагло Виктор и пъхна ръце в джобовете. — Бъркате ме с някого, момчета.
— Отвлекли сте камиона — каза вторият полицай.
— Какъв камион? — извика Виктор. — Какво общо има тук някакъв си камион? Аз съм дошъл тук на гости на господин Голем, главния лекар. Попитайте охраната. Какво общо има тук някакъв си камион?
— А може би не е този, а? — усъмни се вторият полицай.
— Как да не е този! — възрази полицаят с недоволната физиономия. Приготвил белезниците, той тръгна към Виктор. — Хайде, давай си ръцете! — заповяда той делово.
В това време хлопна вратата на караулното и висок пронизителен глас извика:
— Разпръснете се!
Виктор и полицаите трепнаха. На прага на караулното стоеше луничавото войниче, извадило автомата изпод наметалото си.
— Отдръпнете се от портала! — извика то пронизително.
— Я ти там, по-тихо! — каза полицаят с недоволната физиономия. — Не виждаш ли, че сме полиция.
— Струпването на повече от един външен човек пред портала на специалната зона е забранено! След третото предупреждение ще стрелям! Отдръпнете се от портала!
— Хайде, хайде, отдръпнете се — рече Виктор загрижено и започна лекичко да побутва двамата полицаи. Полицаят с недоволната физиономия го погледна объркано, отстрани ръката му и пристъпи към войника.
— Слушай, момче, ти да не си се побъркал? — попита той. — Този тип открадна един камион…
— Никакви камиони! — проточено и пронизително изкрещя симпатичното и приветливо войниче. — По- оследно предупреждение! Двама от вас да се отдръпнат на сто метра от портала!
— Слушай, Рох — предложи вторият полицай. — Нека да се отдръпнем, остави ги, майната им. Той няма къде да ни избяга.
Почервенял от възмущение, полицаят с недоволната физиономия понечи отново да си отвори устата, но в този момент на вратата на караулното се появи дебел сержант с наченат сандвич в едната ръка и чаша в другата.
— Редник Джура — каза той, дъвчейки, — защо не откривате огън?
Луничавото лице под каската се изкриви в свирепа гримаса. Полицаите се втурнаха към мотоциклета, яхнаха го, свърнаха покрай Виктор, който беше заел позата на регулировчик, и бързо се отдалечиха. Почервенелият полицай му изкрещя нещо, но то не се чу заради грохота на двигателя. Щом се отдалечиха
