си.
В ресторанта всичко си беше както обикновено — полумракът, миризмите и подрънкването на съдовете в кухнята; очилатият млад мъж с дипломатическото куфарче, неговият вечен придружител и бутилката минерална вода; прегърбеният доктор Р. Квадрига, изправеният и стегнат въпреки хремата Павор, отпусналият се в креслото Голем с подпухналия нос на пропил се пророк. Сервитьорът.
— Минога — каза Виктор. — Бутилка бира. И нещо с месо.
— Наиграхте се, а? — рече назидателно Павор. — Колко пъти ви казвах да спрете да пиянствате.
— Кога сте ми казвали такова нещо? Не помня.
— А какво си се наиграл? — попита доктор Р. Квадрига. — Да не си убил някого най-накрая?
— И ти ли не помниш нищо? — попита го Виктор.
— За снощи ли става дума?
— Да, за снощи става дума… Този алкохолик тук — каза Виктор, обръщайки се към Голем — се е напил като свиня и е заврял господин началника на полицията в клозета…
— Ааа! — каза Р. Квадрига. — Това са измислици. Така казах и на следователя. Тази сутрин при мен идва един следовател. Представете си само, зверски киселини, главата ми ще се пръсне, седя и гледам през прозореца, и в този момент се появява някакъв дръвник и започва да съшива обвинение…
— Как го казахте? — попита Голем. — Да съшива?
— Ами да, да съшива — каза Р. Квадрига и показа с жест как въображаема игла пробива въображаема тъкан. — Само че не гащи, а обвинение… А аз си му го казах направо: това са чисти измишльотини, снощи цяла вечер си седях в ресторанта, всичко беше мирно и тихо както винаги, никакви скандали нямаше, с една дума, скука… Ще ти се размине — каза ободряващо той на Виктор. — Голяма работа… А защо го направи? Мразиш ли го?
— Хайде да не говорим за това — предложи Виктор.
— А за какво да говорим? — попита обидено Р. Квадрига. — Тия двамата през цялото време се препират кой кого не пуска в лепрозориума. Веднъж да се случи нещо интересно и веднага — „да не говорим за това“.
Виктор отхапа половината минога, сдъвка я мълчаливо, пийна малко бира и попита:
— Кой е този генерал Пферд?
— Кон — каза Р. Квадрига. — Дер Пферд. Или дас Пферд.
— И все пак? — настоя Виктор — Някой чувал ли е за такъв генерал?
— Когато бях в казармата — каза доктор Р. Квадрига, — нашата дивизия я командваше Негово превъзходителство генералът от инфантерията Аршман.
— И какво от това?
— Арш на немски значи „задник“ — съобщи мълчалият досега Голем. — Докторът се шегува.
— А вие къде чухте за генерал Пферд? — попита Павор.
— В кабинета на началника на полицията — отвърна Виктор.
— Е, и какво?
— Ами нищо. Това беше. Значи никой не го е чувал? Прекрасно. Питах просто ей така.
— А фелдфебелът се казваше Батъкс — заяви Р. Квадрига. — Фелдфебел Батъкс18.
— И английски ли знаете? — попита Голем.
— Да, дотолкова знам — отвърна Р. Квадрига.
— Хайде да пийнем — предложи Виктор. — Сервитьор, бутилка коняк.
— Защо пък цяла бутилка? — попита Павор.
— За да стигне за всички.
— Пак ще вдигнете някой скандал.
— Стига, Павор — каза Виктор. — Ти ще се изкараш най-големият абстинент19.
— Не съм абстинент — възрази Павор. — Обичам да си пийвам, и никога не пропускам да си пийна, както се полага па всеки истински мъж. Но не разбирам защо трябва да се напивам. И изобщо, според мен, няма никакъв смисъл човек да се напива всяка вечер.
— Този пак е тук — каза Р. Квадрига с отчаяние. — Че кога успя?
— Няма да се напиваме — каза Виктор, наливайки коняк на всички. — Просто ще пийнем. Както прави в момента половината нация. Другата половина се напива. Е, бог да я пази. Ние просто ще си пийнем.
— Там е цялата работа — каза Павор. — Когато в страната всички без изключение пиянстват, и не само в страната, а в целия свят, всеки порядъчен човек е длъжен да запази благоразумие.
— Вие ни смятате за порядъчни хора? — попита Голем.
— Във всеки случай — културни.
— Според мен — добави Виктор — културните хора имат много по-големи основания да се напиват, отколкото некултурните.
— Възможно е — съгласи се Павор. — Обаче културният човек е длъжен да се държи в границите на разумното. Културата му го задължава… Ето на, ние седим тук почти всяка вечер, бъбрим, пием, играем на зарове. А казал ли е някой от нас през това време нещо, дори да не е толкова умно, но поне сериозно? Кикотим се, шегуваме се… само кикотене и шегички.
— А защо да сме сериозни? — попита Голем.
— Защото всичко се сгромолясва в пропастта, а ние само се хилим и се майтапим. Пируваме по време на чума. Мисля, че е срамота, господа.
— Е, добре, Павор — примири се Виктор. — Кажете нещо сериозно. Нека да не е умно, но поне да е сериозно.
— Не искам никакви сериозни неща — заяви Р. Квадрига. — Пиявици. Буци. Пфу!
— Ш-шт! — нареди му Виктор. — Млък… Наистина, Голем, хайде да говорим за нещо, което е поне по- сериозно. Започвайте, Павор, разкажете ни за тази ваша пропаст.
— Пак се присмивате, а? — рече тъжно Павор.
— Не — каза Виктор. — Честна дума, не. Може да съм ироничен, но това е, защото цял живот все слушам дрънканици за разни пропасти. Всички твърдят, че човечеството се сгромолясва в пропастта, но никой не може да докаже нищо. И на практика винаги се оказва, че целият този философски песимизъм е последица от семейни неприятности или недостиг на парични средства…
— Не — каза Павор. — Не е така… Човечеството се сгромолясва в пропастта, защото банкрутира.
— Недостиг на парични средства — промърмори Голем.
Павор не му обърна внимание. Думите му бяха отправени единствено към Виктор. Говореше с наведена глава, гледаше изпод вежди.
— Човечеството банкрутира биологично — раждаемостта спада, навсякъде се ширят рак, малоумие и неврози, хората станаха наркомани. Всекидневно поглъщат стотици тонове алкохол, никотин или просто чисти наркотици, започнаха с хашиш и кокаин и свършиха с ЛСД. Ние просто се израждаме. Унищожаваме естествената природа, а изкуствената унищожава нас. А освен това… ние банкрутирахме идеологически — прехвърлихме една след друга всички философски системи и всички до една ги дискредитирахме, опитахме всички възможни системи на морал, но си останахме същите аморални скотове, като първобитните пещерни хора. Най-страшното е, че цялата тази сива човешка маса в наши дни си остава същата паплач, каквато е била винаги. Тя постоянно иска, жадува да има богове, вождове и ред, и когато получи своите богове, вождове и ред, остава недоволна, защото всъщност изобщо не е имала нужда нито от богове, нито от ред, а винаги се е нуждаела от хаос, от анархия, от хляб и зрелища. Сега тя е скована от желязната необходимост всяка седмица да получава своя плик със заплатата, но тази необходимост я отвращава, всяка вечер тя иска да избяга от нея и търси спасение в алкохола и наркотиците… Но по дяволите тази купчина гниещи лайна! Тя смърди и вони от десет хиляди години и не е годна за нищо друго, освен да смърди и да вони. Страшното е друго. Страшното е, че разложението обзема хора като мен и вас, хората с главна буква, личностите. Ние виждаме това разложение и си въобразяваме, че то не ни засяга, ала то, така или иначе, насажда в съзнанието ни отровата на безнадеждността, отслабва волята ни и ни поглъща… А отгоре на всичко над главите ни виси и това проклятие — демократичното възпитание: егалите, фратерните20, всички хора са братя, всички са от едно тесто… Постоянно се
