Разделиха се почти като приятели. Писателят Банев беше причислен към елита на града и за да преодолее силното вълнение от оказаната му чест, се наложи да изпие на един дъх чаша коняк веднага щом гърбът на господин кмета се скри зад вратата. „Естествено, мога да се махна оттук — мислеше си. — В чужбина няма да ме пуснат, пък и не искам да заминавам, какво ще правя там, навсякъде е едно и също. При това тук, в страната, човек може да намери много места, където да се скрие и да се спотайва.“ Той си представи слънчев край, букови горички, опияняващ въздух, мълчаливи фермери, мирис на мляко и мед… и на оборски тор… комари и вонящи нужници по дворовете, и скука, всяка вечер скука… древните телевизори и местната интелигенция: чевръст поп женкар и учител, прекаляващ с домашно произведен алкохол… „Впрочем, каквото и да си говорим, има къде да се иде. Ама те нали само това чакат — да замина, да се махна от погледа им, да се скрия в миша дупка и при това сам. Защо да си създават главоболия да ме изселват принудително — ще се вдигне шум, ще плъзнат приказки… Ето кое е най-лошото — че те ще бъдат доволни: замина, затвори си устата, забравиха го, престана да дрънка.“
Виктор плати сметката, качи се в стаята си, облече си шлифера и излезе под дъжда. Внезапно много му се прииска отново да види Ирма, да си поговорят с нея за прогреса, да й обясни защо пие толкова много („а всъщност защо пия толкова много?“), може и Бол Кунац да види, а, виж, Лола сигурно няма да е там… Улиците бяха мокри и мрачни, ябълките по дворовете бавно изгниваха от влагата. Виктор за пръв път забеляза, че вратите на някои къщи са заковани. Градчето все пак доста се беше променило — оградите се бяха кил-нали, под корнизите се беше появила бяла плесен, боите бяха избелели, а дъждът беше абсолютен господар на улиците. Дъждът просто се сипеше ей така; дъждът се разпиляваше от покривите на валма от водна мъгла; дъждът се завихряше от течението в мътни, въртящи се стълбове, които се влачеха от стена към стена; дъждът глухо и тежко шуртеше от ръждясалите водосточни тръби, дъждът се лееше по настилката и бързи потоци се стичаха по хлътналия паваж. Сиво-черни облаци бавно пълзяха над самите покриви. Човекът бе неканен гост по улиците и дъждът не го щадеше.
Виктор излезе на градския площад и видя хора. Те стояха на стълбите под навеса на полицейското управление — двама полицаи с униформени шлифери и дребно, мърляво момче с омаслен работен екип. Стъпил с левите гуми на тротоара, пред навеса се извисяваше грамаден тромав камион с брезентово покривало. Единият от полицаите беше началникът на полицията: издал напред могъщата си челюст, той гледаше настрана, а момчето ръкомахаше отчаяно, като се мъчеше да му докаже нещо с плачлив глас. Другият полицай също мълчеше и с недоволна физиономия дърпаше от цигарата си. Виктор се приближи и на двадесетина крачки от навеса вече чуваше какво говори момчето.
— А аз какво съм виновен? Нарушил ли съм правилата за движение? Не съм ги нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са. Товарът законен ли е? Ето ви товарителницата. Какво, да не пътувам насам за пръв път, а?
Началникът на полицията забеляза Виктор и лицето му се изкриви от омраза. Той се извърна и сякаш без да забелязва момчето, каза на полицая:
— Значи ще стоиш тук. Гледай всичко да е наред. И не влизай в кабината, че, току-виж, отмъкнали всичко. И не допускай никого близо до камиона. Разбра ли?
— Разбрах — каза полицаят. Беше много недоволен. Началникът на полицията слезе по стълбите, качи се в колата си и замина. Омърляното шофьорче се изплю ядосано и се обърна към Виктор:
— Поне вие ще кажете ли виновен ли съм, или не? — Виктор се поспря и това въодушеви момчето. — Карам си нормално. Пренасям книги за специалната зона. Хиляди пъти вече съм го правил. А сега, значи, ме спират и ми заповядват да карам към полицията. А защо? Правилника нарушил ли съм? Не съм го нарушил. Документите ми в ред ли са? В ред са, ето товарителницата. Взеха ми книжката, за да не избягам. А къде ще бягам?
— Стига си ревал — каза полицаят. Момчето бързо се обърна към него:
— Та какво съм направил? Кажете, превишил ли съм скоростта? Не съм я превишил. Сега ще ми удържат за престоя. И книжката ми взеха…
— Ще проверят дали всичко е наред — каза полицаят. — Ти какво, наистина ли си се разстроил? Я отиди в кръчмата. Да ти имам проблемите.
— Ееех, всички станахте началници! — викна момчето и надяна със замах каскета на разчорлената си глава. — Няма правда на този свят! Караш наляво — задържат те, караш надясно — пак те задържат. — Той понечи да слезе по стъпалата, но се спря и каза на полицая: — Може би ще ме глобите, или какво?
— Върви, върви — промърмори полицаят.
— Бяха обещали да ми платят премия за срочна доставка! Цяла нощ съм карал като луд…
— Върви, ти казвам — повтори полицаят.
Момчето се изплю отново, тръгна към камиона си, изрита два пъти предното колело, а после изведнъж се прегърби, пъхна ръце в джобовете си и закрачи през площада.
Полицаят хвърли поглед към Виктор, после към камиона, а след това към небето; цигарата му беше угаснала, той изплю угарката и отмятайки качулката си в движение, влезе в управлението.
Виктор постоя малко, после заобиколи бавно камиона. Беше грамаден, здрав и мощен, навремето с такива камиони превозваха пехотата. Виктор се огледа. На няколко метра пред фургона с килнато на една страна предно колело прогизваше под дъжда полицейски мотоциклет „Харли Дейвидсън“, наоколо не се виждаха други превозни средства. „Ако решат да ме догонят, ще ме догонят — помисли си Виктор, — но ще ме спрат друг път.“ Досмеша го. „А за какъв дявол? — помисли си. — Известният писател Банев, при поредното си напиваме, откраднал чужд камион просто за развлечение; за щастие минало без жертви…“ Разбираше, че всичко не е чак толкова просто, че няма да е първият, който дава възможност на властите да намерят удобен повод да тикнат непослушен човек в пандиза, но не му се щеше да размисля, искаше му се да се подчини на импулса. „В краен случай ще напиша статията на онова говедо“ — помисли си мимоходом.
Той отвори бързо вратата на кабината и седна зад волана. Ключ нямаше, така че се наложи да откъсне проводниците на стартера и да ги даде накъсо. Когато двигателят заработи, Виктор погледна към стълбището на управлението, преди да тръшне вратата. Одевешният полицай стоеше там с все същата недоволна физиономия и с провиснала цигара в устата. Явно беше, че вижда всичко, но нищо не разбира. Виктор хлопна вратата, внимателно свали камиона на паважа, превключи скоростите и се понесе към най- близката пресечка.
Беше много приятно да кара бързо по пустите, по абсолютно пустите улици, да вдига с колелата кални водопади от дълбоките локви, да върти тежкия волан, налегнал го с цяло тяло — покрай консервната фабрика, покрай парка, покрай стадиона, където „Братята по разум“, като някакви мокри механизми, все така подритваха ли, подритваха своите топки, и по-нататък, по шосето, през дупките, изровени от пороя, подскачайки на седалката и дочувайки как отзад, в каросерията, тежко потропва лошо закрепеният товар. В огледалото за обратно виждане не се мяркаха никакви преследвачи, пък и едва ли можеше да ги забележи толкова скоро в проливния дъжд. Чувствуваше се много млад, много нужен на някого и дори опиянен. От тавана на кабината му намигаха красавици, изрязани от списания, в жабката намери пакет цигари и се почувствува толкова добре, че едва не подмина кръстовището, но натисна навреме спирачката и свърна по посока на указателя „ЛЕПРОЗОРИУМ — 6 км“. Тогава изпита усещането, че е откривател на този път, защото никога не беше нито карал, нито вървял по него. А пътят се оказа добър, не беше като общинското шосе — отначало много равен, грижливо поддържан асфалт, а после дори бетонна настилка, и когато видя бетона, веднага си спомни за бодливата тел и за войниците, а след още пет минути ги видя с очите си.
Оградата от бодлива тел се беше проточила от двете страни на бетонната настилка и се губеше в дъжда. Пътят бе преграден от висок портал с караулна будка, вратата на будката беше отворена и на прага й стоеше войник с каска, ботуши и непромокаемо наметало, изпод което се подаваше цевта на автомат. Още един войник без каска гледаше към него от прозорчето. „Никога не съм бил в лагери — затананика си Виктор, — но не казвайте: «Слава богу…»“ Отпусна газта и спря пред самия портал. Войникът излезе от будката и се приближи — беше едно такова младичко, луничаво войниче, най-много на осемнадесет години.
— Здравейте — каза то. — Защо закъсняхте толкова?
— Така се случи… — отвърна Виктор, чудейки се на този либерализъм.
Войникът го огледа и изведнъж застана нащрек.
— Вашите документи? — нареди сухо той.
